За нашенеца всеки ден е… Байганьовден.
Нашенецът, “модерният” Бай Ганьо (или Бай Ганьо v2.0), е същият като прадядо си:

– сърдит на Запада;
– подиграващ се на цивилизацията, която той не разбира;
– критичен към чуждите порядки, ред и дисциплина;
– скептичен към свободата и демокрацията;
– винаги съмняващ се във всичко, което не му харесва;
– нежелаещ да учи чужди езици;
– категорично неинтересуващ се от културата на другите народи;
– безцеремонен и намусен;
– винаги устремен да надхитри всички и всеки.

Днешният Бай Ганьо се разпознава самичък и винаги се засяга, когато бива “изтипосан”; той инстинктивно разбира, че поведението му предизвиква смях, но вместо да го промени, предпочита да се дразни и да крещи, че е жертва на “политкоректността” или на “мултикултурата”.

Бай Ганьо днес вижда врага в лицето на българите, които устройват живота си или на Запад, или в България, но по западен образец.
За него Западът е това, което за оригиналния герой на Алеко Константинов беше… самият Алеко Константинов. И заради което той беше убит: защото в сравнение със Запада става ясно не просто колко назадничав е Бай Ганьо, а как той е като черна дупка: поглъща всичко около себе си и го принизява, като до докарва до своето ниво.

Бай Ганьо е особено яростен, злобен и зъл към успелите българи – без значение дали са в България или по света. За успелите му сънародници в България той е категоричен: връзкари, успели с помощта на родителите и роднините си. За успелите в чужбина българи, Бай Ганьо не може да обвини родителите, но затова мърмори гневно “А, бе, я мен да ме пратят там, аз колко неща ще свърша…” Защото за Бай Ганьо хората биват пращани в чужбина, а не заминават там сами. При това бай Ганьо не си и помисля, че без познания по чужди езици и култура нищо няма да може да свърши, защото подобни мисли могат да минат само през главата на човек, който е получил достатъчно знания и образование, щото да може обективно да направи оценка и на своите способности, и на възможностите, които се отварят пред него…

Бай Ганьо вярва в конспиративните теории и живее в свят, в който това, което се случва е обяснимо само с такива теории. Поради невъзможността му да разбере и приеме света около него, той се задоволява да гледа надменно към всякакви там “либерали”, които “нищо не разбират” и е готов винаги да ги нападне – къде с думи, къде физически, за да им покаже кой командва. Затова Бай Ганьо обича тоталитарните лидери, дикаторите, “силната ръка” – защото не се дават на всякакви там “конвенции”, “права на човека” и др. “глупости”, които противоречат на навиците му.

Затова…
И не само заради това Бай Ганьо живее като мрази и мрази, като живее… А в Интернет той “хейти” (от hate, омраза на английски). Но не си и помисляйте да му кажете, че хейти, защото ще ви намрази, уважаеми читатели.

И така, в омраза, преминава живота му… преминава той покрай живота си.
Защото мрази, сам Бай Ганьо е обречен никога да не е щастлив. Дори и когато отправи някоя злостна и/или подла личностна нападка по адрес на някого, той пак не е щастлив, все нещо не му достига.
Горкият, толкова е назлобял, че дори целият потънал в омразата си, той пак е нещастен.

…

От всички българи зависи дали Бай Ганьо ще е човекът, който изгражда днешна България, който връща страната в XIX век или който бива принуден от обществото да се изучи, да се държи възпитано, да надмогне цинизма и меркантилността си, да допринася с нещо положително и добро за всички, а не да си гледа само собствения интерес.

Не бива да се отказваме от каузата, мислейки си, че тя е безнадеждна, защото единственият начин да не успеем в опитите си да променим поведението на байганьовците е… ако се откажем да се опитваме.

________
П.П. Напомням го винаги, когато стане дума за Бай Ганьо. През 1999 г. Димитър Ганчев написа в коментар към моя сайт следното, под тема “Хванал ли е Вени Марковски Господ за шлифера?” и коментар на неизвестен потребител: “Разглеждам сайта http://veni.com и не мога да разбера да му се възхищавам ли или да го мразя тоз човек?!”

Димитър Ганчев, Вторник, 13 Юли 1999 – 14:46
Когато той (българина) се възхищава от някого, инстинктивно си казва: “Абе я! Тоя да не е по-добър от мен!”. И веднага си отговаря – “Не е!”.
А щом не е по-добър от мен, а въпреки това [ e по-богат | e по-известен | има по-хубава жена, кола, къща, работа ] (ненужното да се задраска), следователно трябва да го мразя, защото ако него го нямаше, аз може би щях да съм на негово място!

Нека всеки, четящ тези редове, да си сложи ръка на сърцето и да каже че не съм прав като твърдя, че ние българите мислим как да премахнем конкурента си, вместо как да станем по-добри от него.

Бай Ганьо никога няма да признае, че някой е постигнал нещо благодарение на собствените си способности. Винаги ще отдава чуждите успехи на [ връзки | мръсни пари | мръсни сделки | криминални фактори ], или в краен случай – на късмет. И това е нормално. Другото би породило у него комплекс за малоценност. За 50 години у българина така беше насаден шаблонът “всички сме равни”, че той по никакъв начин, дори подсъзнателно, не може да приеме противното…

Текстът е от блога на Вени Марковски.