Толстой казва за него: „Чехов – това е Пушкин в проза“. Самият Чехов пък твърди: „Не знам писател, който да има по-красив език от Лермонтов. От него съм се учил да пиша“. Търсенето на следи от Лермонтов в творчеството на Чехов и до днес е любима игра на литературоведите.

Той е един от тримата най-екранизирани писатели в света заедно с Шекспир и Дикенс. На Запад го познават най-вече като драматург, за него Бърнард Шоу казва:

„В плеядата на великите европейски драматурзи, името на Чехов е звезда от първа величина“.

Въпреки това всички първи представления на Чеховите пиеси завършват с провал. След това идва изключителният им успех, при това завинаги и навсякъде по света.

Но той не е само автор на „Три сестри“, „Вишнева градина“ и „Вуйчо Ваньо“. Разказите на Чехов променят начина, по който се създава литература. Той се появява сякаш от нищото и създава изцяло нов стил, своя собствена литературна вселена. Никой преди него дори не се е опитвал да пише така.

Дядото на Чехов бил крепостен селянин, практически роб. Успява да събере пари, за да откупи свободата на цялото си семейство. Неговият син, Павел Чехов, е дребен търговец, който фалира и бяга от кредиторите си от Таганрог в Москва. Лекарят Антон Павлович Чехов през 1899 г. получава от цар Николай Втори указ, с който е обявен за потомствен аристократ. Но доктор Чехов помни корените си – до края на живота си той не споменава и дума за царския указ, никога не се възползва от него. Когато баща му умира, му завещава пръстен, на който е гравирано следното изречение:

„За самотния навсякъде е пустиня“.

Чехов не се разделя с пръстена до края на живота си.

Антон Павлович расте в голямо религиозно семейство. Всеки ден заедно с петимата си братя и сестри малкият Антон отива в църквата в ранни зори, за да пее в църковния хор. Връзката със семейството си не прекъсва никога. Когато умира, завещава всички свои авторски права и практически цялото си наследство на сестра си Мария. За съпругата му Олга Книпер остават 5 хиляди рубли и една вила, но тя също предава своята част от наследството на сестрата.

След като завършва класическата гимназия в Таганрог (най-старото училище в Южна Русия), Чехов започва да учи медицина. Междувременно пет години се издържа като „литературен призрак“ – пише хумористични разкази, под които се подписват други писатели. Вероятно тогава се ражда едно от любимите му по-късни занимания – да редактира чужди разкази. Често ги събира от вестниците и списанията и ги „шлифова“. Нарича това „гимнастика за ума“.

Остава верен на медицината през целия си живот. Понякога казва:

„Медицината ми е съпруга, а литературата – любовница“.

Когато го обгръща ореолът на писателската слава, младият лекар не изоставя професията си. До края на живота си той лекува хора, често безплатно. Същевременно не спира да пише. Сядал на бюрото си задължително с чиста риза и папийонка. Като типичен южняк, обичал слънчогледови семки. Обичал и кучетата, отглеждал две в дома си, а за известен период от време заедно с тях се разхождала и домашната му мангуста, дошла от пътешествието му на остров Цейлон. Носел пенсне, защото имал рядка особеност – едното му око било късогледо, а другото – далекогледо.

Славата му носи и поклонници. Високият (1,85 м) красив лекар трудно минавал по улицата без няколко млади дами да се опитат да привлекат вниманието му, често дори с риск за собствената си репутация. Толкова често се случвало, че обществото дало име на тези госпожици. Наричали ги „антоновки“. Писателят обаче остава верен на жена си Олга Книпер, която е негов спътник до смъртта му. Често тя го укорявала, че не пише „крупни“ произведения.

„Почеркът ми е дребен, Олга“, отговарял Чехов.

Той е първият писател, който пътува самоотвержено чак до остров Сахалин, където живеят заточените затворници. Десет хиляди километра той изминава за 81 дни, почти половината от пътя – на кон, защото по това време няма железници до този район на Русия. Успява да говори с почти десет хиляди жители на Сахалин, практически прави първото преброяване на хората от това място.

Една от много специалните истории, която показва колко дълбоко усещане за човека и психологическа проникновеност притежава Чехов, е разказана от неговия приятел театралния режисьор и театрален теоретик Константин Сергеевич Станиславски. Веднъж в компанията им дошъл познат на Станиславски, когото в обществото смятали за развейпрах. Той бил изключително шумен, весел, общителен. Чехов през цялото време внимателно го наблюдавал, а когато гостът си тръгнал, казал на Станиславски, че този човек е бъдещ самоубиец. Оказал се прав – известно време след това веселякът изпил чаша с отрова. Станиславски никога не забравил почти мистичната прозорливост на Чехов.

Големият руски писател умира от туберкулоза в Германия едва 44-годишен. В последните си часове иска от съпругата си чаша шампанско, пие с особена наслада и с думите „Отдавна не съм пил шампанско“ се обръща наляво, затваря очи и заспива завинаги. По немските закони било забранено починалите от туберкулоза да бъдат транспортирани, изисквала се е незабавната им кремация. Но Олга Книпер намира изход – наема хладилен вагон за превоз на замразени стриди. Така Чехов е върнат в Москва и погребан в гробището на Новодевическия манастир.

В градчето Баденвайлер, където Чехов се прощава с живота, първоначално е имало паметник на писателя – първият паметник на руски писател извън Русия. Но през 1918 г. той е претопен за военни цели, а Втората световна война изобщо изличава паметта за Чехов в малкото градче. Днес обаче Баденвайлер има музей на Чехов и нов паметник благодарение на един българин.

През 1954 г., точно преди 50-годишнината от смъртта на Чехов, в общината на Баденвайлер получават писмо от д-р Бакардиев от България, който иска повече информация за писателя и последните му часове. Това събужда интерес сред местните управници и те решават да възродят паметта за един от най-големите световни майстори на словото.

Днес, 160 години след рождението му, творбите на Чехов не са просто класика, а апотеоз на дълбокото човеколюбие и изящен език, неподвластни на времето.

Площад "Славейков"