Наскоро „Лондон Економик“ публикува списък с над 700 митове за ЕС, които вероятно щяха да ни разсмиват, ако не бяхме пред печалната дата на Брекзит.

Защо митове, а не просто лъжи? Ами защото тези медийни небивалици персонализират Брюксел, както навремето са правели с демоните и чудовищата. Целта им не е да ни помагат да разбираме, а да будят страхове и възмущения.

С тази творческа дейност се прочу Борис Джонсън. Като кмет на Лондон той преди няколко години твърдеше, че ЕС се кани да въведе задължителни евро-ковчези с единен размер. Е как да не се разгневиш, как да не поискаш да си „върнеш контрола“? Дето се казва - талантлива метафора! По-добро попадение е може би само слухът, че ще ни задължат да ползваме евро-презервативи, с една мярка за всички - който го е измислил, и той сигурно става за лидер на торите.

Да опитаме малко типология. Най-добре работят митовете, които касаят тялото. Усещаме сякаш физически как чудовището-бюрократ ни лишава от нещо, бърка ни се в живота без абсолютно всякакво право. Митът за кривите банани (респективно краставици), които Комисията уж забранявала, се е превърнал днес в елемент от всеки евроскептичен мироглед. Твърденията, че според Комисията ягодите трябвало да са овални, джинът да не се продава в квадратни бутилки, английското сирене да се забрани в полза на френските, а уискито да се третира като опасен химикал - са по-скоро британски вариации. Такива са и нашите периодични изблици на възмущение по хранително-вкусови теми: забраняват шкембе-чорбата, спират розовите домати или „взеха ни ракията“.

Памперси за кравите, баба Коледа и други митове

Много добре вървят градски легенди, свързани със сексуалността, доколкото и в нея Еврочудовището няма право да се бърка. Забранявали на бардамите да показват цепката на гърдите си, искали да обявят шотландския килт за женска дреха.

Всички жени трябвало да предадат секс-играчките си за рециклиране. Тук можем да прибавим изобилното митотворчество на българина от последните няколко години: историите за деца, които били призовавани да избират пола си; транс-хората в разюздания запад, които искали в понеделник и петък да са мъже, а в сряда и събота - жени; норвежки отряди, които отвличали деца и ги давали за осиновяване на чернокожи гей-двойки. Някъде невероятното идва в повече и читателят престава да вярва, за това писателите намаляват дозата на лъжата - хайде, нека не са чернокожи, а само гей.

Абсурдната прекомерност на евро регулациите неизменно предизвиква търсената смесица от удивление, възмущение и смях. И митовете играят на тези струни отново и отново. Да се въведе ограничение за скоростта на детските въртележки - това може и да има смисъл в някакви ситуации, но на първо четене звучи глупаво. Както това да задължат всички автомобили да имат черна кутия като при самолетите. Да забранят двуетажните английски автобуси, защото можели да се обръщат по-лесно. Да слагат памперси на кравите, за да не цапат. Да карат училищата да предлагат на децата не само дядо Коледа, но и баба Коледа.

Най-вирусно обаче действат сюжети, които обиждат националната идентичност заради  легендарната политическа коректност на евробюрокрацията. В Англия се възмущаваха от слухове, че ще им отнемат инчовете, пинтите и футовете, а някаква регулация се канела да забрани 60 породи кучета, сред които, представете си, дори любимите коргита на кралицата! У нас един мошеник измисли това, че любимото на народа „робство“ щяло да се замени в учебниците с „османско присъствие“, повтарят тази глупост с патриотично възмущение и до днес. Обсъждахме слуховете, че Европа забранява православието, кирилицата, твърде силното биене на камбани, кукерите. На съответните медии това носи кликове, на руските тролове – вероятно премиални, за на ЕС - нарастващо отчуждение.

Отвъд тези микро-митове започват големите разкази. На запад бунят страхове от нахлуващите гладни източноевропейци, на изток от изтичането на населението в западна посока. Безспирно се обсъжда това кой колко дава в европейския бюджет и колко взима оттам всъщност, как ЕС е пред катастрофа, как еврото се проваля, докато африканци заливат континента, а еврочиновниците гледат само огромните си заплати и привилегии.

Изглежда става дума за някакъв субект, който ни се е натрапил

Дали ЕС е добър или лош проект, всеки ще реши за себе си. Но митологията, за която говоря, може да ни накара да се замислим за сгрешения начин, по който си представяме това политическо образувание. То всъщност не е персона, а пространство, в което текат договорки, страни се конкурират, проекти се случват или провалят, в един момент се появява обща воля, после се скарват, групират се на лагери.

Наместо това, митотворчеството ни представя това пространство като единен субект, който ни се е натрапил, като някакво „те“, върху което „ние“ пренасяме вината за едно или друго неблагополучие.

Надсмиваме им се, ядосваме им се, но с това само затвърждаваме представата, че те са там, а ние тук. Доскоро изглеждаше забавно, но напускането на страната, която жълтите медии най-мощно захранваха с евромитове, показа, че тази работа съвсем не е невинна.

Дойче веле