Глупаво е да разобличаваш собствените си митове, създавайки нови. В общи линии, това прави авторът на либералния официоз "Ню Йорк Таймс", разстилайки разочарованието си от "средните класи" в подробен коментар, който припомня поредица "предателства" на "средната класа" към "демокрацията", за да обясни защо в нашата съвременност икономическия успех не поражда задължително либерални и демократични структури. Нека първо отбележим, че понятието за "средна класа" всъщност отразява няколко различни исторически реалности и дори употребата на класическото определение за "буржоазия" като допълнение не внася особена яснота в аналитичната картина.

През 1848 г. "средната класа" е относително малка прослойка (във Франция и западна Европа), която има преди всичко обслужващ характер спрямо стопанските и политически елити и няма нито силата, нито интереса да се бори за "демокрация". Освен всичко друго, "Пролетта на народите" от 1848 г. е революция за национална еманципация на европейски народи, която има демократичен потенциал, но не в днешните измерения на понятието за демокрация. По време на буржоазните революции важен актьор е не просто "средната класа", а "третото съсловие", което е доста по-обемна социална категория.

През 50-те и 60-те години на 20 век в западния свят се състоя революцията на бързо растящия жизнен стандарт, който създаде общества с 60-80 на сто "средна класа", която няма общо със старите средни слоеве и "буржоазията", а е по-скоро комбинация от квалифицирани наемни работници, експерти и професионалисти и издигащи се благодарение на способностите си амбициозни хора - меритократи, възползвали се от отслабването на твърдата социална йерархия вследствие на културната революция от 68-ма. Тази средна класа е тясно свързана не само с високо технологичния капитализъм, но и с преразпределителната роля на Кейнсианската социална държава, смекчаваща поляризацията на "свободния пазар". Новата масова средна класа изоставя колективизма на своите предци от низшите пролетарски среди и се присъединява към културния индивидуализъм на либералните елити. Така става възможна една масова либерална демокрация, вкоренена в динамиката на новата масова средна класа - все по-образована, амбициозна и динамична.

Този успех на съчетанието между впечатляващ икономически успех на постиндустриалния капитализъм и масова заинтересованост от политическа свобода, организирана като либерална демокрация на Запад даде основания на политически теоретици и идеолози от всички цветове да обявят синтеза между пазар и демокрация за "свещена крава" на обществознанието. "Неизбежният" брак между икономическа свобода (капитализъм) и демократично управление бе разглеждан като инструмент - панацея за проблемите на обществата след деколонизацията, както и след рухването на комунизма. Теоретичният багаж на тази общоприета догма бе доста плитък. Поддръжниците й не забелязаха достатъчно отчетливо, че при глобализацията успехът има различни проявления. На Запад имаме успешна комбинация между културен индивидуализъм, гражданско равенство (либерална демокрация) и пазарна конкуренция. Съотношението между пазар и политическа (държаавна) регулация се мени, но принципната симбиоза остава.

В източна Азия успехът на глобалната икономика се реализира като съчетание между културен колективизъм и йерархия, икономически патернализъм и държавна централизация и йерархия - не задължително авторитарна, но свръхрегулативна по западните стандарти. Ръстът на комунистически Китай се вписва в този модел, който никога не е предполагал или изисквал демократично управление като предпоставка за икономически успех. Така, докато западните идеолози чакаха разцъфването на демокрацията в Китай като "закономерно следствие" на инжектирания с огромни инвестиции и технологии китайски стопански скок, Пекин се разгърна като глобална свръхсила, контролираща милиард и половина души - включително и чрез настъпващата система на "социален кредит" (дано не се налага да си припомняме Оруел...).

На много места в света глобализацията нямаше впечатляващ успех - нито икономически, нито в политическата демократизация. Може би затова образованите в духа на "неизбежния брак" между капитализъм и демокрация западни лидери и елити толкова много се зарадваха на "Арабската пролет". Те мечтателно подкрепиха една илюзорна версия на това движение в Близкия изток, която предвиждаше съюз между градската средна класа и "умерените ислямисти", който да се реализира като специфична проява на политическа демокрация след десетилетия авторитарно светско управление на диктатори като Саддам Хусейн, Мубарак и Асад. Тези стратегически мечтатели на Запад не обърнаха внимание на някои детайли - като например, че никой не знае какво означава "умерен ислямист" и в какво той се различава от "неумерения". Те също не забелязаха и принципната слабост на граските елити на образованата средна класа спрямо огромните маси необразовани, бедни и фанатизирани хора.

Дори посткомунистическа източна Европа - която в продължение на две десетилетия бе образец за хармонията между либерален капитализъм и либерална демокрация - се разбунтува срещу гигантската корупция, срещу икономическата поляризация и срещу опитите за патерналистично управление от Брюксел, стремящо се да въведе културния радикализъм на постмодерните левичарски утопии в новоучредените национални държави на източноевропейските общества, току що получили за първи път в историята националната си независимост. Така популизмът в стил Орбан и Качински придоби силна обществена легитимност - отново срещу презумпцията, че демокрацията вика либерален капитализъм след себе си, а капитализмът - либерална демокрация.

Идеологическите щампи затова са схематични - защото са обеднени откъм съдържание. Реалното развитие винаги е по-богато от заинтересованите (идеологическите) обяснения за неговата същност. Днес е много важно да потърсим по-задълбочено разбиране за шансовете, противоречивостта и възможните метаморфози на свободата като стопански и културен феномен, и като политическа демокрация, за да не позволим нова вълна на диктатура да покрие разпадащите се реалности на епохата, която оставихме зад гърба си.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията