Article_top

Преди години, още в края на соца, моя приятелка едва се размина с изнасилване във входа на кооперация в центъра на столицата. Милиционерите, повикани на телефон 166, ѝ казали:

„Момиче, когато ти се случи нещо, не викай „помощ“. Дори „пожар“ не викай. Крещи „татко!“ Все някой баща чака уплашен дъщеря му да се прибере вкъщи“.

Трийсет години оттогава, но тези думи ги запомних. Дадох същия съвет на дъщерите си, когато поотраснаха. Защото си знаем – това е България. Тук никой не отговаря на призива за помощ, а ако не гори собствената ти черга, просто някъде са си направили барбекю. Само личното е от значение, само собственото спасение.

Да кажеш, че е следствие на прехода – не е. Не сме се овълчили в последно време, носим си го, горната случка е от времена, в които уж нямало престъпления. Генетично ни е, от родовата памет – превий главица, запуши уши, сведи очи, на теб да ти се размине, когато сабята сече съседа ти.

„Това е България“, изречено от шофьора на злощастния автобус, в който съблякоха 14-годишно дете, е най-доброто обобщение за това кои сме и къде сме. Гордост ли? Гордост, че сме българи?

В България семейното насилие се случва пред очите на всички. Жертвата – обикновено жената, но не винаги – сама си е виновна според общественото мнение. Защото – и тук идва това специфично българско, много странно и много необичайно когнитивно обяснение – защото всеки може да стане жертва безнаказано и е добре да чукнем на дърво да не ни застига. Да не повтаряме действията на пострадалия, за да не сме на негово място. Да си кажем „ама аз никога няма да забравя да сготвя, никога няма да изневеря, никога няма да погледна в очите насилника“ и току-виж ни се разминало онова, дето на никого не се разминава. Жертвата в националното ни съзнание е тази, която трябва да се погрижи за себе си, да стане невидима, незабележима, да се слее с пейзажа, да слезе от пътя, за да не е по-висока от коня на оня с ятагана.

Хората, които са мълчали в оня автобус, докато насилниците са събличали момчето, вътрешно са страдали, убедена съм. Разкъсвали са се от противоречиви чувства – от съчувствие, от благодарност, че не са на негово място, от гняв към него, че си е позволило да стане жертва пред очите им. Прибрали са се у дома и са казали на децата си: „От утре никакви тениски и шалчета на който и да е отбор“. И са решили, че това е достатъчно.

Това е България – тук не трябва да си различен, защото тогава ще те забележат, ще те набележат, ще те разтерзаят. Ще те пребият в парка скинари, защото им приличаш на гей. Ще те наръгат, защото си мургав – не си от „нашите“. Не си левскар, не си бял, не си патриот… Поводи за насилие колкото щеш.

Средата е благодатна. Тук още се делим, каквото и да направим, още от времето на двата синода. Има „отбори“ – нашите и вашите. И жадната за зрелища тълпа, ако не аплодира, поне мълчи послушно. Това е България.

Говорих за случая със 17-годишната си дъщеря. Тя твърди, че този страх не е типично български, че така е навсякъде. Че по улиците убиват, стрелят, насилват не само у нас. Че безразличието е масово. С това са наясно те, децата от най-новото поколение, децата на света.

Преди година група привърженици на „Челси“ устройват погром и нападат дори сексуално пътуващите в една от линиите на лондонското метро. Никой не вика полиция, бандитите не са заловени. Това е Англия.

Тънкият проблем е, че шофьорът на нашенския автобус, хората в това превозно средство, всички коментиращи случая повтарят мантрата „Това е България“. Убедеността, че това е възможно само у нас, затваря магическия кръг. По света не е така, вярваме вкупом, по света е подредено, чисто, точно, там полицията се отзовава на всеки случай и всички престъпления се разкриват несъмнено. А тук е друг свят. Това е България. И понеже го вярваме, понеже сме сигурни, че това си ни е присъщо, никога няма да го променим.

Все по-добре разбирам неясното досега за мен послание от Венецианското биенале миналата година с мото „Така живеем“. Празни чаши сме, затворени зад топлоизолиращите плоскости на домовете си. Така живеем, това е България, статична композиция на крехки трошливи животи сред изолирани срещу света стени.

Най-страшното обаче е това, което чух от няколко деца, на които им предстои пълнолетие:

„Ние сме във война. Всеки срещу всеки. Хората са по-самотни от всякога, защото воюват един срещу друг. Вече нищо не е безопасно“.

Това е светът.

Площад Славейков

 

Преди години, още в края на соца, моя приятелка едва се размина с изнасилване във входа на кооперация в центъра на столицата. Милиционерите, повикани на телефон 166, ѝ казали:

„Момиче, когато ти се случи нещо, не викай „помощ“. Дори „пожар“ не викай. Крещи „татко!“ Все някой баща чака уплашен дъщеря му да се прибере вкъщи“.

Трийсет години оттогава, но тези думи ги запомних. Дадох същия съвет на дъщерите си, когато поотраснаха. Защото си знаем – това е България. Тук никой не отговаря на призива за помощ, а ако не гори собствената ти черга, просто някъде са си направили барбекю. Само личното е от значение, само собственото спасение.

Да кажеш, че е следствие на прехода – не е. Не сме се овълчили в последно време, носим си го, горната случка е от времена, в които уж нямало престъпления. Генетично ни е, от родовата памет – превий главица, запуши уши, сведи очи, на теб да ти се размине, когато сабята сече съседа ти.

„Това е България“, изречено от шофьора на злощастния автобус, в който съблякоха 14-годишно дете, е най-доброто обобщение за това кои сме и къде сме. Гордост ли? Гордост, че сме българи?

В България семейното насилие се случва пред очите на всички. Жертвата – обикновено жената, но не винаги – сама си е виновна според общественото мнение. Защото – и тук идва това специфично българско, много странно и много необичайно когнитивно обяснение – защото всеки може да стане жертва безнаказано и е добре да чукнем на дърво да не ни застига. Да не повтаряме действията на пострадалия, за да не сме на негово място. Да си кажем „ама аз никога няма да забравя да сготвя, никога няма да изневеря, никога няма да погледна в очите насилника“ и току-виж ни се разминало онова, дето на никого не се разминава. Жертвата в националното ни съзнание е тази, която трябва да се погрижи за себе си, да стане невидима, незабележима, да се слее с пейзажа, да слезе от пътя, за да не е по-висока от коня на оня с ятагана.

Хората, които са мълчали в оня автобус, докато насилниците са събличали момчето, вътрешно са страдали, убедена съм. Разкъсвали са се от противоречиви чувства – от съчувствие, от благодарност, че не са на негово място, от гняв към него, че си е позволило да стане жертва пред очите им. Прибрали са се у дома и са казали на децата си: „От утре никакви тениски и шалчета на който и да е отбор“. И са решили, че това е достатъчно.

Това е България – тук не трябва да си различен, защото тогава ще те забележат, ще те набележат, ще те разтерзаят. Ще те пребият в парка скинари, защото им приличаш на гей. Ще те наръгат, защото си мургав – не си от „нашите“. Не си левскар, не си бял, не си патриот… Поводи за насилие колкото щеш.

Средата е благодатна. Тук още се делим, каквото и да направим, още от времето на двата синода. Има „отбори“ – нашите и вашите. И жадната за зрелища тълпа, ако не аплодира, поне мълчи послушно. Това е България.

Говорих за случая със 17-годишната си дъщеря. Тя твърди, че този страх не е типично български, че така е навсякъде. Че по улиците убиват, стрелят, насилват не само у нас. Че безразличието е масово. С това са наясно те, децата от най-новото поколение, децата на света.

Преди година група привърженици на „Челси“ устройват погром и нападат дори сексуално пътуващите в една от линиите на лондонското метро. Никой не вика полиция, бандитите не са заловени. Това е Англия.

Тънкият проблем е, че шофьорът на нашенския автобус, хората в това превозно средство, всички коментиращи случая повтарят мантрата „Това е България“. Убедеността, че това е възможно само у нас, затваря магическия кръг. По света не е така, вярваме вкупом, по света е подредено, чисто, точно, там полицията се отзовава на всеки случай и всички престъпления се разкриват несъмнено. А тук е друг свят. Това е България. И понеже го вярваме, понеже сме сигурни, че това си ни е присъщо, никога няма да го променим.

Все по-добре разбирам неясното досега за мен послание от Венецианското биенале миналата година с мото „Така живеем“. Празни чаши сме, затворени зад топлоизолиращите плоскости на домовете си. Така живеем, това е България, статична композиция на крехки трошливи животи сред изолирани срещу света стени.

Най-страшното обаче е това, което чух от няколко деца, на които им предстои пълнолетие:

„Ние сме във война. Всеки срещу всеки. Хората са по-самотни от всякога, защото воюват един срещу друг. Вече нищо не е безопасно“.

Това е светът.

Площад Славейков

Коментари

Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Г-жо Силвия Недкова,

написали сте статия за много размисъл.
Аз лично поставям акцента върху думите на щофьора: „Това е България“. Дали има една или повече дипломи шофьорът, не зная. Но мозъкът му е в отлично състояние. С израза „Това е България“ той поставя пред присъстващите в автобуса и пред всички българи загадка кой как вижда днешна България.
За него нещата са напълно ясни.
Днешният български народ се различава от възрожденския. При възрожденския народ не е имало 100 % консенсус по кардиналните проблеми на поробеното ни отечество, но народът все пак е бил много по-малко разединен. Да вземем църковно-националната ни борба. Българите се борили срещу 3 големи сили: Цариградската патриаршия, турския султан и Русия.
И трите сили са осъзнавали, че с независима българска църква българите поставят темелите на бъдеща България, нещо, което никой от трите субекта не искал да чуе, и затова борбата на българите за независима църква, е била жестока. Въпреки че дали жертви, със СПЛОТЕНОСТТА на българите, не абсолютна, разбира се, основно на българите от Цариградската църковна община, българите са успели да учредят Българската екзархия.
Днешна България. В света едва ли има по разединен народ от българския. Над 2 века заради геополитическите си интереси имперска Русия успява чрез всевъзможни средства – агресивна заблуждаваща пропаганда срещу българите, подкупи, коварство, интриги, раздори, пречене на българите да изучават собствената си история, за де не разберат „Що е то Русия“, изтриване на българската национална идентичност, създаване на предатели, дейност, в която Русия има богат опит още от времето на целия руски царизъм, системно ограбване с неравнопоставени икономически и всякакви други договори, като от 30 години например българите купуват най- скъпо в света руски газ и т.н
Резултат от двувековната руска антибългарска политика.
Рустаците създават интересчийско русофилство, като Малинов например, което винаги поставя руските национални интереси над българските.
По същество русофилите не са българи. Те играят за Русия, а не за България. .
Догановото ДПС. Доган като руски шпионин и български обирджия – Догановото ДПС също работи за Русия.
Остава масива на патриотичните българи, чиито политически представител е ДБ. Поради това, че ДБ защитава независимостта на България и българските национални интереси, пречи на управляващите да крадат апартаменти и каквото намерят, дори водата от язовирите, пречи и на харизването на български блага на руснаците, герберистите и набедената БСП за главна опозиция и ДПС, гледат да умъртвят ДБ, която е единственият искрен политически субект за интеграция с ЕС, включитело и влизането в зоната.
Останалите политически партии са проруски и те като Русия са активни антиевропейци, воюват на дело за разпада на ЕС
Ето, това е искал да ни каже шофьорът: В разединена държава няма чест, няма достойнство, законът не се уважава, краденето, разбойничеството са на почит и т.н.
В такава България всеки обикновен българи се спасява поединично. А олигарсите, мафиотите, управляващите, русофилите и лидерите на ДПС и на т.нар. патриоти не се нуждаят от защита, защото тях никой не може да ги нападне. Зад тях стои атомният руски гръб.
Според мен с казания израз „Това е България“шофьорът е предупредил, че у нас положителни промени не могат да се очакват, защото ние сме малка страна и не можем да се оттласнем от Кремъл, за да се развием като независими подобно на Швеция, Дания, Холандия, Финландия. За да не избягаме от руската орбита, русите винаги ще спъват нашето развитие. Пресен пример е и влизането в зоната, срещу която т. нар. г-н Копейкин направи два похода до София, за да счупи една врата и да блокира прочутото Орлово кръстовище и така той доказа че в България в момента няма 100 % консенсус, затова все още не сме за зоната.
Разбира се, изненади в таза насока в условията на боледуваща България с разединен народ колкото искаш. . Например двете банки, които вероятно по политически причини не искат да вдигнат капитала си, също спъват влизането ни в зоната. Без вдигнат капитал няма зона.
„Това е България“ - президент Радев, премиер Борисов, и двамата харизващи Българиюя на Русия. АЕЦ Белене е пример за „братско“ сътрудичество между Малкия и Големия брат.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво мислите за извънредното положение, въведено заради коронавируса?