"8 години в Тибет" е едно незабравимо приключение на "Покрива на света". Авторът на тази книга – Петер Ауфшнайтер – е един от големите алпинисти на своето време, ръководител на немската експедиция до Нанга Парбат през 1939 г. и спътник на Хайнрих Харер, чиято книга "7 години в Тибет" става световен бестселър, особено след едноименната екранизация.

Ауфшнайтер прекарва почти осем години в Тибет, в "Забранения град" Лхаса, където сътрудничи на Далай Лама и работи като техник, картограф и аграрен инженер за тибетското правителство, опознавайки страната и хората в тази част на света както никой друг европеец. Задълбочената му и богато илюстрирана книга, издадена посмъртно 30 години след "7 години в Тибет", описва преживяванията му в тази загадъчна земя и очарова със своята неподправеност и достоверност.

Клуб Z публикува откъс от "8 години в Тибет" на Петер Ауфшнайтер (изд. Изток-Запад).

"ДЗА РОНГПХУ" – ОТ СЕВЕРНАТА СТРАНА НА ЕВЕРЕСТ

От Шекар имах намерение да продължа към Дингри, и то по най-краткия път, минаващ по продължението на река Пунгчу. Моите домакини обаче ми препоръчаха да заобиколя на юг и първо да посетя ма-настира „Дза Ронгпху“ – едно предложение, което не ме въодушеви кой знае колко. „Дза Ронгпху“ се намира в района на Еверест, който в годините между двете световни войни бе посетен от многобройни експедиции.

Казах си, че там Еверест ще изглежда точно така, както го помня от снимките на толкова книги. Но моите приятели не отстъпваха, тъй като при „Дза Ронгпху“ ставаше дума за едно от най-почитаните места за поклонение в Тибет. Значимостта, която „Ронгпху“ имаше в представите на тибетците, засега ми бе необяснима. Накрая все пак реших да поема по по-дългия път към Дингри, не на последно място заради възможността да избегна транспортни затруднения поради съществуващата и тук улаг-система.

Сбогуването бе направо мъчително. Та ние имахме безброй общи приятели и спомени, но сега трябваше да мислим преди всичко за бъдещето.

Пътят минаваше през село Пангле и водеше до прохода Панг (5040 м), откъдето на северозапад се виждаше ниската, но причудливо оформена варовикова планинска верига Цибри, както и малкият манастир „Гоцханг“, кацнал в средата на отвесна скална стена, в който през миналите векове бяха пребивавали някои известни лами. В северна посока се показа снежният масив на намиращата се от южната страна на река Цангпо планина Гангбулха. Върху старите китайски (съответно и френски) карти тя бе наречена М. Пхоула, докато върху съвременните – името ѝ липсваше! Заради продължаващия мусон, след като достигнах най-горната точка на прохода, успях да зърна връх Макалу (8480 м) само за съвсем кратко.

Първото селище от южната страна бе малкото, недотам доходоносно имение Омалунгпа. Името му ми бе добре познато, защото един от членовете на фамилията, която живееше тук, беше вторият градски наместник в Тьогар (1944), който бе сред най-заможните граждани на Дзонгка. Вечерта стигнахме до неголямото село Ньомда, където бях настанен на първия етаж в голяма къща. Направи ми впечатление, че жените тук също носеха дреха, характерна за високите долини от двете страни на непалс-ко-тибетската граница – завиваща се отзад напред престилка от двойно-подвита раирана вълнена материя.

На следващия ден пристигнах в голямото село Чьодзонг, което бе главен център на манастира „Дза Ронгпху“ и където отседнах на най-горния етаж в голяма къща. Точно когато се настанявах, един пратеник ми донесе съобщението, че съм поканен в дома на родителите на преродения лама от манастира „Дза Ронгпху“. Там бях много любезно посрещнат от около 30-годишна жена, която беше „юм кушо“ – майката на ламата. Бащата отсъстваше, тъй като бе на обиколка в Кхарте, за да събира данъци. Фактът, че детето му е било разпознато като инкарнация, носеше на семейството му ленно имение, или район с правото за събиране на данъци. В този случай феодалното владение се намираше в областта Пхадруг („Беру“) Кхарта, североизточно от връх Еверест.

Жената бе родом от Лхаса и произлизаше от едно от многобройните семейства на нисшата аристокрация, които въпреки по-малката си известност често бяха не по-малко заможни от „големите“. Тя бе истинска дама от Лхаса, самоуверена и с освободено държане в общуването с всички. Беше много люпобитна да чуе новини от Лхаса. Въпреки че бе минало доста време от заминаването ми от там, можах да разкажа някои новости, както и да ѝ представя доста пълна картина на цялата ситуация.
Въпреки високото си местоположение (4930 м) манастирът „Дза Ронг­пху“ представляваше солидна внушителна постройка с богато обзавеждане.

Вероятно ставаше дума за една от най-високо разположените сгради в света, по-висока дори от Сонгпо и Замбу. За съжаление манастирът е сериозно повреден след китайската окупация (вж. сн. на с. 218). По сведение на управителя на манастира великият Гуру Падмасамбхава е пребивавал един месец в него. Затова и не бе учудващо, че в средата на храма имаше голяма статуя на могъщия гуру. В дъното се намираше една пещера, за която се твърдеше, че в нея Падмасамбхава е постигнал просветление. В текста се казваше също, че следи от стъпалата му били „особено ясно отпечатани“ в скалата.

Разстоянието от манастира до Еверест бе около 25 км, така че от тук виждах планината в цялата ѝ големина – от основата при глетчера Западен Ронгбук до самия връх. Върху него личеше хоризонталната, т.нар. жълта линия, откъдето на височина 8600 м навремето английските алпинисти бяха атакували върха без кислородни маски.

Когато пристигнах в манастира, бях любезно приет и получих по заръка на „юм кушо“ хубава квартира, където скоро бях обграден от многобройни весели монаси и монахини. Щом чуха за намерението ми да продължа още по-нагоре в долината, те изброиха по номера старите лагери на експедициите, а към всеки лагер знаеха и по едно име. Съобщиха ми, че в горните долини, в близост до глетчера, живеели „дре“, и то не „дремо“, а „мидре“. Познавах тази дума от предишни разговори и знаех, че тя е тибетското съответствие на използваното от шерпите „йети“. Тези „мидре“, както твърдяха още те, имали човешки гласове и викали силно „хай“.

На следващия ден посетих абата на манастира, симпатичен мъж на около 30 години. Той седеше върху множество подредени една върху друга възглавници и бе облечен с дреха, която като малка палатка покриваше тялото му до врата. Пред многопочитаемия монах радостно развълнувани монахини се изреждаха да правят поклони, при които докос-ваха с чело пода. Някои посетители носеха съдове, пълни с ечемичено зърно, които абатът благославяше с трикратно подухване.

Той раздаваше също така свещени хапчета и по едно малко жълто шалче за късмет, както обичайно правеше и Далай Лама в двореца „Потала“ в Лхаса. Просители поднасяха приветствени шалчета и дарение в размер на около два санга. Абатът беше от Нангкарце и бе прекарал две години в Лхаса. След това беше станал абат на този манастир и настойник на малолетния инкарниран лама, чието възпитание протичаше в манастира „Миндролинг“, откъдето по-късно щеше да се завърне и застане начело на своя манастир. Миндролинг, който беше важен център на школите Другпа и Дзог-чен, се намираше южно от Лхаса в Лхокха и отстоеше на около 10 км от река Цангпо.

ВРЪХ ЕВЕРЕСТ

Когато в средата на XIX в. индийското правителство поръчва на топографската служба да измери за първи път високите хималайски планини, се налага планините в Непал да бъдат засечени от индийската равнина, защото нямало позволение да се работи на непалска територия. А разстоянието до повечето върхове, какъвто е например случаят с Еверест, е над 160 км! Поради непроходимостта на региона е било невъзможно от непосредствена близост да се проучат имената на съответните върхове.

Това довело до недоразумения, както при един от осемхилядниците, който е бил наречен Госайнтхан, въпреки че местното население използвало съвсем друго название, а именно – Шиша Пангма. Вината за погрешното наименуване на планината носи служителят,  събирал информация, който за име на осемхилядника посочил наименованието на малко поклонническо селище на езерото Госайнкунд, разположено в една планинска верига северно от Катманду. Чак много по-късно става ясно, че планината, която се намира в Тибет, се нарича Шиша Пангма.

В случая с Еверест изобщо не е било установено каквото и да е название. Погледната от юг, планината е скрита зад стена, която образуват върховете Лхотце и Нупце, и е почти незабележима. По-късно, след като за нея не било открито никакво име, индийската държавна топографска служба решава да нарече най-високия връх на света Еверест на името на свой бивш директор на геодезическия отдел.

Известно объркване предизвиква и Херман фон Шлагинтвайт, който през 1859 г. извършва близо до Катманду заснемане на Гауришанкар, смятайки, че става дума за връх Еверест. В резултат на това въпросното име попада в училищните атласи на Централна Европа. За да бъде изяснен случаят, много след това по разпореждане на тогавашния вицекрал на Индия – лорд Кързън, в Катманду е изпратен служител, който установява, че Гауришанкар не е идентичен с Еверест. Във връзка с първата английска експедиция до Еверест през 1921 г., коя-то доближава планината откъм Тибет, се чува името „Чомо Лунгма“. След като то се появява в първия доклад на експедицията, се намесва Свен Хедин. По този повод той пише книга, в която доказва, че същото име присъства и върху една китайска карта, чийто френски превод е бил издаден в Париж през 1732 г.

Заснеманията за китайската карта били извършени от китайски чиновници, обучени от йезуити, които по онова време имали влияние в императорския двор в Пекин. В Тибет информацията се събирала от двама тибетски монаси от Кхам, като при това те свършили доста добра работа. Трябва да се има предвид фактът, че имената първо са били записвани на тибетски език и с тибетската азбука, после – прехвърляни на китайски, и накрая – превеждани от китайски на френски.

С оглед на тези многократни преработки е удивително колко точни понякога са наименованията върху френската карта на Д’Анвил. На тази стара френска карта Чомо Лунгма (Еверест) се казва М. Чуму Лонкма и М. Дзаранпу. По принцип тези имена са по-добри от намиращите се върху съвременните карти. Въпросът само е към коя планина се отнасят. Върху художественото и топографски висококачествено описание на Д’Анвил („Geographe Ordre du roy“) названията са изписани покрай планинските вериги. М. означава, разбира се, планина (Mont). Но за кои планини става дума?

Служителите на картографското дружество „Survey of India“ се занимаваха усилено с наименуването на хималайските планини. Някогашният директор сър Сидни Борад написа един не особено обширен, но важен професионален доклад („professional paper“), в който беше събрал повторно целия материал, за да докаже окончателно, че Еверест изобщо ня-ма местно име. Свен Хедин обърна внимание на това, че съставителят на книгата за английската експедиция през 1921 г. Ч. К. Хауърд-Бери е бил чувал многократно името „Чомо Лангма“, но преди всичко във връзка с връх Макалу.

По-късно това име бе използвано също и за Еверест, но явно в резултат на нечии внушения. По мои наблюдения името Чомо Лунгма, съответно и коригираната му версия Джомо Лангма, се отнася за връх Макалу. Фактът, че в обитаваните от тибетско население гранични села името Джомо Лангма (в действителност винаги произнасяно като Джомо Лунгма) се използваше не за Еверест, а винаги за Макалу, го доказва. Открай време и досега връх Еверест няма местно име! Също и в описанието на околностите на манастира „Дза Ронгпху“, което се намираше в един манастирски справочник, не се споменава име. Там се описва как светецът Падмасамбхава пристигнал от Индия през Пхадруг Гие-моронг в областта югоизточно от Еверест.

Според легендата по това време в Тибет властвали най-различни демони, а една от петте богини Цхерингма,, които живеели в района на Гауришанкар, се отделила от своите сестри. Обикновено тя бива представяна за втората от пет­те Цхерингма и се казва Мийо Ланг Сангма. Тя седнала върху една снежна планина, която била толкова висока, че приличала на гигантска грамада, и която по-късно станала известна като Канг Джомо Лангма, въпреки че това име първоначално не било на планината, наречена по-късно Еверест. Когато Падмасамбхава минал оттам, той „обвързал богинята с клетва“, т.е. я принудил да се обрече на будизма.

В по-нататъшния си път Падмасамбхава стигнал до едно важно място, наричано от тибетците „скритата земя Кханпалунг“. Имало единайсет такива, т.нар. тайни земи (Беюл) между Кайлаш и Конгпо. Седмата била Кхампалунг (висока ок. 2500 м) – малко селце в гъстообрасла с гори странична долина на река Арун. Същинската забележителност тук е една пещера, която се нарича „Северният вход“ (Чанго). Когато през 1970 г. посетих тази пещера, живеещият наблизо лама мина пред мен, за да разчисти бурените. Наложи се да газя във вода, а на някои места имаше такива стеснения, че дори и слаб човек можеше трудно да се провре. Самата „Пещера на осъществяването“ бе широка само два квадратни метра.

За да се върнем към Еверест, нека обобщим, че поради уединеното си местоположение най-високата планина на света явно не беше привлякла достатъчно вниманието на местното население и така не бе получила свое име. Едва в по-ново време поради височината си и многото експедиции върхът събужда интереса на хората и му бива потърсено име, като очевидно му се дава това на Макалу.

Справочникът на манастира „Дза Ронгпху“ е напечатан през 1932 г. и със сигурност е повлиян отчасти от експедициите през 1921 и 1924 г. Въпреки това в него не се прави допълнително опит да се даде местно име. Все пак в справочника има следния пасаж: „Манастирът („Дза Ронгпху“) е средището на всички места за поклонение в Латьо. Като най-висока е известна снежната планина на Ронгпху.“ В Непал на Еверест бе измислено име едва преди ня-колко години, а именно Сагарматха, дадено също така и на една административна област.

СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК

През 1931 г. в лондонското списание „Таймс“ под заглавието „Ужася-ващият снежен човек“ бяха публикувани няколко статии. Вероятно с тези „Писма до издателя“ думата йети за първи път бе добила известност сред по-широката западна публика. Повод за серията от статии бяха разкази на алпинисти, които в изолирани долини и по глетчери в Хималаите бяха се натъкнали на тайнствени следи в снега, близки на вид до човешките. Истинският импулс обаче идваше от една книга, която капитан Джон Ноел, участник в английската експедиция до Еверест през 1924 г., бе написал през 1927 г. (Дж. Б. Л. Ноел, През Тибет до Еверест, Лондон, 1927).

В нея има много истории за същество, наречено „нити“ (вместо „мидре“), които авторът чул в „Дза Ронгпху“. След 1949 г., когато Непал за първи път отвори врати за чуждестранни туристи, сведенията от този тип зачестиха. Станаха известни още повече подробности и истории като онези, които местните, особено в областта Кхумбу, си разказваха. Но и в района на Ронгпху, който се намираше от северната страна на Еверест в Тибет, както вече бе споменато, съществуваха подобни примери. В Тибет обаче йети имаше друго име, а именно „мидре“ – дума, която почти всеки ти-бетец знае. Аз бях прекарал немалко дни сам в района на мидре и бях се придвижвал из него, без някога да видя или чуя нещо за това същество.

Съществуват много неща, насочващи към йети, между които може да се спомене названието Махалангур Химал от „четвъртинчовата карта“ (1 инч = 4 мили) на индийската топографска служба. Тази карта с мащаб 1:250 000 е била изготвена през 1925 г. по време на първото подробно измерване на цялата територия на Непал. При това на картографите често им се налагало да измислят нови имена на планинските вериги и масиви, тъй като не са били известни местни. За Еверест било въведено името Махалангур Химал, което не се използвало от местното население.

Названието „снежна грамада (химал) на голямата маймуна (лангур)“ е свързано точно с историите за йети, които са се разказвали в онази област и явно са впечатлили много картографите. При това е била допусната една грешка, тъй като йети се смята за сродно същество не с маймуна-та, а с мечката, и по-точно с кафявата мечка от тибетското плато. Става дума за кашмирската кафява мечка (Ursus arctos isabellinos), т.нар. дре-мо, близка до европейската мечка. Тя има навика от време на време да се изправя, за да проучи околността.

Индийският пътешественик Кишен Сингх споменава миндре във връзка със селището Кентинсиринг в Северен Тибет, което е разположено от северната страна на прохода Танг на главния път от Лхаса, след намиращия се в Северозападен Китай Сининг. Той пише: „... една от разновидностите на демо (кафявата мечка), наречена миде, има стъпала, които приличат на човешките. Тя е много дива, често ходи изправена и напада всеки човек, който ѝ се изпречи“ (записано на 8 октомври 1879 г.). В същата книга (Документи на Survey of India, т. VIII, ч. II, Дехрадун, 1917, с. 246) думата „демо“ („дремо“) е обяснена по следния начин: „Кафява мечка. Има две разновидности кафяви мечки в Тибет – едната се нарича чхиугде, а другата – миде“ (с. 321). Това разграничение е много разпространено в Тибет: чхиугде (чхуг­дре) нападат говеда и якове, докато миде (мидре) са се ориентирали към хората. Следователно в Тибет мидре се смята не за маймуна, а по-скоро за вид мечка. Истории за йети могат да се чуят често, особено в областта Кхумбу. Според шерпите йети са огромни и могат да се придвижват с големи подскоци. В западната част на областта Кхумбу има една планина, която върху карта с мащаб 1:50 000 носи името Ятеко Типо. „Яте“ тук означава йети, т.е. планината се казва „Вър-хът на йети“.

Сред най-важните изказвания по темата „йети“ е това на Миларепа, поета светец от XI век. В една от многото му песни (история № 26, стих № 11 от „100-те хиляди песни“) той  описва „мидре“ като другар по игра. Съответната строфа от тази песен гласи:

Лангур, маймуна, мидре – тези трима
на Мила са приятели в игрите,
харесат ли ти тез другари трима,
тогава следвай примера на Мила.

Историята, в която се появява тази песен, е била превеждана и по-рано, например от Х. Хофман и Г. К. Чанг, но не точно с тази поанта.

Въз основа на посочения пасаж в тек­ста може да се предположи, че първоначално мидре е било смятано за едно по-скоро миролюбиво същество, а не за див хищник, както е описано например по-късно в речника на споменатата по-горе книга на Кишен Сингх. Извън съмнение е също така, че легендата за мидре се корени в много стари предания на тибетс-кия народ.

Може би не е далеч времето, когато на историите за йети ще гледаме по същия начин, както на историите за дракони в алпийските заснежени региони през Средновековието. Най-малкото, йети вече е увековечен с един ресторант в Катманду, носещ неговото име, където с добро хапване и на по бира можем да поразмишляваме върху преходността и „илюзорността на всички феномени“ (Миларепа).