Пиша тези редове от мола. Карантината ме хвана в магазина за домашни потреби преди 16 дни. От тогава не ни пускат да излезем. Мъже в униформи пазят пред вратата до второ нареждане. Всъщност, за да съм точна, пускаха ни 18 пъти, но заповедта все се оказваше предпоследна и после ни гонеха из мола да ни заловят и приберат обратно в магазина. Оня ден опитах да се измъкна, като се маскирах.

Реших да се слея с пейзажа и се увих от горе до долу с тоалетна хартия. Като във филма „Мумията се завръща“. Тъкмо стигнах до ескалатора и две жени на средна възраст ме нападнаха. Няма да влизам в подробности, но имаше бой, кръв, оскубани коси и най-вече – тоалетната хартия изчезна. Унифомените ме заловиха и върнаха обратно в магазина за домашни потреби.

Трябваше да постъпя като пенсионирания счетоводител. Той успя да се откупи с две бутилки белина още оня ден и си отиде у дома. Белина обаче вече няма. Разменихме я за спагети от карантираните в супера. Огладняхме и започнах да се притеснявам. Усещам лакоми погледи върху ханша си. Успокоявам се само с това, че има и по-дебели от мен в тоя магазин. Ако останем тук цял месец обаче, всички ще станем кожа и кости. Засега се утешаваме с преките включвания на Щаба. Пълно е с униформи и говорят авторитетно.

Създават впечатление, че контролират ситуацията. Поне в първите 20 секунди, а и това е нещо. Обикновено след техните включвания при нас влизат още униформени и ни бият. Излъчват го пряко и всички много се радват. Половин час след включването идва нова заповед и ни пускат. И това го излъчват пряко в ефир, а хората се радват още повече. После пак ни залавят и така... казах ви вече. Има си и добри страни – имам предложение да стана рекламно лице на една двупластова тоалетна хартия, както и оферта за участие в продължение на „Мумията се завръща“.

Някой ме снимал как се бия с армията жени на пазар за маскировъчния ми костюм и видеото има най-много гледания в Ирландия, Словения и Южна Корея. Още не сме уточнили как да станат снимките, вероятно ще конструират специална камера и ще ни снимат дистанционно. Въобще, добре се нареждат нещата. А първите дни така горещо Завиждах на ония в отстрещния магазин, карантината ги хвана точно при идването на новата колекция. Целите са у „Гучи“ и „Армани“. Чух за едни в карантина в магазина за алкохол, ма на втория ден ги пуснали. Нямало шанс вирусът да е оцелял.

Чух, че и Том Ханкс е в карантина. Ама той е свикнал, къде ли не му се е случвало. На самотен остров като корабокрушира в оня филм, на летището, като му изчезна държавата, в оня, другия филм... Затова и му писах. Като на колега един вид. Питах г окак се справя и кое е най-лошо, коет оможе да ми се случи. Отговори ми. Явно и той скучае. Най-страшното, казва, не са вирусите и корабокрушенията, а хората. Пази се, вика, от хората, че може да им хареса карантината и да не искат да се отменя.

Това беше миналата седмица. Том излезе прав. Чух от хората, дето ги държат в карантина в тоалетната, че вирусът бил преборен, имало вече лекарство. Обаче нас ще ни пуснат чак, когато Щабът нареди. А той има променливо мнение по въпроса. Та още си седим тук, в дрогерията, ядем ленено семе за папагали и отбелязваме дните с червило по витрината. От време на време идват майки с дечица да ни гледат през прозореца, чух даже, че молът взимал пари за тая атракция. Дано Щабът тая вечер най-сетне реши нещо единодушно. Поне за 20 секунди, толкова ще ми стигнат, тоя път няма да ме хванат.