В спектаклите си Теди Москов винаги отразява трагикомедията в живота и изкуството. Смешно-тъжен е и днешният ни разговор с него, в Международния ден на театъра, когато театрите по цял свят са затворени. Москов, както и стотици негови колеги, няма да празнува извън дома си, Народният театър няма да посрещне номинираните за наградите „Икар“, имената на отличените ще научим по-нататък, когато всичко свърши… по най-добрия за всички нас начин.

Разговаряме с Теди Москов на безопасно разстояние – по телефона и писмено. Режисьорът е необичайно сериозен, казва: „Не искам. Не смея. Не мога да се шегувам“, но хубавото е, че често забравя за вируса и отново виждаме шегобиеца в него.

Г-н Москов, за първи път в Деня на театъра театрите са затворени – има ли по-трагичен сценарий, застигал някога това изкуство?

– Може би, когато са били забранявани. Спомнете си за бургаския драматичен театър, за всичките забрани и заплахи, на които са били подлагани Юлия Огнянова, Леон Даниел, Вили Цанков и Методи Андонов – режисьорите от „бургаската четворка“. Прочетете по какъв начин са били уволнени и после доживотно наблюдавани и „озаптявани“. Ученик съм на Юлия Огнянова и съм чувствителен на тая тема.

Разбира се, днешният сценарий е по-трагичен, защото се отнася до театъра в световен мащаб. Не мога да кажа причината за него – не съм нито толкова конспиративно, нито толкова набожно настроен. Не съм и от „зелените“, не съм и вирусолог. Днес е страшно и за театъра, и за живота на тези, които го правят и гледат. Дайте да оцелеем, пък после да видим какъв театър ще измъдрим! Да се вглъбим, да обмислим, пък и да четем или да напишем нови пиеси… Тревожи ме при толкова ограничен бюджет за култура (не само по време на криза), какво ще се случи с доста от нас. Но не ние сме най-важните…

Първата мярка на правителството у нас бе да се затворят културните институции. Мнозина от вашите колеги в началото протестираха. Как ви се струват тези мерки от дистанцията на днешния ден?

– Тази мярка не е политико-културно-естетическа, а животоопазваща. „Надявам се“, че след края на карантината някои представления ще останат под забрана. Те заразяват с друг смъртоносен вирус – с вируса на глупостта! И апелирам към колегите: не измисляйте нов вид виртуален театър. Той бързо ще се изчерпи. А и може да възпита публика, която ще продължи да иска да го гледа в телефона си и след кризата. Мислете за бъдещи проекти! И предлагам шеговито на правителството – увеличете заплатите и хонорарите именно сега, когато никой не работи! Това ще хареса на доста хора, които дай Боже ще продължат да не работят и след карантината. Ако се плаща само на този, който не работи, онзи, който продължи да работи, ще бъде именно този, който ще трябва да работи…

Някои от най-развитите държави реагираха много по-късно от нас, какво е вашето обяснение за бързата реакция на нашето правителство?

– Развитите държави за разлика от нас – „отвитите“, са прекалено свикнали с безоблачността и безветрието на благополучието, което ги прави мудни в екстремни ситуации. А ние пък има какво да наваксваме. Доживях някой да вземе пример от нас! Това е и някакво своеобразно реабилитиране на израза „българска работа“, който в Италия се изрича за негативни неща. Използват го, когато в парламента не може да се стигне до консенсус или когато нещо не е свършено както трябва.

Някои намират аналогии с изолацията ни по комунистическо време, други с ограниченията през Виденовата зима – вие с какво бихте сравнили днешната ситуация?

– С нищо. „Зимата на нашето недоволство“ при Виденов беше от съвсем друг характер. Не знам каква е била „арт ситуацията“ по време на чумата или холерата в Неапол, описана от Аксел Мунте в „Легенда за Сан Микеле“. Знам, че при голямата икономическа криза в Америка всички театри са били затворени. Знам също, че дали ще са затворени по време на икономическа, и дали ще са отворени по време на духовна криза, е все тая.

Резонни ли са сравненията с пандемии в исторически план – с времена на чума, холера, ебола?...

– Тези, които могат да сравняват (баба ми например) отдавна са в гроба. Знам от нея, че е носила чесън, вързан на врата под брадичката, по време на „испанската болест“. А след като го знам от нея, значи е имало защо да го носи тоя чесън… Не апелирам към никого да носи чесън.

Апокалипсис ли е тази криза, война ли е… как бихте я определили?

– Като страшно (дано не последно) предупреждение към човечеството.

Италия е любимото ви място на Земята, допреди тази ситуация бяхте винаги готов да тръгнете за там – защо тъкмо там пострадаха толкова много от вируса, повече дори от Китай?

– Забелязал съм досега само две несъответствия с италианската „grande bellezza“ (велика красота): първото е фашизмът, второто е случващото се днес. Също така съм забелязал (в киното), че от група жени изнасилват красивите. Явно красотата първа пострадва във всякакви случаи. А и интелигентността неистово бяга от русия ѝ вид. Не ме карайте да се шегувам с въпроси, на които не съм компетентен да отговоря. Бившата кореспондентка на Нова телевизия Антоанета Николова, която живее в Рим, ми каза: Ти не можеш да познаеш италианците. Движат се на поне 4 метра един от друг и всеки чинно чака реда си да влезе в магазина. Аз, за жалост, не мога да ѝ кажа същото за София.

Все пак сте човек, който винаги открива смешната страна на всяка драма – успявате ли и в този случай да се шегувате?

– Не искам. Не смея. Не мога.

Първата реакция към ситуацията за мнозина в социалните мрежи беше хуморът, някои започнаха да споделят и откъси от „Улицата“ – помага ли смехът срещу вируси?

– В момента е обратното – вирусът помага за някои видове смях. Има клипчета в интернет, които в други времена биха били досадни.

Във фейсбук генерал Мутафчийски стана главен герой в лавина от миймове – как го виждате като главен герой на нашето ежедневие?

– Не съм намерил още главния герой на нашето ежедневие. Не го и търся. Тонът на генерала ми харесва – поставя на място някои безотговорни журналисти и ни вдъхва увереност в Щаба. Все пак друго е човек в униформа да дава указания на безотговорни, лекомислени и безстрашни цивилни. За мен „безстрашност“ в момента не е нищо друго освен синоним на „глупост“.

След като обявиха извънредно положение, народът изкупи тоалетната хартия – намирате ли някакво обяснение?

– Във фразата „дупе да ти е яко“. Дупе да ни е яко на всички! А и дебелото черво е по-важно от мозъка и сърцето за много хора не само в извънредни ситуации.

Какво прави един театрален режисьор като вас по време на карантина?

– Отговаря на интервюта. Пише едновременно три сценария, чете други три и най-важното… спестява от ресторанти. Жена ми готви много вкусно!

Кой се грижи за майка ви, за близките ви, кой пазарува, посещава аптеката…?

– Мая – жена ми. Аз съм шофьорът.

Майка ви Рада Москова е и лекар, нейните препоръки ли следвате в семейството, какъв е коментарът ѝ за мерките за справяне с епидемията?

– Първо е писател, после лекар. Писателските ѝ препоръки са ми по-приятни за следване. Сега тя пише поредна книга. Наслука!

Някои театри играят пред празни зали, излъчвайки представленията онлайн. Възможно ли е театърът да съществува без жива публика?

– Обратното е по-възможно. Публиката да съществува без театър. Дано сега не свикне! Това, което съществува без публика, докато артистите играят, обикновено се нарича кино. Това, което съществува почти без публика, някои наричат „висш“ театър, „достъпен за малцина“, а това, което почти съществува, е добрият театър, не само по време на криза.

Храмовете на Мелпомена са затворена, религиозните – не, какво е вашето тълкувание?

– Че ролята на нашата църква в йерархията на държавата не е изяснена нито за държавата, нито за църквата. Също, че за нашето правителство разликата между Бог и свещеник не е съвсем ясна и че то, ако затвори църквите, всъщност не знае на кого ще посегне. А и не иска някой да направи далечна аналогия с времето, когато се репресираха църковни служители.

Вие, както и повечето режисьори в България, сте на свободна практика, надявате ли се държавата да се погрижи и за вас – освен за щатните си творци? Или очаквате да ви изостави като „маргинали“, както ви нарече министър Горанов?

– За повечето министри няма значение дали има, или няма театър и дали ни има, или ни няма нас, артистите. За всички финансови дотук със сигурност! Ние не чакаме на държавата. Ще се спасяваме поединично (ако измислим как). Аз и семейството ми нямаме никакви други доходи, освен тези от приходите от билети. Освен режисьори, страшно много артисти са на свободна практика. Те какво ще правят, не знам. За себе си мислех, че мога да стана шофьор на такси. И без това не слизам от колата, но… нали ще влезе някой кашлящ клиент!? Ако се намери „неразумен“ меценат, бих се изолирал с група театрали на остров Света Анастасия (след тестове за коронавирус) и бих репетирал в пълна изолация – без радио, без телевизия, без интернет. Ежеседмично наш пратеник с лодка до брега би разбирал дали е преборен вирусът. На острова има къде да спим. Има сграда – бивш манастир, после затвор, после хотел, после музей. Има и театрална традиция – играха се вече доста представления. Островът на театралите! Не звучи лошо. Поне не като „Островът на прокажените“…

Какво е първото, което ще направите, когато почувствате сигурност за себе си и семейството си?

– Дай боже да съм подготвил проект, който веднага да започна! Ако не, ще тръгна да пътувам, стига да имам с какво да заредя автомобила.

Освен по-чисти, ще излезем ли и по-добри, по-дисциплинирани от тази криза?

– За по-добри се надявам! За по-дисциплинирани – не! Напротив, като паднат ограниченията, ще се развихрим в консуматорска разюзданост. И сексът с непознати ще се възроди…

"Площад Славейков"