Article_top

Амурският тигър – ловец с огромни размери, застрашен вид, обитаващ суровия Изток на Сибир, броди гордо из страниците на новия приключенски роман от издателство "Кръг". Завладяващият "Тигър" на канадско-американската писателка Поли Кларк, награждавана поетеса, е една от първите  творби в начеващия жанр клай-фай (от climate-change fiction – литература за климатичните промени). Този жанр се ражда от все по-нарастващите тревожни новини за измененията в климата и околната среда. Изчезването на някои животински видове вече не е само в рамките на документалистиката, а навлиза и в художествената литература. 

Поли Кларк ни разказва реалната история на превръщането на амурския тигър от господар на Далечния изток до застрашен вид. Ужасът на свободния па­зар през 90-те години на XX век, наложен от перестройката, променя завинаги региона. Граничният контрол е доста разхлабен. Незаконната търговия с дървесина и животински трофеи процъфтява, а цялата печалба потъва в Китай, Япония и Корея. Тигрите са избивани за китайците и от сами­те китайци почти до пълно изтребление. Руският президент Владимир Путин е политикът, който спасява сибирските тигри от изчезване и спира контрабандата. Той подпомага резерватите, налага глоби за убиване на тигър, слага името си под про­грами за опазване. Всъщност това е в синхрон с желанието на самия Путин да бъде президен­тът тигър и да бъде смятан за спасител на символа на Русия.

Представяме ви откъс от "Тигър":

Пролог

Руската тайга, зимата на 1991 година

Ой, мороз, мороз…

О, мраз! Нека не замръзвам… 

… жена ми е ревнива…

Ой, мороз…

Дмитри пееше и стягаше примката около основата на ство­ла. Колкото и пиян да бе, винаги правеше безупречен моряш­ки възел, който се стяга при издърпване, но лесно може да се раз­върже. Дмитри вече се олюляваше, прекъсна песента, за да огледа свършеното. Красива работа е примката, помисли си. Елегант­на, брутална, проста. Около малката полянка, оформена от пад­налия манджурски бор, беше заложил четири примки. Тази беше последната.

Покри с малко клони и сняг металния обръч със сто­манена тел и пластина, на които тигърът да стъпи и да реши съдбата си. После разчисти всички следи наоколо.

– Внимавай, Яна! – подвикна на оранжево-кафявия териер, кой­то душеше около огъня. – Дано си видяла къде ги слагам.

Моята жена, красавица е тя,

чака у дома,

чака със тъга,

у дома по залез ще се върна, нея да я прегърна…

Ой, мороз, мороз…

Дмитри се върна при пъна, който си беше приготвил за седе­не, и при бутилката и не спря да пее – по-точно да стърже дрез­гаво по обраслия си с полипи ларинкс, – докато огънят отвън не угасна и леденият въздух не започна да трепти. Сякаш не една Баба Зима, а десетки се бяха развилнели, подскачаха и се приземя­ваха, но вместо да рисуват с четка по стъклата, режеха кожата като разлютени казаци с остри кинжали.

Както обикновено, Яна отказа да скочи в скута му. Нямаше и много място, шкембето на Дмитри стигаше чак до коленете, да не говорим, че по това време на деня от алкохола бе като ог­недишащ дракон. Той потупа скута си с надеждата топлината `и да отдалечи момента, в който щеше да се наложи да отиде за още дърва.

– Хайде, момиче! – подкани я, но тя се замота на разстояние от него. – Хъх – каза Дмитри и запали цигара след няколко секун­ди опити да я нацели.

Дмитри имаше план. Възнамеряваше да стане богат.

– Съвсем скоро! – С тези думи той се повдигна от пъна, грабна брадвата и се заклатушка с тежки стъпки през снега към дърве­тата. 

Ой, мороз, мороз… Нека не замръзна…

Яна заподскача подире му с уши като ветропоказател и вдиг­ната във въздуха като бенгалски огън муцуна. Снегът беше мал­ко дълбок за нея.
Дмитри донесе наръч клони до огъня. Поля пламъка с водка, гаврътна малко да се стопли, после на няколко пъти обходи с възхищение заслона, който беше стъкмил. Беше жалка картин­ка, състояща се от парче ръждясала гофрирана ламарина, което бе намерил да стърчи в снега. Подпрял го беше на един огромен паднал ствол, отгоре бе натрупал дебели клони и съчки, напреки по-тънки, а отзад бе насякъл други, за да запуши отвора – общо взето имаше място, колкото да пропълзи. Беше трогателно не­адекватен за атмосферните условия, но той нямаше намерение да остава дълго. Планът му изискваше единствено мъжество и смелост, а това бяха двете най-силни качества на Дмитри, ко­ито изместваха всякакви други недостатъци от практически характер. Освен това и Яна беше тук да го топли. Кучето огледа недоверчиво заслона.

Няколко метра пред тях висеше тялото на убит елен, лила­во и неподвижно, бавно замръзващо като камък. Беше примамка за тигъра, но сега се налагаше и той да яде от нея. Отряза едно парче и го подържа на огъня, докато зацвърча и започна да пуска сок, после го сдъвка и преглътна с помощта на малко водка. Под­хвърли парче и на Яна.

– Идвай, тигре! – извика той насред сгъстяващия се мрак. Ду­мите бяха последвани от оглушителна тишина. Дмитри седеше с лице към еленския труп с готова заредена пушка в скута. Яна подпря муцуна на лапите си до огъня.

Дмитри не обичаше да е сам. В селото винаги имаше компа­ния, някой, с когото да пие за предстоящото си забогатяване. Водката проясняваше мислите на Дмитри и целта изглеждаше лесна за постигане, само подробностите се размиваха. А беше и изморен. Чакането на тигър е тежка работа. Също и взирането в тъмното за следи от звяра – ами че това правеше от внимани­ето на човек тревожно куче, вързано на кол. Привеждане, мига­не, скачане. Водката атакуваше будните му сетива.

Накрая Дмитри се прозя, придърпа Яна, чиито задни крака се съпротивляваха недоволно, изръмжа и се сниши под заслона. Той беше застлан със съчки, а за вход си имаше елов клон с гъсти игле­ни клончета. Вътре в малкото пространство мъжът и кучето се наместиха по-удобно. Дъхът на Дмитри накваси въздуха с ал­кохол. До него беше пушката – заредена и готова за изстрел.

Разбира се, по-добре е човек да е буден, като се опитва да убие тигър. С това Дмитри беше наясно, но ако нямаше как да е буден, можеше да разчита на Яна. Кучетата могат да чуят тигър от известно разстояние. Тя щеше да излае, да го събуди, той щеше да грабне пушката, да изхвърчи от заслона и да размаже мозъка на тигъра. Тигърът щеше да в примката, което от своя страна щеше доста да улесни всичко.

После трябваше единствено да реши дали да одере тигъра на място, или да го завлече обратно в селото, където щеше да има помощ, но пък щеше и да се наложи да подели печалбата. Естест­вено, всичко зависеше от това колко голям е тигърът. Ако успее­ше да хване царя тигър – е, тогава щеше да е огромен, разбира се. Чувал беше, че царят тигър може да тежи и цели четиристотин килограма. На дължина достигал и четири метра, и то без опаш­ката. Можеше да си позволи малко щедрост. Това бяха безкрайно утешителни мисли, дори в кучешкия студ, и Дмитри заспа блаже­но, притиснал Яна към гърдите си. Тя изскимтя и се предаде.

Дмитри се събуди така схванат и безчувствен, че за миг се зачуди дали не е умрял. Яна не беше до него. Изпсува, бутна клона от входа и подаде глава навън.

– Яна! – изрева през снега той. Измъкна се тромаво от засло­на, част от клоните паднаха, а той се озова пред мешавица от отпечатъци в снега.

– Мамка му, какво..?

Имаше кърваво петно с парче ръждива козина, разстлано мал­ко пред заслона. Дмитри се завъртя на пети. И елена го нямаше. Огнището беше изцяло разбутано. А навсякъде по снега около заслона, чак досами него, се виждаха тежките отпечатъци от огромните лапи с плеяда пръсти на царя тигър, които трудно можеше да се сбъркат.

Дмитри усети как дробовете му избълбукват. Слънцето беше студено и безизразно, като бог извърнал взор. Забърза към примките с присвит от тревога стомах. Една, две, три, недо­коснати, нещракнали… а после, о! Последната беше затегната, навсякъде сняг, капки кръв. И… какво…?
Стоманеното въже, което бе приклещило лапата на тигъра, лежеше прегризано. Тигърът беше прегризал стоманеното въже.

Как, по дяволите, го беше сторил?

Дмитри измъкна пушката от заслона и стреля.

– Тигре! Шибан тигре! Страхливецо!

Как е възможно да е дошъл досами заслона, да е измъкнал Яна и елена, без да го събуди? А защо не е убил него, така дълбоко спящ, не е ли знаел, че е тук?
Естествено, че е знаел.

Сред мъглата на махмурлука се прокрадна шокът, като камък паднал на дъното на кладенец.

Нямаше мърдане оттук, на два дни път от селото, без куче и без храна. С тигър, който можеше да прегризе стоманено въже и явно имаше план.

Дмитри огледа около дърветата за следите на тигъра, видя, че водят навътре в гората. Имаше капки кръв. Ако тръгнеше по тях, щеше да е уязвим по всички фронтове. Не, тук беше по-до­бре, с огън, пушка и примки.

Като по чудо бутилката с водка бе останала права.

С трепереща ръка Дмитри отвъртя капачката и се подсили с дълга глътка.

Мъж, който имаше план.

Тигърът щеше да се върне. (Но кога?)

Просто трябваше да е готов.

Огледа отново кръвта наоколо. Яна трябва да се е изсулила от хватката му през нощта. Тигърът сигурно е стоял срещу вя­търа и я е грабнал, преди даже да успее да излае.

Шибано безполезно куче. По-добре му е без нея.

Прочисти гърло и се опита да се съсредоточи върху предсто­ящия ден. Заради обичайното сутрешно треперене този път даже изпусна брадвата. Днес беше някак по-различно. Нещо дру­го, не просто жажда за алкохол, караше ръцете му да треперят. Но той не се боеше. О, не! Този тигър не знаеше каква голяма грешка е сторил.

– Голяма грешка! – изрева и гласът му накрая пресекна като крехко клонче.

Дали да не премести примките? Реши да не го прави, вместо това изработи програма как да прекара деня и да остане буден. Трябваше да намери друг елен или нещо за ядене. После да донесе дърва. Дмитри гаврътна още малко алкохол, после огледа гората предизвикателно.

– Тук съм! Скапана кожа такава! – изрева към дърветата. Вод­ката вече го беше затоплила, чувстваше се почти бодър. Царят тигър. Каква плячка само. Да го беше убил, като е имал възмож­ност. Друга нямаше да му се отвори. 

Целеустременост. Ако имаше една дума, с която да се опише плавното движение на царя тигър към лагера на Дмитри, то това беше тя. Царят беше огромен – това щеше да наследи и дъ­щеря му – и тъй чудно красив, че сякаш се бе появил от друг свят. При все това по тялото му нямаше и намек за разточителство. Всеки косъм бе с правилната дължина, всяка крачка – абсолютно премерена спрямо нуждите на момента. Ако се наложеше да пре­мине в спринт, можеше да покрива разстояния със седемдесет километра в час, но досега в живота му това се бе налагало едва пет пъти. Спринтът даваше нови възможности за плячката, бе един вид като да признае поражение. Дивите прасета могат да се шмугват сред дърветата с гъвкавостта на вятъра. Веднъж дал свобода на скоростта, на тигъра не му остава друго. Преди това има целеустременост, намерила въплъщение в потайното движение.

Царят досега не бе преследвал човек. По-голямата част от ог­ромната му територия се намираше далеч, беше непроходима а хората и обхващаше гигантска площ девствена тайга. Освен това царят познаваше оръжията. Способността им да раняват и унищожават от разстояние бе загнездена дълбоко в съзнани­ето на всяко горско животно и се бе превърнала в почти гене­тично знание, каквато бе и яснотата с реките и най-добрите места в гората за намиране на борови ядки, които бяха, подоб­но на планктона в океана, в основата на целия живот. Царят бе проумял истината зад оръжието: човеците бяха беззащитни буци месо, които се опитваха, безуспешно, да овладеят негово­то царство.

Смрачаваше се, бяха минали два дни от първото посещение на царя в лагера на Дмитри. Отложеното връщане сигурно бе объркало ловеца. Заслонът бе зле разположен, заобиколен от гъ­ста гора, която осигуряваше на тигъра идеално прикритие.

Тигърът се плъзна в сумрака като акула.

Ако имахме нещастието да се натъкнем на царя в този мо­мент – нещастие, защото това щеше да е последното, на кое­то се натъкваме в живота си, щяхме да замръзнем от изумление как е възможно такова колосално и ослепително същество, пред което всички останали се разбягват, да се придвижва тъй кра­дешком, тъй безшумно. Царят тигър е физическото проявление на величието на гората. Слънцето и лунната светлина, звезди­те и сенките, сложните бразди и древните пръстени по дърве­тата, нюансите на снега и земята – всички те се вливаха във фигурата на царя. Да го видиш, означаваше да станеш свидетел на фундаментална истина: всичко в природата е въплъщение на всичко останало.

Всичко освен ловците. Крехки, не на място в гората, те не въплъщаваха нищо. Царят съзнаваше това и то определяше подхода му. Ловецът съществува извън природата. Той проме­ня природата за своя изгода. Гори я, сече я, копае я, разрушава я. Прикрива собствената си слабост с онова, което е направил: примки, капани, оръжия. Пълни гората със свои подобия, както в многолюдното село, където наскоро бяха закарали и умъртвили една от тигриците му.
Царят приближи лагера на Дмитри отзад, не издаде нито звук. Дори и да беше, звукът щеше да бъде удавен от виещата песен на ловеца, която замря с настъпването на нощта и отслабващата съпротива на Дмитри срещу съня.

– Тигре! – викаше от време на време той. – Ела тук, шибан страхливецо!

Примката бе порязала лапата на царя, беше прокървила, но за щастие, температурите щяха да го предпазят от инфекция, нищо че забавяха и зарастването. Ако беше през лятото, само след няколко часа в раната щяха да се появят личинки. Примка­та всъщност ставаше колкото за диво прасе. За най-голямата котка на планетата тя бе просто досада.

Опашката на тигъра потрепваше, сякаш плуваше сред тъмни води. Огъваше се, за да балансира криволиците между дърветата.
Как бе възможно нещо толкова огромно да не издава звук?

Когато гората се въплъти в тигър, трансформацията е иде­ална. Нищо излишно. Шумът е несъвършенство и няма място тук.

Ловецът разравяше огъня, мърморейки. Пушката държеше в ръка.

Жалко бе някак си, че ловецът не проумяваше, че царят тигър притежава всичко в гората. Той е гората. За да се поддържа та­кава безбрежна територия, всяка простъпка трябва да се отмъ­щава, границите трябва да се утвърждават безпощадно. Това бе от първостепенно значение, за да може царят да поддържа свое­то място най-отгоре на съществуванието.

Черепът на тигъра, сега зад гърба на Дмитри, едва ли би могъл да бъде обгърнат с ръце от човека. Властното му лице застина неподвижно като бог.

Тук царят тигър надмина великолепието на акулата. Остави всяко едно същество на света далеч зад себе си.

Ако вземеш нещо мое, ще те намеря.

Това е суверенната власт.

Царят прекрачи падналия ствол.

Дмитри не беше от най-чувствителните, а и малкото му останала чувствителност бе притъпена от годините налива­не с водка. Останала му бе само сантименталност. Дмитри бе сантиментален човек. Точно сега лееше едри, пиянски сълзи. За кучето, за майка си, за проститутките, чиито имена така и не бе узнал.

Сякаш стволът се отдаде на царя тигър. Сякаш се снижи, а звярът се плъзна тихо над него.

Кратка въздишка. Буца сняг, която се отдели.

Плачът на Дмитри секна.

Завъртя се върху дънера.

Може би Дмитри бе най-големият късметлия на света. Защо­то за него времето спря. Царят тигър отвори челюсти, зъби­те му прорязаха тъмнината като светкавица. Време за страх нямаше. Време да вдигне пушката също. Нямаше време за нищо. Само миг на вечност пред лицето на божественото, усещане в кръвта и във всяка клетка на тялото за естествения ред в при­родата.

 

Амурският тигър – ловец с огромни размери, застрашен вид, обитаващ суровия Изток на Сибир, броди гордо из страниците на новия приключенски роман от издателство "Кръг". Завладяващият "Тигър" на канадско-американската писателка Поли Кларк, награждавана поетеса, е една от първите  творби в начеващия жанр клай-фай (от climate-change fiction – литература за климатичните промени). Този жанр се ражда от все по-нарастващите тревожни новини за измененията в климата и околната среда. Изчезването на някои животински видове вече не е само в рамките на документалистиката, а навлиза и в художествената литература. 

Поли Кларк ни разказва реалната история на превръщането на амурския тигър от господар на Далечния изток до застрашен вид. Ужасът на свободния па­зар през 90-те години на XX век, наложен от перестройката, променя завинаги региона. Граничният контрол е доста разхлабен. Незаконната търговия с дървесина и животински трофеи процъфтява, а цялата печалба потъва в Китай, Япония и Корея. Тигрите са избивани за китайците и от сами­те китайци почти до пълно изтребление. Руският президент Владимир Путин е политикът, който спасява сибирските тигри от изчезване и спира контрабандата. Той подпомага резерватите, налага глоби за убиване на тигър, слага името си под про­грами за опазване. Всъщност това е в синхрон с желанието на самия Путин да бъде президен­тът тигър и да бъде смятан за спасител на символа на Русия.

Представяме ви откъс от "Тигър":

Пролог

Руската тайга, зимата на 1991 година

Ой, мороз, мороз…

О, мраз! Нека не замръзвам… 

… жена ми е ревнива…

Ой, мороз…

Дмитри пееше и стягаше примката около основата на ство­ла. Колкото и пиян да бе, винаги правеше безупречен моряш­ки възел, който се стяга при издърпване, но лесно може да се раз­върже. Дмитри вече се олюляваше, прекъсна песента, за да огледа свършеното. Красива работа е примката, помисли си. Елегант­на, брутална, проста. Около малката полянка, оформена от пад­налия манджурски бор, беше заложил четири примки. Тази беше последната.

Покри с малко клони и сняг металния обръч със сто­манена тел и пластина, на които тигърът да стъпи и да реши съдбата си. После разчисти всички следи наоколо.

– Внимавай, Яна! – подвикна на оранжево-кафявия териер, кой­то душеше около огъня. – Дано си видяла къде ги слагам.

Моята жена, красавица е тя,

чака у дома,

чака със тъга,

у дома по залез ще се върна, нея да я прегърна…

Ой, мороз, мороз…

Дмитри се върна при пъна, който си беше приготвил за седе­не, и при бутилката и не спря да пее – по-точно да стърже дрез­гаво по обраслия си с полипи ларинкс, – докато огънят отвън не угасна и леденият въздух не започна да трепти. Сякаш не една Баба Зима, а десетки се бяха развилнели, подскачаха и се приземя­ваха, но вместо да рисуват с четка по стъклата, режеха кожата като разлютени казаци с остри кинжали.

Както обикновено, Яна отказа да скочи в скута му. Нямаше и много място, шкембето на Дмитри стигаше чак до коленете, да не говорим, че по това време на деня от алкохола бе като ог­недишащ дракон. Той потупа скута си с надеждата топлината `и да отдалечи момента, в който щеше да се наложи да отиде за още дърва.

– Хайде, момиче! – подкани я, но тя се замота на разстояние от него. – Хъх – каза Дмитри и запали цигара след няколко секун­ди опити да я нацели.

Дмитри имаше план. Възнамеряваше да стане богат.

– Съвсем скоро! – С тези думи той се повдигна от пъна, грабна брадвата и се заклатушка с тежки стъпки през снега към дърве­тата. 

Ой, мороз, мороз… Нека не замръзна…

Яна заподскача подире му с уши като ветропоказател и вдиг­ната във въздуха като бенгалски огън муцуна. Снегът беше мал­ко дълбок за нея.
Дмитри донесе наръч клони до огъня. Поля пламъка с водка, гаврътна малко да се стопли, после на няколко пъти обходи с възхищение заслона, който беше стъкмил. Беше жалка картин­ка, състояща се от парче ръждясала гофрирана ламарина, което бе намерил да стърчи в снега. Подпрял го беше на един огромен паднал ствол, отгоре бе натрупал дебели клони и съчки, напреки по-тънки, а отзад бе насякъл други, за да запуши отвора – общо взето имаше място, колкото да пропълзи. Беше трогателно не­адекватен за атмосферните условия, но той нямаше намерение да остава дълго. Планът му изискваше единствено мъжество и смелост, а това бяха двете най-силни качества на Дмитри, ко­ито изместваха всякакви други недостатъци от практически характер. Освен това и Яна беше тук да го топли. Кучето огледа недоверчиво заслона.

Няколко метра пред тях висеше тялото на убит елен, лила­во и неподвижно, бавно замръзващо като камък. Беше примамка за тигъра, но сега се налагаше и той да яде от нея. Отряза едно парче и го подържа на огъня, докато зацвърча и започна да пуска сок, после го сдъвка и преглътна с помощта на малко водка. Под­хвърли парче и на Яна.

– Идвай, тигре! – извика той насред сгъстяващия се мрак. Ду­мите бяха последвани от оглушителна тишина. Дмитри седеше с лице към еленския труп с готова заредена пушка в скута. Яна подпря муцуна на лапите си до огъня.

Дмитри не обичаше да е сам. В селото винаги имаше компа­ния, някой, с когото да пие за предстоящото си забогатяване. Водката проясняваше мислите на Дмитри и целта изглеждаше лесна за постигане, само подробностите се размиваха. А беше и изморен. Чакането на тигър е тежка работа. Също и взирането в тъмното за следи от звяра – ами че това правеше от внимани­ето на човек тревожно куче, вързано на кол. Привеждане, мига­не, скачане. Водката атакуваше будните му сетива.

Накрая Дмитри се прозя, придърпа Яна, чиито задни крака се съпротивляваха недоволно, изръмжа и се сниши под заслона. Той беше застлан със съчки, а за вход си имаше елов клон с гъсти игле­ни клончета. Вътре в малкото пространство мъжът и кучето се наместиха по-удобно. Дъхът на Дмитри накваси въздуха с ал­кохол. До него беше пушката – заредена и готова за изстрел.

Разбира се, по-добре е човек да е буден, като се опитва да убие тигър. С това Дмитри беше наясно, но ако нямаше как да е буден, можеше да разчита на Яна. Кучетата могат да чуят тигър от известно разстояние. Тя щеше да излае, да го събуди, той щеше да грабне пушката, да изхвърчи от заслона и да размаже мозъка на тигъра. Тигърът щеше да в примката, което от своя страна щеше доста да улесни всичко.

После трябваше единствено да реши дали да одере тигъра на място, или да го завлече обратно в селото, където щеше да има помощ, но пък щеше и да се наложи да подели печалбата. Естест­вено, всичко зависеше от това колко голям е тигърът. Ако успее­ше да хване царя тигър – е, тогава щеше да е огромен, разбира се. Чувал беше, че царят тигър може да тежи и цели четиристотин килограма. На дължина достигал и четири метра, и то без опаш­ката. Можеше да си позволи малко щедрост. Това бяха безкрайно утешителни мисли, дори в кучешкия студ, и Дмитри заспа блаже­но, притиснал Яна към гърдите си. Тя изскимтя и се предаде.

Дмитри се събуди така схванат и безчувствен, че за миг се зачуди дали не е умрял. Яна не беше до него. Изпсува, бутна клона от входа и подаде глава навън.

– Яна! – изрева през снега той. Измъкна се тромаво от засло­на, част от клоните паднаха, а той се озова пред мешавица от отпечатъци в снега.

– Мамка му, какво..?

Имаше кърваво петно с парче ръждива козина, разстлано мал­ко пред заслона. Дмитри се завъртя на пети. И елена го нямаше. Огнището беше изцяло разбутано. А навсякъде по снега около заслона, чак досами него, се виждаха тежките отпечатъци от огромните лапи с плеяда пръсти на царя тигър, които трудно можеше да се сбъркат.

Дмитри усети как дробовете му избълбукват. Слънцето беше студено и безизразно, като бог извърнал взор. Забърза към примките с присвит от тревога стомах. Една, две, три, недо­коснати, нещракнали… а после, о! Последната беше затегната, навсякъде сняг, капки кръв. И… какво…?
Стоманеното въже, което бе приклещило лапата на тигъра, лежеше прегризано. Тигърът беше прегризал стоманеното въже.

Как, по дяволите, го беше сторил?

Дмитри измъкна пушката от заслона и стреля.

– Тигре! Шибан тигре! Страхливецо!

Как е възможно да е дошъл досами заслона, да е измъкнал Яна и елена, без да го събуди? А защо не е убил него, така дълбоко спящ, не е ли знаел, че е тук?
Естествено, че е знаел.

Сред мъглата на махмурлука се прокрадна шокът, като камък паднал на дъното на кладенец.

Нямаше мърдане оттук, на два дни път от селото, без куче и без храна. С тигър, който можеше да прегризе стоманено въже и явно имаше план.

Дмитри огледа около дърветата за следите на тигъра, видя, че водят навътре в гората. Имаше капки кръв. Ако тръгнеше по тях, щеше да е уязвим по всички фронтове. Не, тук беше по-до­бре, с огън, пушка и примки.

Като по чудо бутилката с водка бе останала права.

С трепереща ръка Дмитри отвъртя капачката и се подсили с дълга глътка.

Мъж, който имаше план.

Тигърът щеше да се върне. (Но кога?)

Просто трябваше да е готов.

Огледа отново кръвта наоколо. Яна трябва да се е изсулила от хватката му през нощта. Тигърът сигурно е стоял срещу вя­търа и я е грабнал, преди даже да успее да излае.

Шибано безполезно куче. По-добре му е без нея.

Прочисти гърло и се опита да се съсредоточи върху предсто­ящия ден. Заради обичайното сутрешно треперене този път даже изпусна брадвата. Днес беше някак по-различно. Нещо дру­го, не просто жажда за алкохол, караше ръцете му да треперят. Но той не се боеше. О, не! Този тигър не знаеше каква голяма грешка е сторил.

– Голяма грешка! – изрева и гласът му накрая пресекна като крехко клонче.

Дали да не премести примките? Реши да не го прави, вместо това изработи програма как да прекара деня и да остане буден. Трябваше да намери друг елен или нещо за ядене. После да донесе дърва. Дмитри гаврътна още малко алкохол, после огледа гората предизвикателно.

– Тук съм! Скапана кожа такава! – изрева към дърветата. Вод­ката вече го беше затоплила, чувстваше се почти бодър. Царят тигър. Каква плячка само. Да го беше убил, като е имал възмож­ност. Друга нямаше да му се отвори. 

Целеустременост. Ако имаше една дума, с която да се опише плавното движение на царя тигър към лагера на Дмитри, то това беше тя. Царят беше огромен – това щеше да наследи и дъ­щеря му – и тъй чудно красив, че сякаш се бе появил от друг свят. При все това по тялото му нямаше и намек за разточителство. Всеки косъм бе с правилната дължина, всяка крачка – абсолютно премерена спрямо нуждите на момента. Ако се наложеше да пре­мине в спринт, можеше да покрива разстояния със седемдесет километра в час, но досега в живота му това се бе налагало едва пет пъти. Спринтът даваше нови възможности за плячката, бе един вид като да признае поражение. Дивите прасета могат да се шмугват сред дърветата с гъвкавостта на вятъра. Веднъж дал свобода на скоростта, на тигъра не му остава друго. Преди това има целеустременост, намерила въплъщение в потайното движение.

Царят досега не бе преследвал човек. По-голямата част от ог­ромната му територия се намираше далеч, беше непроходима а хората и обхващаше гигантска площ девствена тайга. Освен това царят познаваше оръжията. Способността им да раняват и унищожават от разстояние бе загнездена дълбоко в съзнани­ето на всяко горско животно и се бе превърнала в почти гене­тично знание, каквато бе и яснотата с реките и най-добрите места в гората за намиране на борови ядки, които бяха, подоб­но на планктона в океана, в основата на целия живот. Царят бе проумял истината зад оръжието: човеците бяха беззащитни буци месо, които се опитваха, безуспешно, да овладеят негово­то царство.

Смрачаваше се, бяха минали два дни от първото посещение на царя в лагера на Дмитри. Отложеното връщане сигурно бе объркало ловеца. Заслонът бе зле разположен, заобиколен от гъ­ста гора, която осигуряваше на тигъра идеално прикритие.

Тигърът се плъзна в сумрака като акула.

Ако имахме нещастието да се натъкнем на царя в този мо­мент – нещастие, защото това щеше да е последното, на кое­то се натъкваме в живота си, щяхме да замръзнем от изумление как е възможно такова колосално и ослепително същество, пред което всички останали се разбягват, да се придвижва тъй кра­дешком, тъй безшумно. Царят тигър е физическото проявление на величието на гората. Слънцето и лунната светлина, звезди­те и сенките, сложните бразди и древните пръстени по дърве­тата, нюансите на снега и земята – всички те се вливаха във фигурата на царя. Да го видиш, означаваше да станеш свидетел на фундаментална истина: всичко в природата е въплъщение на всичко останало.

Всичко освен ловците. Крехки, не на място в гората, те не въплъщаваха нищо. Царят съзнаваше това и то определяше подхода му. Ловецът съществува извън природата. Той проме­ня природата за своя изгода. Гори я, сече я, копае я, разрушава я. Прикрива собствената си слабост с онова, което е направил: примки, капани, оръжия. Пълни гората със свои подобия, както в многолюдното село, където наскоро бяха закарали и умъртвили една от тигриците му.
Царят приближи лагера на Дмитри отзад, не издаде нито звук. Дори и да беше, звукът щеше да бъде удавен от виещата песен на ловеца, която замря с настъпването на нощта и отслабващата съпротива на Дмитри срещу съня.

– Тигре! – викаше от време на време той. – Ела тук, шибан страхливецо!

Примката бе порязала лапата на царя, беше прокървила, но за щастие, температурите щяха да го предпазят от инфекция, нищо че забавяха и зарастването. Ако беше през лятото, само след няколко часа в раната щяха да се появят личинки. Примка­та всъщност ставаше колкото за диво прасе. За най-голямата котка на планетата тя бе просто досада.

Опашката на тигъра потрепваше, сякаш плуваше сред тъмни води. Огъваше се, за да балансира криволиците между дърветата.
Как бе възможно нещо толкова огромно да не издава звук?

Когато гората се въплъти в тигър, трансформацията е иде­ална. Нищо излишно. Шумът е несъвършенство и няма място тук.

Ловецът разравяше огъня, мърморейки. Пушката държеше в ръка.

Жалко бе някак си, че ловецът не проумяваше, че царят тигър притежава всичко в гората. Той е гората. За да се поддържа та­кава безбрежна територия, всяка простъпка трябва да се отмъ­щава, границите трябва да се утвърждават безпощадно. Това бе от първостепенно значение, за да може царят да поддържа свое­то място най-отгоре на съществуванието.

Черепът на тигъра, сега зад гърба на Дмитри, едва ли би могъл да бъде обгърнат с ръце от човека. Властното му лице застина неподвижно като бог.

Тук царят тигър надмина великолепието на акулата. Остави всяко едно същество на света далеч зад себе си.

Ако вземеш нещо мое, ще те намеря.

Това е суверенната власт.

Царят прекрачи падналия ствол.

Дмитри не беше от най-чувствителните, а и малкото му останала чувствителност бе притъпена от годините налива­не с водка. Останала му бе само сантименталност. Дмитри бе сантиментален човек. Точно сега лееше едри, пиянски сълзи. За кучето, за майка си, за проститутките, чиито имена така и не бе узнал.

Сякаш стволът се отдаде на царя тигър. Сякаш се снижи, а звярът се плъзна тихо над него.

Кратка въздишка. Буца сняг, която се отдели.

Плачът на Дмитри секна.

Завъртя се върху дънера.

Може би Дмитри бе най-големият късметлия на света. Защо­то за него времето спря. Царят тигър отвори челюсти, зъби­те му прорязаха тъмнината като светкавица. Време за страх нямаше. Време да вдигне пушката също. Нямаше време за нищо. Само миг на вечност пред лицето на божественото, усещане в кръвта и във всяка клетка на тялото за естествения ред в при­родата.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кои от икономическите мерки на правителството за справяне с кризата одобрявате?