Тази история може да бъде разказана само от първо лице. Всъщност в тези времена на извънредност тя вероятно прилича на хиляди други истории, в които семейството и децата са вкъщи и оцеляват - извънредно. Две и малко -  почти три, четири и малко - с движение към пет и 12 - това не е някакво прогресия, свързана с броя заболели от коронавирус, опазил ни Господ! Това е възрастта на децата у дома, три на брой - при това момчета!

И докато питомците - домашните любимци, бяха пощадени от кризисния щаб и се разхождат със стопаните си в парка, то децата не са - те са у дома, затворени и вече са готови да изстържат мазилката от стените...

Вият, крещят, хапят се, ритат се, след като им писнат игрите на закрито. Дори са готови да те изпратят на работа, само и само да се лишат от опита ти да внесеш ред в хаоса. 

"Тука ще рева сам - всички да са към работа, дори мама, дори всички!" - заявява най-малкият в моментите, в които необяснимо и за него всички у дома му идват в повече. 

Може да бъде и по-тежко - например в семейства с четири и повече деца, в апартамент, а не в къща с двор, където биха могли да вилнеят на воля определен брой часове. Вероятно по-голяма е лудницата в дом с две двойки близнаци или другаде, където освен две малки деца, се е появило и бебе. Ако е новородено - ще спи, ама, ако е на няколко месеца, лудницата ще е гарантирана. Бонус могат да бъдат и две кучета в многодетна среда. 

Не мислете, че се оплаквам - справяме се! Всички правила са нарушени, важно е да има мир, дори и за малко - мир между тях и със съседите. Те вече няколко пъти са се качили да заявят на висок тон, че вече не се търпи. Затова вие сте готови да им дадете всичко (на децата, не на съседите/, ако това ще осигури тишина и ще прекрати безцелното им тичане с викове в стаята. Готови сте да им дадете сол, захар, боб - да пръскат, където видят. Давате им телефони, таблети, лаптопи - забранени довчера. Само и само да спрат и да не се бият.

Не дай Боже, някой се удари лошо, вече и детската травматология в "Пирогов" не е добро място за посещения. А и те дори мнооого вече са чули, че има вирус, че се носят маски и че не трябва да се натискат копчетата в асансьора. 

"Маска, за да не се удари и да няма вирОс, защото има вирОс на-вся- къ-де!", казва с натъртване най-малкият член на семейството. 

Само в моментите, в които не са на кълбо, се чуват призиви за примирие: 

"Да стоим на три разстояния, Боре, че има вирус. Защото да не се зарази"“, казва по-големият от двамата малки, каквото и да означава това на „три разстояния“ - всеки път е различно!

Работата от вкъщи е мисия възможна вероятно само за родители с поотраснали деца. Такива, които можеш да затвориш с домашните в другата стая. Имам и такъв. Петокласник. Три четвърти от работния ден отива в това да им свалиш файловете за домашно от shkolo, googleclassroom и където са намерили още да пратят учителите.

Похвалният иначе опит за дигитализация на образованието чрез новата дистанционна форма често се свежда обаче до получаването на заснети задачи, написани на ръка от учителите, които ти трябва да отвориш, да запомниш на компютъра, питомникът да ги препише, да ги реши - ти да ги снимаш с телефона си и да ги върнеш на учителя. Децата ни, готови да погнат коя да е кредитна карта, за да си изтеглят бонус към Fortnite, масово не са научени да пишат текстови файлове на компютър, да ги обработват и след това да ги изпращат. Тази битка тепърва предстои. 

Но да се върна на килима, където реалната битка продължава... След като сте изчерпали потенциала на всички игри, конструктори, колички в нашия случай - момчета са все пак, идва ред на идеите от социалните мрежи и на госпожите от детската градина, които също мислят в този тежък момент за вас. Пластелин от солено тесто и фигурки.

Чудна идея, довела до пръскането на брашно и тесто из цялата къща - едното е проявило интерес основно към роненето на сместа, другото похапва от нея сурова и след това изпечена. По-слаб интерес към оцветяването. 

След подобно торнадо в къщи се сещаш, че трябва да се яде и вадиш от ръкава каквото намериш по шкафовете с максимално кратко време за готвене, разбира се. Ящни, злояди – децата трябва да бъдат хранени... Докато всичко това тече, правиш опит да говориш по работа на балкона, докато вратата е барикадирана от един, който иска да излезе и друг, който на висок глас обявява, че му се ака. Действаш бързо – и с обаждането, и с гърнето...  А децата просто искат да са навън и сънуват морето...

Една реге версия на "Ах, морето" засега ни спасява. Гледаме клипа в youtube – море, водолаз, пясък, стадо овце – изобщо свобода...

"Мамо, видя ли го хвърчилото? Хайде плуват с лодката навътре, водолаза ще видите...", надпреварват се един през друг. 

"Сега ще почне май селото - обичам го! Ето петлите, кокошките, хайде барабана - толкова, толкова и толкова", бърборят на следващия клип с песен на Стефан Вълдобрев.

Другото им "любимо море" е "Времето лети", така са си кръстили клипа на песента "По-полека".

И докато времето на деня наистина лети, се молиш само някой да заспи, а друг да не го събуди! Това е времето, в което можеш да подредиш, да напишеш смс или мейл, нещо по работа, да сготвиш без да объркаш солта със захарта, да изгладиш или да почистиш с малко от останалия спирт дръжките на вратите. 

И ако си мислите, че се оплаквам, не – не се оплаквам! Просто оцеляваме в извънредна ситуация. Няма време за книги, за хубава музика или хубави книги. Дори брифингът на щаба се прекъсва от серия за "Прасето Пепа". Пепа предизвиква често и бурно скачане в неподходящи за съседите часове, защото какво по-хубаво от това да имитираш прасенцето и семейството му, когато те правят най-любимото си нещо - да скачат в кални локви. В случая скачаме върху килима, т.е. върху главите на съседите. 

Не се оплаквам! Учим много – за децата , за самите нас, за живота. Кога друг път щях да науча по неволя, че брадвата върху основния камък на тракийската гробница в Александрово е изрисувана в червен и черен цвят?!? Червеният – на изток, а черният – на запад, като символи на изгрева и залеза. Или пък кога щях да си припомня рязко задачите с процент в микс с обикновени и десетични дроби?!? Щях да знам и толкова малко за акулата мегалодон ...

"Няма ли да ти бъде страх?", пита Самуил преди да започне разказа си и става сериозен, когато му признавам, че малко ме е страх от тази акула.  

"Да, тя е толкова голяма, че може да погълне цяла писта наведнъж! Кит не може да победи акулата мегалодон, а тя може да погълне целият кит наведнъж", обяснява авторитетно детето. 

Учим се всички. 

Едни се учим на търпение, други - на смирение и нормалност. 

Даже и съседите се учат, че вече няма смисъл да се качват до вратата ни. Ситуацията е просто такава. Не е загубено време това - не е, както казва прекрасната Веселина Седларска, напомняйки ни за Еклесиаст. Просто е сложно време. Време на изпитания, време, в което семействата са заедно, както никога досега!

 

ПП. В тази история вероятно ще се припознаят мнозина от вас, които в момента сте в домовете си и правите точно това. Всъщност това е история за това как децата учат днес своите родители – не само на търпение.

Тук отсъства само важната и безценна роля на бабата. Тя обаче е във всеки от тези редове, защото освен че помага през последните години за оцеляването ни като родители, сега е и в карантината при нас.  За нея е и най-големият ми страх през последните дни и седмици...  Ако има все пак нещо позитивно в очерталата се домашна лудница, то е че покрай озаптяването на децата, с нея двете просто нямаме време да мислим за лошото и страшното...

Йовка Йовчева е журналист в Дарик радио.