"Всеки проект има своя собствена история", ми казва Кристо, докато седим в неговото оскъдно обзаведено студио в Ню Йорк. На една от стените има огромна рисунка на опакованата Триумфална арка. Монументът е изобразен през нощта, озарен, обвит в материя, която разпръсква светлината, наподобяващ Града на светлината.

Историята на планирането на опаковането на Триумфалната арка, което трябва да се случи през септември тази година, е по-дълга от тази на всеки от останалите проекти на Кристо - това е нещо, за което той си мечтае от началото на кариерата си. Опаковането на арката в началото беше предвидено така, че да съвпадне с предстоящата изложба на твореца в центъра "Помпиду" (планирана за 18 март - 15 юни и отложена заради пандемията - бел. ред.). Нейният фокус трябваше да е върху периода, в който Кристо живее в Париж - между 1958-а и 1964 г., времето, през което той открива своя артистичен глас. Замисълът на експозицията е да отдаде почит на появата на твореца Кристо - след като той бяга от комунистическия режим в България и задушаващата го Художествена академия в София в страна, в която има почва за либерални идеи и модерно изкуство.

"Свободата - казва Кристо, - за това е моята работа."

Произнася "свобода" с дълбок гърлен глас и думата звучи като камък, който е бутан по остри скали. "Свободата - без оправдания." 

Собствената история на Кристо е завладяваща - пълна с опасности и романтика. Той пристига в Париж почти без нищо освен с някои семейни познанства и своите великолепни умения да скицира и рисува. Намира подслон в слугинска стая на тавана на сграда, която е на една пресечка от "Шан-з-Елизе". За да спечели пари, рисува и портрети. Един от тези портрети ще бъде показан в "Помпиду" - поръчката идва от бляскавата светска личност Пресила дьо Гийебон. Младият Кристо със своята палава усмивка, решителен поглед, обрамчен от дебели черни очила, и тежък акцент на френски сигурно е правел впечатление. Той се влюбва в дъщерята на Дьо Гийебон - Жан-Клод. Двамата стават неразделни партньори и в живота, и в работата до смъртта на Жан-Клод през 2009 г.

Кристо и Жан-Клод стават официално съавтори през 1994 г. след години на "тихо" сътрудничество.

 
Триумфалната арка, която Кристо се кани да опакова, през април 2020 г., в дните на пандемията. Снимка АП/БТА

През тази първа година в Париж той открива и ключови съюзници като колекционера Дитер Розенкранц през 1958 г.

Кристо влиза във връзка с един от приятелите на баща си от университета - това е Розенкранц, който живее във Вупертал, Германия.

"Един ден - спомня си Кристо, - един ден през 1958 г. на вратата на моята слугинска стаичка се почука и се появи г-н Розенкранц. Но не беше възрастният приятел на баща ми, а синът му."

Розенкранц носи една от ранните работи на Кристо - опакована кутия от бои - на художниците Мари Бауермайстер, Карлхайнц Стокхаузен, Нам Джун Пайк и Джон Кейдж. Съчетаването на точното време с точните хора, както и собствената му целенасоченост и отдаденост водят Кристо до неговата първа изложба в галерия в Кьолн през 1961 г.

Семето на желанието на Кристо и Жан-Клод да опаковат сграда е посято, докато подготвят тази изложба. В галерията е наредена конвенциална арт експозиция, в която са показани опаковани кутии от бои и мебели, с която Кристо става известен. Но той мечтае да излезе и да направи нещо голямо и сграбчва възможността да пакетира влекач, варели на док на Рейн. Така се появява "Пакетираният док" на пристанището на Кьолн.

След това през август е издигната Берлинската стена. Уплашени от съветска инвазия, Кристо и Жан-Клод бързо се връщат във Франция, където правят две определящи работи. Едната е колаж на снимки и текст, "Проект за опаковане на обществена сграда" от 1961 г. - това представлява опакована сграда, заобиколена от пешеходци, коли и велосипедисти. Това е и манифест на тяхното желание да опаковат обществена структура, някоя, която може да се ползва като затвор или парламент. Другата работа се казва "Стена от петролни варели - Желязната завеса" (1961-1962), това е стена от железни варели, които блокират преминаването през тясната улица "Висконти" в Париж. 

Като се погледне назад, изглежда, че най-добрите истории е било неизбежно да се случат, като следват познатата пътека на борба и успех. Тъй като искат новото начало - и са все още преследвани от заплахата на съветски танкове в Берлин, Кристо и Жан-Клод превръщат Ню Йорк в свой дом през 1964 г. Те живеят в хотел "Челси" няколко години, преди да се преместят в сграда в Сохо, в която все още са студиото и домът на Кристо. Осъществяването на проектите отнема десетилетия, но той запазва интереса си пред тези дълги периоди, докато проектът е замразен и чака одобрение от милион обществени организации. 

"Всеки проект е огромно пътешествие през живота. Не е отегчително въобще."

В продължение на 50 г. Кристо и Жан-Клод предлагат около 70 проекта, едва една трета от тях са осъществени.

Сега 84-годишният Кристо все още има буйна грива и ум като бръснач, като лесно си припомня точните дати и имената на хора, които са били привлечени в осъществяването на проектите му.

"Желязната завеса беше в основата на опаковането на Райхстага", казва Кристо, като се връща към една от най-прочутите им работи с Жан-Клод, осъществена през 1995 г.

Идеята на творците се ражда през 1971 г. - след като получават пощенска картичка от американския историк Майкъл Гълън, в която той предлага да опаковат символното седалище на германското управление, тогава в Западен Берлин. Официално я предлагат през 1976 г. През следващите години посещават Западна Германия, след това и обединена Германия, повече от 50 пъти, лично лобират пред 300 членове на парламента и пред няколко държавни глави. По времето, когато проектът се заражда, Берлин е още под френски, британски, американски и съветски контрол. Това е основен момент в първоначалната идея на Кристо и Жан-Клод. Но по времето, когато проектът се задвижва, Германия вече е обединена, а стената е разрушена. И той вече изразява нещо различно - страна, която отново е цяла, при напълно нови обстоятелства. Кристо се спомня как чакал нервно, докато проектът се обсъжда в германския парламент и изглежда, че ще загубят... Но разбират, че Бундестагът ще им даде разрешение. Около половин милион посетители идват да видят работата, която води до връщането през 1999 г. на германския парламент в Берлин, след като от края на Втората световна война парламентът на Западна Германия е със седалище в Бон.

По времето, когато опаковането на Райхстага се осъществява най-накрая, Кристо и Жан-Клод вече са утвърдени творци, които са завършили множество големи проекти. Първата им опакована сграда е Художествената галерия в Берн през 1968 г. Това е подпомогнато от уважавания куратор Харалд Земан, който тогава е директор на музея.

През 1972 г. е проектът "Завесата в долината" - оранжеви завеси, които се опъват над Райфър Гап, каньон в Колорадо, "Бягащата ограда", бял найлонов плат, който минава през 50 км по пътищата на Северна Калифорния, като стига до Тихия океан, през 1976 г. Творците "обличат" в розови поли 11 острова в залива Бискейн на Маями през 1983 г., опаковат 400-годишния Пон Ньоф в Париж през 1985 г. Всеки от тези проекти изисква тестване и те работят рамо до рамо с инженери, за да са сигурни, че конструкциите ще са стабилни. Без изненада тези отношения продължават през десетилетията. Дори полипропиленовата тъкан, която Кристо използва, за първи път е изработена за "Обградените острови" от германска компания. Оттогава той работи само с нея.

"Всеки наш проект има две фази", казва Кристо, докато обяснява системата, която той и Жан-Клод следват, за да осъществят идеите си. Хардуерен и софтуерен период. "Хардуерният период включва цялата работа по дизайна и структурното планиране, докато софтуерният е цялата организация по уговарянето на хора за инсталирането на проекта, както и финансирането му."

"Аз съм образован марксист, казва Кристо безизразно. - Ние изцяло използваме капиталистическата система." Кристо не приема поръчки и сам финансира работите си. "Свободата не може да бъде измислена", подчертава той.

Всеки проект е субсидиран от корпорацията на Кристо, която се финансира от продажбата на рисунки и макети, които той прави на проектите си, преди да ги реализира. Въпреки че Кристо не обръща внимание на дарбата си да рисува и твърди, че истинското изкуство е във физически временно съществуващите му проекти, той разчита много на уменията си да рисува и чертае, за да направи творбите си.

"Когато започваме нова корпорация, тя има нужда от кеш, за да тръгне. Най-скъпият проект беше "Чадърите" в Япония и в САЩ. Направихме го през 1991 г. и ни струва близо 30 млн. долара. Сега щеше да е почти 70 или 80 млн.", обяснява той.

Моделът на Кристо и Жан-Клод е толкова успешен, че след като правят "Портите" в Сентрал парк в Ню Йорк през 2005 г., Харвардското бизнес училище започва да го изучава в своята програма. "Портите" е друг проект, който отлежава години, докато се намира симпатизиращо управление на града в лицето на кмета Майкъл Блумбърг. Въпреки че живеят в Ню Йорк, дотогава Жан-Клод и Кристо никога не са осъществявали своя работа там. Някои хора сигурно се чудят защо не са опаковали Импайър стейт билдинг или Статуята на свободата, но Кристо звучи като истински нюйоркчанин, когато твърди, че това, което прави града уникален, са хората, които живеят в него, и неговият уличен живот. Но да се почетат тълпите от пешеходци по улиците на града е логистично твърде сложно, затова двамата с Жан-Крод избират Сентрал парк като платформа за своята дейност.

"Портите" получава смесени оценки. Критикът и арт историк Хал Фостър определя творбата като спектакъл, нарича я "момент на висш кич в ерата на Блумбърг-Буш". По това време формулата на творците вече е популярна - избор на място, показване на рисунки и макети на предлагания дизайн, "чувствителни" местни, пред които Кристо ги показва, до евентуалното осъществяване на проекта и накрая масираното му отразяване. Повечето хора познават работите на Кристо през фотографиите, които са обикновено зашеметяващи. "Плаващите кейове" от 2016 г. изглеждат ослепителни на снимки. Това е първата инсталация на открито на твореца от "Портите" насам и първата му във времето на инстаграм.

 
"Плаващите кейове".

Лесно е да привлечеш вниманието към такива грандиозни работи в света на изкуството, непрестанно движен от възможността да се направят селфита - и може би критиките са оправдани, въпреки че Кристо е първият, който признава, че това, което прави, е ирационално и безполезно. Но е лесно да забравим, че очевидната безпредметност на работата е това, което я прави специална на първо място - свободата да правиш това, което харесваш, да работиш в колектив, което се улеснява и да се надяваме окуражава от това, че живеем в демокрация.

Братята Мейзълс направиха серия от филми за работата на Кристо, един от тях документира противоречивата инсталация "Бягаща ограда" в Калифорния. Филмът показва фермерски фамилии, които защитават работата на Кристо, докато екоактивисти и политици я отричат - и накрая решението се взема чрез гласуване. В един кадър от филма Кристо стои в претъпкана стая и посочва, че това е част от художествената работа - дебатите и участието на публиката, те са също толкова изкуство, колкото белите платна, които следват очертанията на хълмовете. Подобна страст печели тогава сърцата на много хора и някой би казал, че творците изповядват т. нар. американски ценности като индивидуализъм и духа на "може да бъде направено".

"Мастабата" в Лондон.

Може би предстоящата изложба в Париж ще съживи част от суровата слава на Кристо и Жан-Клод от по-ранни дни. Излагането на произведения в центъра "Помпиду" и опаковането на Триумфалната арка ще имат двойна цел - не само да се чества миналото на твореца, но и като сигнал за триумфално бъдеще. 

До опаковането на този монумент се стига много по-лесно в сравнение с предишни опити на творците.

След натоварен ден в подготовка на изложбата на ранните творби на Кристо той и Бернар Блистен, директор на "Помпиду", си тръгват от музея. Докато вървят, Блистен казва на Кристо, че обикновено творците представят на публиката и свои работи извън музея, когато правят изложба.

"И аз казах на Блистен, че единственото, което искам да направя, е да опаковам Триумфалната арка. И той ме е взел насериозно. След по-малко от година президентът Макрон даде разрешение. Това са нещата, които се случват неочаквано в живота. От 1962 г. съм направил много проучвания на Арката, но никога не съм мислел, че ще получа разрешение", казва Кристо.

Смята се, че една от причините за подкрепата на Макрон за проекта е, за да се възстанови значимостта на монумента, който беше обезличен по време на протестите на "жълтите жилетки" през 2018 г. Кристо бърза да уточни, че няма политически елемент в опаковането на Арката. Но е трудно да се отрече мощният символизъм на огромното опаковане на национален мемориал на войници, умрели в защита на страната си.

На Кристо му е по-интересно как проектът е направил пълен кръг. Един от главните инженери, които ще работят по осъществяването му, е бил част от екипа, опаковал Пон Нюф през 1985 г. И нещо още по-важно - Кристо ще се върне в града, където среща Жан-Клод.

"Може би тя стои зад това. Защото, както казват, Париж винаги ще е наш", добавя с усмивка на победител.

----

Интервюто  на Клер Барлиан с Кристо е от броя на "Аполо" от март 2020 г. Центърът "Помпиду" в Париж, където трябваше да бъде открита експозиция на Кристо на 18 март, в момента не работи заради ограниченията, свързани с пандемията от коронавируса. Не е ясно за кога ще бъде пренасрочено откриването, както и опаковането на Триумфалната арка, което беше планирано за 19 септември - 4 октомври.

Публикуваме материала с някои съкращения.