За тази книга не мога да пиша безпристрастно. Познавам я от най-първия ѝ вариант, минах през всички промени, които претърпя. Харесвам я, както се харесва приятел – някой, когото си избрал, с чиито достойнства и недостатъци си наясно, и на който си помагал. С две думи, това няма да е обикновена критична рецензия, защото ще липсва една от основните ѝ съставки – дистанцията. Но пък вероятно честният текст от редактора все още може да бъде приет като референция за книгата.

„Хотелът на спомените” на Златко Ангелов е част от едно явление, което се оказа изключително постоянно и вече 30 години формира облика на съвременната българска литература – осмислянето на социализма през ракурса на новата ни реалност.

Самият Златко Ангелов е интересна фигура с много вътрешни противоречия. Той е живял активно и пълноценно и в двете епохи, при това с голяма степен на приспособимост. Реализирал се е активно и успешно и в България, и извън нея – в емигрантското си битие в Америка и Европа. Придобил е основните си понятия за добро и зло в патриархална среда, но е преосмислил всичките си ценности до степен на дълбок либерализъм. Бил е толериран и репресиран, лекар и писател, писател и критик… Цялата тази двойнственост се отразява в дълбокото на текстовете му и те съдържат – макар и на друго ниво – същото противоречие в себе си.

Когато за пръв път четох „Хотелът на спомените”, ме порази колко силно наративът е центриран около мъжкото начало – и в сексуален, и в социален смисъл. По-късно книгата претърпя промени и това беше смекчено. Но остана онова архаично усещане за патриархалност, което отвежда не толкова в мрачните времена на мъжката свръхдоминация, колкото в света на древните цивилизации на Гърция и Рим. Структурата на семейната сага е много подобна на структурата на взаимоотношенията в политеистичния древногръцки пантеон – бащата Зевс, битката му със собствения му баща Кронос, съдбата на децата му, които заемат своето място в историята… Толкова силна е препратката към тази митологична структура, че неволно започваш да четеш в ограниченията на аналогията, сравняваш и търсиш връзките. А те не са трудни за откриване.

Все пак романът на Златко Ангелов е доста по-призматичен от простата метафора, свързваща едно семейство с божествения пантеон. В тази архетипна форма са разгледани въпроси на съвремието и близкото минало, важни за всички ни в чистия си вид. Едната сюжетна линия е свързана с реалностите и последиците от комунистическото управление. И точно тук се ражда спецификата на този роман, която го отличава от всички други в тази тематична група. Повечето автори се обръщат към този трагичен исторически период от гледна точка на жертви, наблягат на хуманната проблематика, говорят за доносничеството и лагерите, за ограниченията и жертвите. Златко Ангелов избира посока, по която никой досега не е поемал. Той пише от името на полуоблагодетелстваните, говори за комунистическата „аристокрация” и парите на социалистическата държава, проследява пътя им в бъдещето, което за всички нас е видимото днес. Тази тема е старателно избягвана досега, защото е опасна, а и експлоатирана най-вече на журналистическо ниво, обект е на спекулации и фактологични подмени. В „Хотелът на спомените” се открива съвсем нов ракурс към нея, разкриват се и нови – макар и само художествени – факти. Образите, с които е илюстрирана тематиката, са плътни и характерни, изострени до крайност, графични и точни. Това създава усещане за достоверност, за вяра в автора като в наблюдател, свидетел на случилото се.

Автобиографичният и авторефлексивният момент в романа са видими, но не са абсолютни. Книгата е по-скоро философско преосмисляне на един житейски път в неговата пълнота, разстелен в минало, настояще и бъдеще (действието на романа приключва в 2022 г). Интелектуалната дистанцираност на автора от събитията е красиво противоречива на житейската му обвързаност с тях. Златко Ангелов е успял някак да съчетае двата пътя – да метафоризира, но и да облече в повествователна реалистичност основните мотиви, движещи битието: секс, власт и пари.

Много от читателите вероятно ще бъдат скандализирани от натуралистичната яркост на някои сцени. Вероятно ще открият теми, несъвместими с моралния императив и консервативните разбирания. Писателят е успял, при това без да стои изкуствено, да каже по нещо за основната тема на съвремието – приемането на човека, какъвто е. Проблемите на жените, на хомосексуалните, на отхвърлените, са органично вплетени в един формално не, но същностно патриархален сюжет. И в това е голямото достойнство на този толкова български роман.

Топосите са различни – героите му обикалят България от край до край, но се озовават и в огромното пространство извън нея и целият свят става територия на действието. Същото Златко Ангелов прави и с времето – разширява го в безкрайна спирала, извиваща се в различни времена и епохи. В тази игра на всеприсъствие има отправна точка – романът започва с раждане. Завършва със смърт. И ако раждането е болезнено, бурно и пълно с болка, то смъртта е синоним на спокойствието в този роман.

Трудно е да се обхванат в пълнота различните слоеве на книгата. Като неин редактор съм длъжна да говоря и за недостатъците – мога да облекча автора, поемайки част от вината за тях. Има известна неравномерност в наратива, прескачане от интелектуално многословие към сюжетно стакато. Има неравности в образите, които са компромисни, защото в противен случай сюжетът би се усложнил до невъзможност. Има една особена липса на гъвкавост в езика, предизвикана и от факта, че Златко Ангелов живее извън България и – въпреки лексикалното богатство, което притежава – е отдалечен от живия език на ежедневието. Тези дребни отклонения обаче не пречат на цялостното въздействие на романа.

На финала държа да отбележа, че „Хотелът на спомените” е категорично българска книга, независимо от всички външни влияния и препратки. Тя не може да бъде разглеждана извън българската литературна традиция, защото е свързана с нея и на формално-сюжетно, и на съдържателно ниво. Ако трябва да бъде поставена в контекст, без съмнение отпратката е към повествователната пищност на Владимир Зарев и безпощадната прямота на Свобода Бъчварова, но с един особен интелектуален привкус, който придава безспорна характерност на собствения глас на Златко Ангелов.

"Площад Славейков"