Article_top

Нова книга със спомени на писателя Георги Мишев излезе на родния книжен пазар. „Мир на кумирите ни“ е продължение на литературните мемоари на автора „Мир на страха ни“, и двете издадени от „Хермес“. Сред героите в разказаните истории са Радой Ралин, Блага Димитрова, Валери Петров, Георги Джагаров, Николай Хайтов, Марко Ганчев, Стефан Продев, Желю Желев, Тодор Живков…

Мишев нарича двете издания „сборници със спомени“ и отбелязва, че „спомените често се появяват без определена последователност“. Книгите му не следват сюжетна конструкция, „защото и човешкият живот не протича в един сюжет. Всъщност всички ние сме сбор от много сюжети“, казва авторът.

„Животът ни тече в блянове по нормално човешко общество, без кумири, попличности, вождове. Вожд на мегдана ни е Йоло Д. А в душите ни берат душа трите природни опори: Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София (мъдростта) – пише за „Мир на кумирите ми“ Георги Мишев. – Трийсет години след бедствието реалсоциализъм дочакахме „от всичко по малко“. Вместо модерна държава, изградихме неуютни селища, изоставихме плодородни полета, смерч отвея младите под чужди небеса. Страната е огромна канцелария за чиновническата класа. Обществото е в бара. Пием си коктейла пред барплота и с жест сочим чашата: От същото! От същото! От всичко! И по много… Ако може.“

Предлагаме ви откъс от „Мир на кумирите ни“, предоставен от изд. „Хермес“, в който се споменават Богомил Райнов, баща му Никола Райнов, Александър Жендов, Илия Бешков, Александър Бешков, Радой Ралин, Павел Вежинов…

…Четвъртък е ден за „Воденичарски“. Два четвъртъка след „Сухата равнина“ посещението е рехаво, на днешното заседание сме двама-трима. Сашо Бешков ни успокоява: Павленко* избягва шума около името му, ще се размине инфекцията, но трябва да ни бъде за урок. Урокът е да не се занимаваме с политика, а само с „лар пур лар“…

Изпращам го към Орлов мост и се отбиваме в сладкарницата на „Иван Асен“. Баща му бил разтревожен, изгонил Бате Иван, но се явил самият Богомил да ходатайства. Богомил, моралният убиец на Жендов…

– Трепереше като лист, казано под секрет… Бащата е лабилен. Смята, че тихият фронт го е взел на мушка.

– Какъв фронт?

– Секретните служби! Държавата, сър, е къща с килери, долапи, чекмеджета; сейфовете на властта. Мисля го за заглавие, какво ще кажеш?… Но освен със сила, властта си служи и с перфидни средства. Обещават паспорт на сестра ми за Виена… Баща ми е съсипан, плаче като дете: на Павлина ѝ намериха бучка… За какво говорехме?

– За Жендов… Кой е Жендов? Когато спомена Богомил, нарече го моралния убиец на Жендов.

– Богомил е и отцеубиец, както го нарича баща ми…

От тренировките по бокс (навярно) мозъкът на Сашо клапчи в черепната му кутия и ми действа главозамайващо.

Но и моето провинциално невежество си го бива: за пръв път чувах за антипартийната дейност на художника Жендов. Културното аташе в Париж, Богомил, бил повикан да изнесе доклад. Николай Райнов, баща му, станал да го защити и докладчикът изсипал огън и жупел върху главата на баща си…

– Питай Антон. Антон знае.

Антон Кафезчиев посещава „Воденичарски“ от дъжд на вятър. Знаехме, че е без работа и го чака дело за срутване в мина. (При злополука младшият инженерен кадър го отнася.) Антон е в нервна криза, все по-често го виждам над чаша водка или коняк. Грози го тригодишна присъда. Успял да вземе интервю от Богомил с надеждата, че ще му помогне да се добере до министъра, за да докаже невинността си. Интервюто излезе в „Литературен фронт“, но министър Цолов отказва да приеме безработния инженер. Боже, боже!

Изпращам Сашо на „Янтра“ и ето насреща е Антон.

Той е наша възраст, слаб, с изтънчените черти на френски актьор, пуши френски цигари, слуша Радио „Франс интерн“. Не признава обръщението „другарю“, само „господин“. „Ще призная „отепела“ на Хрушчов, когато върнат „господин“… Оглежда се за магистрати: убеден е, че събират данни по делото му…

От Антон научих думата „бизнес“.

Интервюто със завърналото се аташе е бизнес за някой лев, но стратегическият му план е връзка с министъра, да чуе истината от първоизточник. „Вие, вестникаре, гледате на интервюто като на източник на идеи, а то преследва прагматични цели…“ Лошото е, че Тано Цолов отказва да го приеме.

– И Бате Иван ли преследва прагматична цел?

– Естествено. Като Богомил и той е персона нон грата, изгонили са ги, няма шест-пет.

– Богомил е повикан за доклад.

– Лимонада за наивници! Изгонен в едноседмичен срок за шпионаж и далавери с картини… Който чете „Фигаро“, знае.

– Друмев чете „Юманите“.

– „Люманите“, „Люманите“ никога не пише истината! В София само един човек знае истината: господин Константинов.

– Детският писател?

– Преводачът на „Мадам Бовари“ и „Война и мир“… На Сена един от мостовете е Пон Ньоф. По традиция там разменят шпионите. Завеждат Богомил с куфарчето, отсреща друг с куфарче… Французите го дават патетично. Обичат бутафорията.

Отделям бутафорни левчета и поръчвам още един пръст питие. Антон обещава да ме заведе при господин Константинов. Свечерява се. Конякът разлива топлина в жилите като топлината на залеза, Ремарк е точен. Кафезчиев е успокоен, цигарата му е фабрично гладка, по угарката в пепелника виждам следи от устни без червило, като следите от дамски устни…

…Съквартирантът се завръща с дузина страници, преписани на машина от стенографка, пратена от вестника. Лично Богомил наредил разговорът да бъде стенографиран. Богомил е бил главен редактор, затова е повикан от Запад, но интриганти-саботьори, както винаги, прецакват таланта и слагат бездарника Обретенов.

Обяснения на Бате Иван. (Отдавна съм разбрал, че с Обретенов са от различни оперативни зони.)
Посягам към страниците, но трябва да почакам: това е половината от цялото, когато… тогава…

Излягаме се в обичайните пози по леглата. Имаме само един стол и той служи за салонна масичка; кутията „Голоаз“ е с ново име: „Житан“, димът е мек, с парфюмиран аромат. И моето настроение е меланхолично. Надявам се, че след амбициозния проект батето ще получи служба, квартира, ще възстанови старите връзки, прекъснати през дългото отсъствие.

– Бате, ако не е тайна, какви са намеренията ти след отпечатване на материала за бай Илия? Само не ми казвай, че ще идеш по други страни, за нови интервюта?… Ха-ха!

– Какви ги дрънкаш?

Все забравям, че не разбира от шеги, пародии, каламбури.

– Шегувам се!

За бавно загряващите винаги трябва да добавяме: „шегувам се“ или модното „в рамките на шегата!“.

– Ти да не си от Килифарево?… В Килифарево го усукват като теб – по килифарски.

– Николай Райнов е от Килифарево**. Бащата на аташето…

– Кое аташе?

– Аташето от Пон Ньоф.

– Какъв пон?

– Дето разменят ченгетата…

Но похъркването слага край на тъпия диалог. Прави се на заспал, отклонява питанията ми в девета глуха; съжителството с ченге (макар и бившо) си е живо мъчение. Показа членска карта от оранжевата партия, но не каза как от червен ремсист се е пребоядисал в оранжево. За хвърковата чета по Дунавския вилает не бил чувал, а спомена за търсене на Елин Пелин в покрайнините на столицата.

Къде е вилаетът, къде са покрайнините отвъд Балкана?

Има резон, умуваме с Друмев.

Чувал е за лисичата тактика на бойните групи в суматохата след преврата: група от едно селище тараши в съседното, оттам побратими вършат същото в тяхното. Кръстосана тактика за замитане на следи.

Така беше в моето село: ремсистите на Въшев и Пърлунко арестуваха врагове по съседните села, а непознати тарашеха нашите мелничари. Няма свидетели, следствие, документ черно на бяло. Само мълва през плет.

– Мълвата след време става мит, митът – легенда. Как са възникнали древните митове и легенди? – казва Друмев.

Умуваме в бозаджийницата на „Иван Асен“; наблизо е кино „Влайкова“, чакаме следобедната прожекция на „Свинарка и пастир“ с Марина Ладинина.

Пристига Радой с непознат военен, полковник според чертите и звездите на пагона. Дачо Маринов от Военната академия.

– Хоноруван преподавател – уточнява полковникът.

Радой носи пресния брой на „Народна култура“.

– Уникално интервю на Бешков!… От печатницата взех броеве… вземете и четете!… Каква артистична лекота и дар слово!.. С право Емилиян казва „Добре че Илия рисува, ако пишеше, щеше да ни съсипе“…

– Цяла нощ не съм спал – казва полковникът. – Бешков е демопсихолог, достигнал е най-дълбоките пластове на демоса. Сатирата, казва, е опашката на кравата, която гони мухите. Драстично, изключително като обобщение: опашката е на конфузно място, но е продължение на гръбначния мозък; сатирата е мисловна дейност; мисленето е вдъхнало живот на материята…

– Дачо Маринов е натурфилософ. Вгледайте се… Кога друг път ще видите натурфилософ? Най-добрият ми приятел! – казва Радой и донася две белостенни чаши с боза. – Марксист натурфилософ!

– Марксизмът преодоля натурфилософията, Радой! Човекът е детерминиран зоонполитикон?… Политикон с капаци… Кон, политкон… звучи като политкомисар… Кон на балкон… с микрофон… биберон… камертон…

Вътрешен камертон излъчва рими в една тоналност, размества ги, търси смисъл и подредба. Изглежда, така се раждат Радоевите епиграми, афоризми, остроумия…

„Наблюдавайте го – казва за Радой Борето Димовски. – Запомняйте, записвайте, Радой е роман, плаче за описване. Той е многолик, не е зевзекът Дон Бацилио, имитаторът. Радой е оригиналът…“

Дачо Маринов почуква по часовника си: тръгнали са нанякъде, не трябва да закъсняват.

– Тръгнали сме при един рядко благороден човек: Йоско Великов! Елате с нас, друг път ще видите Ладинина.

– Ладинина е лента, бай Йоско е истински…

Зарязваме киното и тръгваме без много кандърми. Удобен момент за вглеждане и вникване в човека с рядка брадица и мургаво лице на сатир, създаден от природата сякаш за сатирик и от най-естествения материал – любопитство и дарба.

На Орлов мост Друмев си отива, а ние вземаме извънградски автобус за Панчарево. Радой купува билети – винаги черпи и купува билети, не дава на друг. Кондукторката е миловидна, той ѝ пожелава „да ѝ излезе късметът“ и се вглежда в прическата ѝ:

– Сасон? Модата на сезона!

– Приятелка ме подстрига – казва кондукторката.

– Отива ви сасон… Бон фасон!…

Намира място наблизо и го чувам да тананика през ноздри нови рими от камертона в тоналността на сасона: фасон, сезон… Шумът в автобуса поглъща римите, гледките зад стъклата напомнят лентата в киното; само Ладинина, с лазурната усмивка, я няма…

После вървим през вилна зона между ниви, отдавна неорани, вече ливади, с шипкови храсти, бъз, по северняшки – свирчовина, глогини, лешник. Тук-там червена керемида на барака; като кисело мляко в трап белее варница за бъдещ строеж. В кокошарник два пуяка имитират с опашки пауни.

– Здраствайте, братушки! – подвиква им Радой.

Пуяците отвръщат „отривисто“, по военния устав.

Улиците нямат имена, а номера, по американски модел. Търсим улица Трета, но след Втора намираме емайлирана табела: „Яворов“.

„Хрумка на бай Йоско: избрал име, поръчал табела, платил и уведомил общината с писмо, че смята да поръча табели за всички улици на зоната.“

„Предвидил съм и табела „Радой Ралин“ – казва бай Йоско подир малко, когато го поздравяваме за хрумката. – Чакам да се уталожи международното положение, иначе ще ме обявят за американски шпионин“…

Ранчото на адвоката е през два парцела, с граници, губещи се в храсти и млади лози, вече с бяло и индиговосиньо грозде. „Отел“ – ще каже стопанинът. – Съдържа божи пеницилин.“

От едноетажната вила още лъха на хоросан от скорошна мазилка, а на верандата крачи наперен петел. Когато прекрачихме в двора, петелът изкукурига и ни обади на стопанина.

– От два часа ме предупреждава… Стига Галчо-гъргалчо! Разбрах: пришли са гостите! Спасиба, дарагой!

Той взема зърна от тасче и хвърля на петела.

– Много е интелигентен. Галска порода.

Йоско Великов е пред пенсия, кантората му е в адвокатското здание срещу Съдебната палата. Коренът му е врачански, съученик е на Пенчо Георгиев, художника, загинал в асансьора на Народния театър. Братът на художника – академик Пенчев – отрязал от своя парцел за ранчото. Местата наоколо са генералски, Фердинанд ги е раздавал на генералитета…

– Генералите правят превратите – казва Радой. – Толстой го пише във „Война и мир“: войните са тяхно дело.

– Не си прав, Радой – възразява Дачо Маринов. – Икономиката, от една страна, и изостаналите производствени отношения, от друга, създават условия за възникване на военен конфликт.

– Дреме му на генерала за икономиката… Важни са след войната имението с двеста крепостни и „Ана“ на шия!… Четете Антон Павлович!

Адвокатът изнася от скривалището под терасата кана с шира от отела, леко резлива, от която устните и зъбите стават анилиноволилави.

Полковникът заявява, че не пие алкохол.

– А боза пиеш. В ширата е по-малко…

Йоско Великов е едър, с развит торс, прошарени къдрици обгръщат главата му, рошави като тупирани, без фиби и ластици. Наметнал е халат без ръкави, като кожухчетата на шопите, рисувани от Бешков; халатът има дискретен блясък, знак за европейски произход. На младини Йоско е бил луда глава; „изръшкал“ континента. Бил е куриер по трасето София–Виена–Москва, накрая – студент в Сорбоната. Като Батето. Но има диплом – в рамка на стената! Левосектантите на Владо Топ. не го признават, защото е западен. И червения билет му взели. Иван Пенчев дал едно рамо. Юристите в партията са генералите, които вършат зулумите: пленуми, преврати, пучове. А Иван е лекувал диабета на Димитров и Коларов… Дотук, че кафето изкипе…

След кафето Радой кимва дипломатично да оставим Дачо с адвоката.

Казусът на Дачо, погледнат отстрани, е банален, побира се в една дума: „изневяра“. На Девети Дачо Маринов, политзатворник, става селски кмет. Първата му работа е да издири за булка най-красивата мома в региона. Раждат се две дъщери. Дачо не е служил войник, но получава пагон с четири звезди (капитан в плевенската ШЗО.) Година-две и вече е майор, на крачка от генералски лампази. Местят го в столицата, където жена му е забелязана по баловете на ЦДНА и „от най-високо място“. Получават апартамент на „Оборище“, сто и осемдесет квадрата, с тераса. Внезапно изненада на сто и осемдесет – този път – градуса: красавицата на полковника забягва в чужбина с любовник! Леле, майко! Как така „забягва“, нали има Желязна завеса, кльонове и бариери?

…Връщаме се, когато бай Йоско отмята подробностите като зърна на сметало:

– Няма забягване: Любовникът е изпратен! С дипломатически паспорт. На него пише от-до! Пише пълномощен представител, аташе, служител, етцетера. Ако е партизанин – направление задокеанско. За соцлагера – активен борец. Социалното направление е за оранжевата партия – северното Скандинавие!

– Там някъде са – унило кима Дачо – Дания, Норвегия… Мислиш, че е дружбаш?

– Не мисля, знам, мой милий друг! Задание на Лубянка! Что ето значит? Значит: надежда всяка оставете!… Явяваш се с чемодан (куфар) и оранжева значка – и кончено дело! Панимаеш? И – кончено дело!

– Парадоксално: да се довериш на земеделец, а не на комунист?

– Вярно като парадокс, кой беше казал?… Това е тактиката на Лубянка, дарагой!… Същото е и с детските писатели, на шушумигите извън подозрение…

***

…Време е да вдигаме гълъбите. Минаваме край мрежата под стълбището. Галчо не кукурига по вечерно време, смъква крило и се върти в кръг, изпраща ни с приветствен танц: кокошата супа за гости се е разминала… А може би проверява пера пред настъпващата нощ: наблизо е гората, лисици слизат в ролята на нощни гости. Мрежата е по-надеждна от Желязната завеса на границата…

Теглим чертата: юридическата консултация е около нулата. Полковник Маринов не научи нещо повече по семейната злополука. Похитена, отвлечена или забегнала доброволно, жена му няма да се върне, щом му е оставила двете момичета (в прогимназиална възраст). Ако се върне, ще му вземе и апартамента (както и стана).

Само Радой не пада духом:

– Не унивай, полковник, не въздишай, а дишай райския въздух на Панча рай… Вече зная де е раят, раят в София накрая… А бе да взема да напиша за твоето райско кътче, бай Йоско!

– Веднага заръчвам табелата! – казва адвокатът.

Смеем се, дишаме, от лозата над нас струи зелена светлина, на душите е леко, поетът тананика „Панча рай! Панча рай!“.

След време ще напише текст за песен по новата хрумка, но за Ропотамо.


* Павел Вежинов – бел. „Площад Славейков“.

** Николай Райнов е роден във великотърновското село Кесарево – бел. „Площад Славейков“.

"Площад Славейков"

 
Георги Мишев. Снимка БГНЕС

Нова книга със спомени на писателя Георги Мишев излезе на родния книжен пазар. „Мир на кумирите ни“ е продължение на литературните мемоари на автора „Мир на страха ни“, и двете издадени от „Хермес“. Сред героите в разказаните истории са Радой Ралин, Блага Димитрова, Валери Петров, Георги Джагаров, Николай Хайтов, Марко Ганчев, Стефан Продев, Желю Желев, Тодор Живков…

Мишев нарича двете издания „сборници със спомени“ и отбелязва, че „спомените често се появяват без определена последователност“. Книгите му не следват сюжетна конструкция, „защото и човешкият живот не протича в един сюжет. Всъщност всички ние сме сбор от много сюжети“, казва авторът.

„Животът ни тече в блянове по нормално човешко общество, без кумири, попличности, вождове. Вожд на мегдана ни е Йоло Д. А в душите ни берат душа трите природни опори: Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София (мъдростта) – пише за „Мир на кумирите ми“ Георги Мишев. – Трийсет години след бедствието реалсоциализъм дочакахме „от всичко по малко“. Вместо модерна държава, изградихме неуютни селища, изоставихме плодородни полета, смерч отвея младите под чужди небеса. Страната е огромна канцелария за чиновническата класа. Обществото е в бара. Пием си коктейла пред барплота и с жест сочим чашата: От същото! От същото! От всичко! И по много… Ако може.“

Предлагаме ви откъс от „Мир на кумирите ни“, предоставен от изд. „Хермес“, в който се споменават Богомил Райнов, баща му Никола Райнов, Александър Жендов, Илия Бешков, Александър Бешков, Радой Ралин, Павел Вежинов…

…Четвъртък е ден за „Воденичарски“. Два четвъртъка след „Сухата равнина“ посещението е рехаво, на днешното заседание сме двама-трима. Сашо Бешков ни успокоява: Павленко* избягва шума около името му, ще се размине инфекцията, но трябва да ни бъде за урок. Урокът е да не се занимаваме с политика, а само с „лар пур лар“…

Изпращам го към Орлов мост и се отбиваме в сладкарницата на „Иван Асен“. Баща му бил разтревожен, изгонил Бате Иван, но се явил самият Богомил да ходатайства. Богомил, моралният убиец на Жендов…

– Трепереше като лист, казано под секрет… Бащата е лабилен. Смята, че тихият фронт го е взел на мушка.

– Какъв фронт?

– Секретните служби! Държавата, сър, е къща с килери, долапи, чекмеджета; сейфовете на властта. Мисля го за заглавие, какво ще кажеш?… Но освен със сила, властта си служи и с перфидни средства. Обещават паспорт на сестра ми за Виена… Баща ми е съсипан, плаче като дете: на Павлина ѝ намериха бучка… За какво говорехме?

– За Жендов… Кой е Жендов? Когато спомена Богомил, нарече го моралния убиец на Жендов.

– Богомил е и отцеубиец, както го нарича баща ми…

От тренировките по бокс (навярно) мозъкът на Сашо клапчи в черепната му кутия и ми действа главозамайващо.

Но и моето провинциално невежество си го бива: за пръв път чувах за антипартийната дейност на художника Жендов. Културното аташе в Париж, Богомил, бил повикан да изнесе доклад. Николай Райнов, баща му, станал да го защити и докладчикът изсипал огън и жупел върху главата на баща си…

– Питай Антон. Антон знае.

Антон Кафезчиев посещава „Воденичарски“ от дъжд на вятър. Знаехме, че е без работа и го чака дело за срутване в мина. (При злополука младшият инженерен кадър го отнася.) Антон е в нервна криза, все по-често го виждам над чаша водка или коняк. Грози го тригодишна присъда. Успял да вземе интервю от Богомил с надеждата, че ще му помогне да се добере до министъра, за да докаже невинността си. Интервюто излезе в „Литературен фронт“, но министър Цолов отказва да приеме безработния инженер. Боже, боже!

Изпращам Сашо на „Янтра“ и ето насреща е Антон.

Той е наша възраст, слаб, с изтънчените черти на френски актьор, пуши френски цигари, слуша Радио „Франс интерн“. Не признава обръщението „другарю“, само „господин“. „Ще призная „отепела“ на Хрушчов, когато върнат „господин“… Оглежда се за магистрати: убеден е, че събират данни по делото му…

От Антон научих думата „бизнес“.

Интервюто със завърналото се аташе е бизнес за някой лев, но стратегическият му план е връзка с министъра, да чуе истината от първоизточник. „Вие, вестникаре, гледате на интервюто като на източник на идеи, а то преследва прагматични цели…“ Лошото е, че Тано Цолов отказва да го приеме.

– И Бате Иван ли преследва прагматична цел?

– Естествено. Като Богомил и той е персона нон грата, изгонили са ги, няма шест-пет.

– Богомил е повикан за доклад.

– Лимонада за наивници! Изгонен в едноседмичен срок за шпионаж и далавери с картини… Който чете „Фигаро“, знае.

– Друмев чете „Юманите“.

– „Люманите“, „Люманите“ никога не пише истината! В София само един човек знае истината: господин Константинов.

– Детският писател?

– Преводачът на „Мадам Бовари“ и „Война и мир“… На Сена един от мостовете е Пон Ньоф. По традиция там разменят шпионите. Завеждат Богомил с куфарчето, отсреща друг с куфарче… Французите го дават патетично. Обичат бутафорията.

Отделям бутафорни левчета и поръчвам още един пръст питие. Антон обещава да ме заведе при господин Константинов. Свечерява се. Конякът разлива топлина в жилите като топлината на залеза, Ремарк е точен. Кафезчиев е успокоен, цигарата му е фабрично гладка, по угарката в пепелника виждам следи от устни без червило, като следите от дамски устни…

…Съквартирантът се завръща с дузина страници, преписани на машина от стенографка, пратена от вестника. Лично Богомил наредил разговорът да бъде стенографиран. Богомил е бил главен редактор, затова е повикан от Запад, но интриганти-саботьори, както винаги, прецакват таланта и слагат бездарника Обретенов.

Обяснения на Бате Иван. (Отдавна съм разбрал, че с Обретенов са от различни оперативни зони.)
Посягам към страниците, но трябва да почакам: това е половината от цялото, когато… тогава…

Излягаме се в обичайните пози по леглата. Имаме само един стол и той служи за салонна масичка; кутията „Голоаз“ е с ново име: „Житан“, димът е мек, с парфюмиран аромат. И моето настроение е меланхолично. Надявам се, че след амбициозния проект батето ще получи служба, квартира, ще възстанови старите връзки, прекъснати през дългото отсъствие.

– Бате, ако не е тайна, какви са намеренията ти след отпечатване на материала за бай Илия? Само не ми казвай, че ще идеш по други страни, за нови интервюта?… Ха-ха!

– Какви ги дрънкаш?

Все забравям, че не разбира от шеги, пародии, каламбури.

– Шегувам се!

За бавно загряващите винаги трябва да добавяме: „шегувам се“ или модното „в рамките на шегата!“.

– Ти да не си от Килифарево?… В Килифарево го усукват като теб – по килифарски.

– Николай Райнов е от Килифарево**. Бащата на аташето…

– Кое аташе?

– Аташето от Пон Ньоф.

– Какъв пон?

– Дето разменят ченгетата…

Но похъркването слага край на тъпия диалог. Прави се на заспал, отклонява питанията ми в девета глуха; съжителството с ченге (макар и бившо) си е живо мъчение. Показа членска карта от оранжевата партия, но не каза как от червен ремсист се е пребоядисал в оранжево. За хвърковата чета по Дунавския вилает не бил чувал, а спомена за търсене на Елин Пелин в покрайнините на столицата.

Къде е вилаетът, къде са покрайнините отвъд Балкана?

Има резон, умуваме с Друмев.

Чувал е за лисичата тактика на бойните групи в суматохата след преврата: група от едно селище тараши в съседното, оттам побратими вършат същото в тяхното. Кръстосана тактика за замитане на следи.

Така беше в моето село: ремсистите на Въшев и Пърлунко арестуваха врагове по съседните села, а непознати тарашеха нашите мелничари. Няма свидетели, следствие, документ черно на бяло. Само мълва през плет.

– Мълвата след време става мит, митът – легенда. Как са възникнали древните митове и легенди? – казва Друмев.

Умуваме в бозаджийницата на „Иван Асен“; наблизо е кино „Влайкова“, чакаме следобедната прожекция на „Свинарка и пастир“ с Марина Ладинина.

Пристига Радой с непознат военен, полковник според чертите и звездите на пагона. Дачо Маринов от Военната академия.

– Хоноруван преподавател – уточнява полковникът.

Радой носи пресния брой на „Народна култура“.

– Уникално интервю на Бешков!… От печатницата взех броеве… вземете и четете!… Каква артистична лекота и дар слово!.. С право Емилиян казва „Добре че Илия рисува, ако пишеше, щеше да ни съсипе“…

– Цяла нощ не съм спал – казва полковникът. – Бешков е демопсихолог, достигнал е най-дълбоките пластове на демоса. Сатирата, казва, е опашката на кравата, която гони мухите. Драстично, изключително като обобщение: опашката е на конфузно място, но е продължение на гръбначния мозък; сатирата е мисловна дейност; мисленето е вдъхнало живот на материята…

– Дачо Маринов е натурфилософ. Вгледайте се… Кога друг път ще видите натурфилософ? Най-добрият ми приятел! – казва Радой и донася две белостенни чаши с боза. – Марксист натурфилософ!

– Марксизмът преодоля натурфилософията, Радой! Човекът е детерминиран зоонполитикон?… Политикон с капаци… Кон, политкон… звучи като политкомисар… Кон на балкон… с микрофон… биберон… камертон…

Вътрешен камертон излъчва рими в една тоналност, размества ги, търси смисъл и подредба. Изглежда, така се раждат Радоевите епиграми, афоризми, остроумия…

„Наблюдавайте го – казва за Радой Борето Димовски. – Запомняйте, записвайте, Радой е роман, плаче за описване. Той е многолик, не е зевзекът Дон Бацилио, имитаторът. Радой е оригиналът…“

Дачо Маринов почуква по часовника си: тръгнали са нанякъде, не трябва да закъсняват.

– Тръгнали сме при един рядко благороден човек: Йоско Великов! Елате с нас, друг път ще видите Ладинина.

– Ладинина е лента, бай Йоско е истински…

Зарязваме киното и тръгваме без много кандърми. Удобен момент за вглеждане и вникване в човека с рядка брадица и мургаво лице на сатир, създаден от природата сякаш за сатирик и от най-естествения материал – любопитство и дарба.

На Орлов мост Друмев си отива, а ние вземаме извънградски автобус за Панчарево. Радой купува билети – винаги черпи и купува билети, не дава на друг. Кондукторката е миловидна, той ѝ пожелава „да ѝ излезе късметът“ и се вглежда в прическата ѝ:

– Сасон? Модата на сезона!

– Приятелка ме подстрига – казва кондукторката.

– Отива ви сасон… Бон фасон!…

Намира място наблизо и го чувам да тананика през ноздри нови рими от камертона в тоналността на сасона: фасон, сезон… Шумът в автобуса поглъща римите, гледките зад стъклата напомнят лентата в киното; само Ладинина, с лазурната усмивка, я няма…

После вървим през вилна зона между ниви, отдавна неорани, вече ливади, с шипкови храсти, бъз, по северняшки – свирчовина, глогини, лешник. Тук-там червена керемида на барака; като кисело мляко в трап белее варница за бъдещ строеж. В кокошарник два пуяка имитират с опашки пауни.

– Здраствайте, братушки! – подвиква им Радой.

Пуяците отвръщат „отривисто“, по военния устав.

Улиците нямат имена, а номера, по американски модел. Търсим улица Трета, но след Втора намираме емайлирана табела: „Яворов“.

„Хрумка на бай Йоско: избрал име, поръчал табела, платил и уведомил общината с писмо, че смята да поръча табели за всички улици на зоната.“

„Предвидил съм и табела „Радой Ралин“ – казва бай Йоско подир малко, когато го поздравяваме за хрумката. – Чакам да се уталожи международното положение, иначе ще ме обявят за американски шпионин“…

Ранчото на адвоката е през два парцела, с граници, губещи се в храсти и млади лози, вече с бяло и индиговосиньо грозде. „Отел“ – ще каже стопанинът. – Съдържа божи пеницилин.“

От едноетажната вила още лъха на хоросан от скорошна мазилка, а на верандата крачи наперен петел. Когато прекрачихме в двора, петелът изкукурига и ни обади на стопанина.

– От два часа ме предупреждава… Стига Галчо-гъргалчо! Разбрах: пришли са гостите! Спасиба, дарагой!

Той взема зърна от тасче и хвърля на петела.

– Много е интелигентен. Галска порода.

Йоско Великов е пред пенсия, кантората му е в адвокатското здание срещу Съдебната палата. Коренът му е врачански, съученик е на Пенчо Георгиев, художника, загинал в асансьора на Народния театър. Братът на художника – академик Пенчев – отрязал от своя парцел за ранчото. Местата наоколо са генералски, Фердинанд ги е раздавал на генералитета…

– Генералите правят превратите – казва Радой. – Толстой го пише във „Война и мир“: войните са тяхно дело.

– Не си прав, Радой – възразява Дачо Маринов. – Икономиката, от една страна, и изостаналите производствени отношения, от друга, създават условия за възникване на военен конфликт.

– Дреме му на генерала за икономиката… Важни са след войната имението с двеста крепостни и „Ана“ на шия!… Четете Антон Павлович!

Адвокатът изнася от скривалището под терасата кана с шира от отела, леко резлива, от която устните и зъбите стават анилиноволилави.

Полковникът заявява, че не пие алкохол.

– А боза пиеш. В ширата е по-малко…

Йоско Великов е едър, с развит торс, прошарени къдрици обгръщат главата му, рошави като тупирани, без фиби и ластици. Наметнал е халат без ръкави, като кожухчетата на шопите, рисувани от Бешков; халатът има дискретен блясък, знак за европейски произход. На младини Йоско е бил луда глава; „изръшкал“ континента. Бил е куриер по трасето София–Виена–Москва, накрая – студент в Сорбоната. Като Батето. Но има диплом – в рамка на стената! Левосектантите на Владо Топ. не го признават, защото е западен. И червения билет му взели. Иван Пенчев дал едно рамо. Юристите в партията са генералите, които вършат зулумите: пленуми, преврати, пучове. А Иван е лекувал диабета на Димитров и Коларов… Дотук, че кафето изкипе…

След кафето Радой кимва дипломатично да оставим Дачо с адвоката.

Казусът на Дачо, погледнат отстрани, е банален, побира се в една дума: „изневяра“. На Девети Дачо Маринов, политзатворник, става селски кмет. Първата му работа е да издири за булка най-красивата мома в региона. Раждат се две дъщери. Дачо не е служил войник, но получава пагон с четири звезди (капитан в плевенската ШЗО.) Година-две и вече е майор, на крачка от генералски лампази. Местят го в столицата, където жена му е забелязана по баловете на ЦДНА и „от най-високо място“. Получават апартамент на „Оборище“, сто и осемдесет квадрата, с тераса. Внезапно изненада на сто и осемдесет – този път – градуса: красавицата на полковника забягва в чужбина с любовник! Леле, майко! Как така „забягва“, нали има Желязна завеса, кльонове и бариери?

…Връщаме се, когато бай Йоско отмята подробностите като зърна на сметало:

– Няма забягване: Любовникът е изпратен! С дипломатически паспорт. На него пише от-до! Пише пълномощен представител, аташе, служител, етцетера. Ако е партизанин – направление задокеанско. За соцлагера – активен борец. Социалното направление е за оранжевата партия – северното Скандинавие!

– Там някъде са – унило кима Дачо – Дания, Норвегия… Мислиш, че е дружбаш?

– Не мисля, знам, мой милий друг! Задание на Лубянка! Что ето значит? Значит: надежда всяка оставете!… Явяваш се с чемодан (куфар) и оранжева значка – и кончено дело! Панимаеш? И – кончено дело!

– Парадоксално: да се довериш на земеделец, а не на комунист?

– Вярно като парадокс, кой беше казал?… Това е тактиката на Лубянка, дарагой!… Същото е и с детските писатели, на шушумигите извън подозрение…

***

…Време е да вдигаме гълъбите. Минаваме край мрежата под стълбището. Галчо не кукурига по вечерно време, смъква крило и се върти в кръг, изпраща ни с приветствен танц: кокошата супа за гости се е разминала… А може би проверява пера пред настъпващата нощ: наблизо е гората, лисици слизат в ролята на нощни гости. Мрежата е по-надеждна от Желязната завеса на границата…

Теглим чертата: юридическата консултация е около нулата. Полковник Маринов не научи нещо повече по семейната злополука. Похитена, отвлечена или забегнала доброволно, жена му няма да се върне, щом му е оставила двете момичета (в прогимназиална възраст). Ако се върне, ще му вземе и апартамента (както и стана).

Само Радой не пада духом:

– Не унивай, полковник, не въздишай, а дишай райския въздух на Панча рай… Вече зная де е раят, раят в София накрая… А бе да взема да напиша за твоето райско кътче, бай Йоско!

– Веднага заръчвам табелата! – казва адвокатът.

Смеем се, дишаме, от лозата над нас струи зелена светлина, на душите е леко, поетът тананика „Панча рай! Панча рай!“.

След време ще напише текст за песен по новата хрумка, но за Ропотамо.


* Павел Вежинов – бел. „Площад Славейков“.

** Николай Райнов е роден във великотърновското село Кесарево – бел. „Площад Славейков“.

"Площад Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кои от икономическите мерки на правителството за справяне с кризата одобрявате?