Article_top

Аз имам много недостатъци, но че съм музикант, който се взема прекалено насериозно – в това никога не бихте могли да ме обвините!

Иска се кураж, иска се и мъжество, за да напишеш автобиография, в която да не спестиш нито една истина за себе си. Всичките ти успехи и всичките ти провали, всичките ти безобразия и всичките ти обикновени глупости. Но онова, което прави автобиографията на Елтън Джон още по-неустоимо четиво, е забележителното му чувство за хумор и най-вече безпощадната му самоирония.

Тази книга понякога ще ви натъжи, понякога ще ви стресне. „АЗ" обаче със сигурност ще ви разсмее и смехът ще е най-вече за сметка на сър Елтън Джон.

Книгата съдържа 24 страници с цветни снимки

Клуб Z публикува откъс от Аз от Елтън Джон (издателство "Прозорец")

Знаехме, че сме създали нещо добро, нещо, което ще ни изтласка на следващото ниво. И бяхме прави. Когато албумът излезе през април 1970, отзивите за „Елтън Джон“ бяха фантастични. Джон Пийл го пусна и той се промъкна в дъното на класациите. Започнахме да получаваме предложения да свирим в Европа, макар че всеки път, когато заминехме там, като че се случваше нещо шантаво. В Париж някакъв гений ни беше ангажирал като подгряваща група на Сержиу Мендес и „Бразил ’66“. Публиката, която очакваше една вечер с боса нова, изрази възхитата си от неочакваното разширяване на музикалните си хоризонти, като ни освирка и ни изгони от сцената.

Пристигнахме в Кноке, Белгия, за да открием, че изобщо няма да изнасяме концерт – това било телевизионен конкурс за песни. Заминахме за Холандия заради участие в телевизионно предаване и вместо да ни накарат да свирим, настояха да ме филмират в един парк как се преструвам, че пея Your Song на микрофон, заобиколен кой знае защо от актьори, които се правеха на снимащи ме с фотоапарати папараци. Все още понякога го излъчват по телевизията. Изглеждам страшно вбесен, все едно ей сега ще цапна някого – което много точно предава чувствата ми, но всъщност това не е идеалното изпълнение на нежна балада за разцъфваща любов.

У дома обаче определено нашумявахме все повече. През август свирихме на фестивала „Крумлин“ в Йоркшир – участие, което би трябвало да е пълна катастрофа. Той се провеждаше в едно поле сред пустошта. Студ и мраз, пороен дъжд и пълна дезорганизация. Когато фестивалът трябваше вече да започ­не, все още строяха сцената и това даде време на групите, които трябваше да свирят, да се счепкат за реда на участие. На мен изобщо не ми се занимаваше с такива работи, затова просто излязохме на сцената, раздадохме бренди на публиката и ги разбихме, докато „Атомик Рустър“ и „Прити Тингс“ все още се дърлеха зад кулисите кой бил по-голямата звезда. Започнах да мяркам прочути лица сред публиката на концертите в Лондон, което означаваше, че сред музикалния бизнес е плъзнал слухът, че си струва да ни видят.

Две седмици преди да свирим на „Крумлин“, Пийт Таунсенд от „Ху“ и Джеф Бек бяха дошли на концерта ни в клуб „Спийкизи“, който бе поел ролята на сборен пункт на голямата музикална индустрия от „Кромуелиън“ и „Бег О’Нейлс“. Поканиха ни в „Топ ъф дъ Попс“ да изсвирим Border Song – външността ни не помагаше особено за продажбите на сингъла с песента, но в гримьорната Дъсти Спрингфийлд ни се представи и предложи да се преструва, че пее беквокали по време на изпълнението ни. Направо зяпнах от почуда. Бях пътувал до Хароу, за да я гледам на живо със „Спрингфийлдс“ още като ученик и след това се мотах покрай вратата към сцената само за да я мярна още веднъж – тя премина покрай мен, облечена с лилава блуза и бледоморава пола, изглеждаше невероятно шик. В началото на шейсетте влязох в нейния фенклуб и лепях нейни плакати по стените в стаята си.

Единствената пречка за напредъка ни беше Дик, който си беше втълпил, че трябва да заминем за Америка и да свирим там. Бе успял да продаде албума на един лейбъл от САЩ, „Уни“ (подразделение на „Ем Си Ей“), и постоянно говореше колко били въодушевени от него и колко искали да направим няколко клубни концерта. Не виждах смисъла и му го казах. Нещо беше започнало да се случва във Великобритания. Концертите минаваха страхотно, албумът се продаваше прилично и Дъсти Спрингфийлд ме харесваше. Двамата с Бърни пишехме песен след песен – вече бяхме започнали да работим по демозаписите за следващия албум. Защо да губим набраната скорост, като зарежем всичко сега и заминем за Америка, където никой не ме знаеше кой съм?

Колкото повече спорех, толкова по-непреклонен беше Дик, че трябва да заминем. Но после ми подадоха спасително въже. След концерта в „Спийкизи“ Джеф Бек ме беше поканил в неговата репетиционна в Чок Фарм да импровизираме заедно. После агентът му уреди среща в „Ди Джей Ем“. Джеф искаше да използва мен, Дий и Найджъл като съпровождаща група за американското си турне. По време на сета щях да имам соло изява и възможност да изсвиря своите песни. Предложението изглеждаше невероятно. За мен Джеф Бек беше един от най-великите китаристи на света.

Последният му албум, Beck-Ola, имаше огромен успех. Признавам, че щяхме да получаваме само 10 процента от приходите на вечер, но 10 процента от приходите на Джеф Бек все още си бяха много повече, отколкото изкарвахме ние в момента. А и важното беше показността. Щеше да има огромна публика и аз щях да свиря своите песни пред нея – не като напълно неизвестен изпълнител, а като участник в групата на Джеф Бек; не като подгряващ музикант, който всеки можеше да пренебрегне, а по средата на основния сет.

Бях готов да попитам къде да се подпиша, когато Дик каза на агента на Бек да си заврат някъде десетте процента. Какви ги вършеше той?! Опитах се да уловя погледа му, за да му внуша без думи да прояви мъдростта незабавно да млъкне. Той не ме и поглеждаше. Агентът каза, че сделката не подлежи на обсъждане. Дик вдигна рамене.

– Сега ви обещавам – каза той, – че след шест месеца Елтън Джон ще печели двойно колкото Джеф Бек.

Какво?! Дик, мамицата ти и идиот! Това пък защо трябваше да го казваш? Прозвуча забележително като твърдение, което щеше да ме преследва чак до края на кариерата ми. Виждах се след пет години как още се влача из клубовете – Оня, дето щеше да печели двойно колкото Джеф Бек. Агентът начаса изчезна – сигурно бързаше да осведоми останалите от музикалната индустрия, че Дик Джеймс е превъртял, обаче Дик не се разкайваше за нищо. Нямал съм нужда от Джеф Бек. Трябвало да замина за Америка сам. Песните от „Елтън Джон“ били страхотни. Групата свирела фантастично на живо. Звукозаписната компания от САЩ ни подкрепяла изцяло. Щели да вложат всичките си ресурси, за да ни популяризират. Един ден съм щял да му благодаря за това.

След като се върнах във Фроум Корт, обсъдих го с Бърни и той предложи да го броим за почивка. Можели сме да посетим места, които бяхме виждали само по телевизията или на кино – „Сънсет Стрип“ 77, къщата на Селяндурите в Бевърли Хилс. Можехме да отидем в Дисниленд. Да си накупим плочи. Освен това звукозаписната компания от САЩ щяла да вложи всичките си ресурси. Сигурно щяха да ни посрещнат на летището с лимузина. Може би кадилак. Кадилак!

 

Аз имам много недостатъци, но че съм музикант, който се взема прекалено насериозно – в това никога не бихте могли да ме обвините!

Иска се кураж, иска се и мъжество, за да напишеш автобиография, в която да не спестиш нито една истина за себе си. Всичките ти успехи и всичките ти провали, всичките ти безобразия и всичките ти обикновени глупости. Но онова, което прави автобиографията на Елтън Джон още по-неустоимо четиво, е забележителното му чувство за хумор и най-вече безпощадната му самоирония.

Тази книга понякога ще ви натъжи, понякога ще ви стресне. „АЗ" обаче със сигурност ще ви разсмее и смехът ще е най-вече за сметка на сър Елтън Джон.

Книгата съдържа 24 страници с цветни снимки

Клуб Z публикува откъс от Аз от Елтън Джон (издателство "Прозорец")

Знаехме, че сме създали нещо добро, нещо, което ще ни изтласка на следващото ниво. И бяхме прави. Когато албумът излезе през април 1970, отзивите за „Елтън Джон“ бяха фантастични. Джон Пийл го пусна и той се промъкна в дъното на класациите. Започнахме да получаваме предложения да свирим в Европа, макар че всеки път, когато заминехме там, като че се случваше нещо шантаво. В Париж някакъв гений ни беше ангажирал като подгряваща група на Сержиу Мендес и „Бразил ’66“. Публиката, която очакваше една вечер с боса нова, изрази възхитата си от неочакваното разширяване на музикалните си хоризонти, като ни освирка и ни изгони от сцената.

Пристигнахме в Кноке, Белгия, за да открием, че изобщо няма да изнасяме концерт – това било телевизионен конкурс за песни. Заминахме за Холандия заради участие в телевизионно предаване и вместо да ни накарат да свирим, настояха да ме филмират в един парк как се преструвам, че пея Your Song на микрофон, заобиколен кой знае защо от актьори, които се правеха на снимащи ме с фотоапарати папараци. Все още понякога го излъчват по телевизията. Изглеждам страшно вбесен, все едно ей сега ще цапна някого – което много точно предава чувствата ми, но всъщност това не е идеалното изпълнение на нежна балада за разцъфваща любов.

У дома обаче определено нашумявахме все повече. През август свирихме на фестивала „Крумлин“ в Йоркшир – участие, което би трябвало да е пълна катастрофа. Той се провеждаше в едно поле сред пустошта. Студ и мраз, пороен дъжд и пълна дезорганизация. Когато фестивалът трябваше вече да започ­не, все още строяха сцената и това даде време на групите, които трябваше да свирят, да се счепкат за реда на участие. На мен изобщо не ми се занимаваше с такива работи, затова просто излязохме на сцената, раздадохме бренди на публиката и ги разбихме, докато „Атомик Рустър“ и „Прити Тингс“ все още се дърлеха зад кулисите кой бил по-голямата звезда. Започнах да мяркам прочути лица сред публиката на концертите в Лондон, което означаваше, че сред музикалния бизнес е плъзнал слухът, че си струва да ни видят.

Две седмици преди да свирим на „Крумлин“, Пийт Таунсенд от „Ху“ и Джеф Бек бяха дошли на концерта ни в клуб „Спийкизи“, който бе поел ролята на сборен пункт на голямата музикална индустрия от „Кромуелиън“ и „Бег О’Нейлс“. Поканиха ни в „Топ ъф дъ Попс“ да изсвирим Border Song – външността ни не помагаше особено за продажбите на сингъла с песента, но в гримьорната Дъсти Спрингфийлд ни се представи и предложи да се преструва, че пее беквокали по време на изпълнението ни. Направо зяпнах от почуда. Бях пътувал до Хароу, за да я гледам на живо със „Спрингфийлдс“ още като ученик и след това се мотах покрай вратата към сцената само за да я мярна още веднъж – тя премина покрай мен, облечена с лилава блуза и бледоморава пола, изглеждаше невероятно шик. В началото на шейсетте влязох в нейния фенклуб и лепях нейни плакати по стените в стаята си.

Единствената пречка за напредъка ни беше Дик, който си беше втълпил, че трябва да заминем за Америка и да свирим там. Бе успял да продаде албума на един лейбъл от САЩ, „Уни“ (подразделение на „Ем Си Ей“), и постоянно говореше колко били въодушевени от него и колко искали да направим няколко клубни концерта. Не виждах смисъла и му го казах. Нещо беше започнало да се случва във Великобритания. Концертите минаваха страхотно, албумът се продаваше прилично и Дъсти Спрингфийлд ме харесваше. Двамата с Бърни пишехме песен след песен – вече бяхме започнали да работим по демозаписите за следващия албум. Защо да губим набраната скорост, като зарежем всичко сега и заминем за Америка, където никой не ме знаеше кой съм?

Колкото повече спорех, толкова по-непреклонен беше Дик, че трябва да заминем. Но после ми подадоха спасително въже. След концерта в „Спийкизи“ Джеф Бек ме беше поканил в неговата репетиционна в Чок Фарм да импровизираме заедно. После агентът му уреди среща в „Ди Джей Ем“. Джеф искаше да използва мен, Дий и Найджъл като съпровождаща група за американското си турне. По време на сета щях да имам соло изява и възможност да изсвиря своите песни. Предложението изглеждаше невероятно. За мен Джеф Бек беше един от най-великите китаристи на света.

Последният му албум, Beck-Ola, имаше огромен успех. Признавам, че щяхме да получаваме само 10 процента от приходите на вечер, но 10 процента от приходите на Джеф Бек все още си бяха много повече, отколкото изкарвахме ние в момента. А и важното беше показността. Щеше да има огромна публика и аз щях да свиря своите песни пред нея – не като напълно неизвестен изпълнител, а като участник в групата на Джеф Бек; не като подгряващ музикант, който всеки можеше да пренебрегне, а по средата на основния сет.

Бях готов да попитам къде да се подпиша, когато Дик каза на агента на Бек да си заврат някъде десетте процента. Какви ги вършеше той?! Опитах се да уловя погледа му, за да му внуша без думи да прояви мъдростта незабавно да млъкне. Той не ме и поглеждаше. Агентът каза, че сделката не подлежи на обсъждане. Дик вдигна рамене.

– Сега ви обещавам – каза той, – че след шест месеца Елтън Джон ще печели двойно колкото Джеф Бек.

Какво?! Дик, мамицата ти и идиот! Това пък защо трябваше да го казваш? Прозвуча забележително като твърдение, което щеше да ме преследва чак до края на кариерата ми. Виждах се след пет години как още се влача из клубовете – Оня, дето щеше да печели двойно колкото Джеф Бек. Агентът начаса изчезна – сигурно бързаше да осведоми останалите от музикалната индустрия, че Дик Джеймс е превъртял, обаче Дик не се разкайваше за нищо. Нямал съм нужда от Джеф Бек. Трябвало да замина за Америка сам. Песните от „Елтън Джон“ били страхотни. Групата свирела фантастично на живо. Звукозаписната компания от САЩ ни подкрепяла изцяло. Щели да вложат всичките си ресурси, за да ни популяризират. Един ден съм щял да му благодаря за това.

След като се върнах във Фроум Корт, обсъдих го с Бърни и той предложи да го броим за почивка. Можели сме да посетим места, които бяхме виждали само по телевизията или на кино – „Сънсет Стрип“ 77, къщата на Селяндурите в Бевърли Хилс. Можехме да отидем в Дисниленд. Да си накупим плочи. Освен това звукозаписната компания от САЩ щяла да вложи всичките си ресурси. Сигурно щяха да ни посрещнат на летището с лимузина. Може би кадилак. Кадилак!

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кои от икономическите мерки на правителството за справяне с кризата одобрявате?