В Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост разговаряме с проф. Иван Илчев – историк, два пъти ректор на Софийския университет, член-кореспондент на БАН, автор на множество трудове, изследвания и книги, свързани с българската история. В академичната тишина на Софийския университет няма патриотарски страсти, но точно там миналото на родината ни е защитено и се радва на дълбоко уважение, защото нищо друго, освен истината, няма значение за добрите историци.

Двутомникът на проф. Илчев „Розата на Балканите” (изд. „Колибри“, 2019) разказва за българската история едновременно простичко и дълбоко, с любов и признателност към хората, които са я сътворили, и към тези, които се учат от нея.

– Знаем ли всичко за светите братя Кирил и Методий? Открила ли е нещо ново историческата наука през последните години за тях?

– Няма как да знаем всичко за Кирил и Методий по една много проста причина – изворите ни за тях са ограничени. Те са основно византийски, сиреч гръцки, и донякъде латински. Славянските извори, житията, са сравнително по-късни. Нормално е да изследваме нови теории. Една от тях, която се появи преди няколко години например, е, че Моравия, към която се отправя Методий, е всъщност Войводина в днешна Сърбия, а не това, което сме свикнали да смятаме – територията на Чехия и Унгария. Изследванията продължават, все пак имаме цял център по кирилометодиевистика, имаме такава катедра и в Софийския университет.

– В книгата си „Розата на Балканите“ пишете, че има данни, че Климент Охридски не е създател на кирилицата. Това е нещо ново.

– Засега са само предположения. Възможно е кирилицата да е създадена в Преславската, а не в Охридската школа. За съжаление документите са оскъдни. Говорим за кирилицата като за гениална азбука, но тя се различава само с 4 знака от гръцката. Това е по-скоро нагласяване на гръцката азбука към особеностите на българския език. Има някои особености в изписването, които говорят, че е възможно кирилицата да е създадена в по-източните части на Балканите.

Глаголицата не изчезва веднага, двете азбуки съществуват паралелно чак до XI век, а в Хърватия, особено на адриатическите острови, се среща чак до XIV век.

Не бива да забравяме и нещо много важно. Типографският образ на буквите, който познаваме днес, всъщност идва в България едва през Възраждането и е въведен като норма от Петър I в Русия, по време на правописната реформа. Има огромно взаимопроникване на влиянията между България и Русия.

– В Русия често се твърди, че кирилицата тръгва по света благодарение на руското влияние. Какво основание имат тези техни твърдения?

– Онзи ден се натъкнах на едно голямо „откритие” пред Руския културен център. Присъствах, когато слагаха изложба за 24 май, наречена „При изворите на славянската писменостг”. Директното внушение на тази изложба е, че славянската писменост е родена в Русия. Това е наглост, типичната арогантност на Велика сила, каквато през последните години са проявявали най-вече Франция, но и САЩ и Германия. Под иконата на Св. Св. Кирил и Методий са сложили надпис: „…които първи донесоха образование и грамотност в Русия”.

Първият кирилски ръкопис в Русия допреди 3-4 години се смяташе, че е Остромировото евангелие, което е от средата на XI век, тоест 300 години след смъртта на Кирил и Методий. Преди няколко години откриха (все още е съмнително) няколко грамоти в Новгород, които са малко по-ранни, може би датирани от 999 г. Тази провокативна руска изложба е абсолютно съзнателно действие на подмяна.

– Казвате, че първият кирилски ръкопис в Русия е от Х или XI век. Как точно стига дотам писаното църковнославянско слово?

– Версията, която ние защитаваме, е, че са изнесени ръкописи след нашествието на княз Светослав в България през Х век, с което той разбива на практика Първата българска държава и тя става плячка на Византия. Другата теория е, че майката на Свети мъченици благоверни князе Борис и Глеб, първите канонизирани руски светци, е била българка и някои ръкописи са пристигнали по този начин отново в края на Х и началото на XI век. Сигурно е обаче, че пътят е от България към Русия, няма откъде другаде да дойде.

– По-късно се появяват просветители като Григорий Цамблак, като Киприян, малко позабравени от историографията ни…

– Доскоро почти нямаше изследвания за Киприян, митрополит Киевски, Литовски и на цяла Русия, т.е. глава на цялата църква там. Има фантастични фигури в нашето Средновековие, на които рядко обръщаме внимание. По тази причина през последните години влизам често в спор с хора, които искат паметник на хан Крум в София. Крум е един типичен жесток завоевател, успешен, но жесток. Той превзема София, което често се споменава, но все забравяме да припомним, че тогава гони и коли жителите на града. А нямаме паметник на княз Борис Първи, който е вкарал България в Европа. При него се появяват и православието, и писмеността. Няма човек в българската история с по-големи заслуги от него.

Но интересно защо си харесваме само войнствените силови владетели. По същия начин след Освобождението нашият мит е Стамболов, а не един много по-демократично настроен политик като Петко Каравелов например.

– Може би защото водим твърде много битки през цялото време, за да се съхраним. Битка ли е това, което се случва в момента между България и Македония по отношение на езика?

– Не бих казал. Аз съм член на Българо-македонската комисия, която трябва да изчисти спорните исторически въпроси. Длъжен съм да кажа, че македонците направиха известни отстъпки, немислими през последните 20 години. Признаха, че Самуил е цар на България. В протокола ни е написано, че е продължител на българската владетелска традиция. Но това ще бъде голямо постижение, само ако влезе в техните учебници и медии, ако влезе в съзнанието на хората. За момента такова нещо няма, даже напротив – през последните седмици, особено около споровете за езика, имах чувството, че гледам филма „Боговете сигурно са полудели”. Такива глупости се изписват в македонската преса, че ми е трудно да повярвам. Един уважаван от мен историк, председател на македонската част от комисията, заяви, че Гоце Делчев „като мит” стоял над историческите документи. Тоест – няма значение, че в историческите документи той се определя като българин. Това говори само за липса на самочувствие. Ето, един от националните герои на Куба (относително е колко е герой) Ернесто Че Гевара, всъщност е аржентинец. Няма нищо страшно в това.

– Може би защото те в момента формират нация, а езикът е важен елемент от този процес.

– Македония наистина формира нация и българската позиция по отношение на езика не е достатъчно нюансирана. Езикът в нашата съседка безспорно е създаден въз основа на българските говори, замърсени от сърбизми и чуждизми, въведени само за да заменят българските думи в него. Длъжни сме да признаем обаче, че в момента той действително съществува. Не от езиковедска гледна точка, но като политически конструкт. И младите хора от двете държави вече трудно се разбират.

– Това започва може би от 1945 година насам, откакто е конструиран с държавна намеса македонският език?

– Да оставим настрана това от ’45-а година. Западнобългарският диалект винаги се е различавал доста от източния. През 50-те и 60-те години на XIX век в нашата литература се налага източнобългарският диалект като литературен език. Има един много ярък пример. Петър Джидров, един от лидерите на БРСДП в България, е роден в Щип, но идва да учи в България в края на XIX в. Той пише в спомените си, че бил много горд, защото повечето „македончета”, които идвали да учат в България, ги карали да повтарят една година, за да научат литературния български език, а него са го приели направо в горния клас. Това не означава, че езиково отдалечените македонци не са се чувствали българи. Пак Джидров разказва, че когато керваните с бежанци преминавали границата, хората слизали от каруците и целували земята. Но уви, особено сега, отдалечени във времето, ние често гледаме на нещата като графика на Дюрер – само в черно и бяло. Действителността е много по-нюансирана.

– Македонците също твърдят, че Кирил и Методий са „техни”. Как историята преценява тези претенции? Българи или македонци са двамата братя?

– Нито един сериозен историк или литератор не е твърдял, че Кирил и Методий са българи и са писали на български език. Те пишат на старославянски език. Те са славяни. Между другото, думата „български език” се появява чак през втората половина на X век. Дотогава се говори за славянски език.

Ние също се опитваме да сложим ръка върху двамата братя. Българинът е закърмен със стиховете на Иван Вазов: „И ний сме дали нещо на света/и на вси славяни книга да четат”. Всъщност славяни са поляците и чехите, и словаците, и словенците, дори лужишките сорби. Те не пишат на кирилица, но са славяни.

Ако ще говорим за претенции, през последните години най-активни в това отношение май са словаците. Тяхната държава също е съвсем млада – на около 30 години, и има нужда от исторически корени. Затова те създадоха една добре финансирана програма, която да докаже, че именно в Словакия е ядрото на делото на Кирил и Методий.

Все пак сериозната наука се придържа към думите на Дмитрий Лихачов, който казва, че без подкрепата на българската държава азбуката на Кирил и Методий и по-късно на Климент, щеше да остане един екзотичен експеримент. Така че съществуването на кирилска/славянска азбука е благодарение на българската държава.

– Първото празнуване на 24 (11) май в света е през 1851 г. в Пловдив, инициирано от Найден Геров. Как празникът се пренася в другите държави?

– Появата на този празник е част от един процес, който тече в България и в цяла Източна Европа. Религиозните празници придобиват ново гражданско съдържание. Първият пример при нас е 24 май. Чехите започват празнуването на светите братя Кирил и Методий приблизително по същото време като нас. В Русия обаче това е много по-късен процес. Като църковен празник е от 1863 г., но като светски едва от 1985-а.

Силни са политическите мотиви и за празнуването, и за непразнуването. По време на Първата световна война, когато България воюва с Русия, в Москва са разлепени плакати, които канят гражданството на лекция за „сербские просветители Кирилл и Мефодий”.

– България и българският език са ни много скъпи. 24 май е един от най-значимите национални празници. Каква е причината за това народно преклонение пред езика като пред светиня?

– Езикът е от изключително значение за запазване на народната свяст. Не са толкова мното народите, живели толкова години под чужда друговерска власт, които са запазили езика и народното си съзнание. Вижте например ирландците – те губят езика си. Запазват националното съзнание, но губят езика. Ние сме успели да се съхраним, защото сме били много различни от тези, които са ни управлявали 500 години.

Затова в съзнанието на българите има два национални празника – 3 март и 24 май. Единият отбелязва политическото, а другият – културното утвърждаване на българския народ.

 

Площад Славейков