Article_top

Иън Кършоу (р. 1943) е един от водещите експерти по историята на нацистка Германия и Адолф Хитлер. До пенсионирането си е професор по модерна история в Шефилдския университет. За приноса си към историята е отличен с германския орден „Федерален кръст за заслуги“. През 2002 г. е удостоен с рицарско звание, а през 2004 г. е награден с медал „Нортън Медликот“ от Историческото дружество в Лондон.

Бил е консултант по история на документални поредици на Би Би Си, сред които The Nazis: A Warning from History, War of the Century и Auschwitz. За двутомната си биография на Хитлер Hitler 1889–1936: Hubris и Hitler 1936–1945: Nemesis получава литературната награда за история „Улфсън“ и наградата „Бруно Крайски“ в Австрия за политическа книга на годината. Най-новите му книги са To Hell and Back: Europe 1914–1949 и Roller-Coaster: Europe, 1950–2017.

Клуб Z публикува откъс от  "Хитлер" на Иън Кършоу.

„Хитлер е райхсканцлер. Съвсем като в приказка“ – отбелязва Гьобелс. Наистина, случило се е нещо необикновено. Това, което допреди по-малко от година почти никой извън редиците на фанатичните нацисти не е смятал за възможно, е станало реалност. Въпреки всички очаквания агресивното упорство на Хитлер, породено от липсата на алтернативи, е дало резултат. Неговите високопоставени „приятели“ са постигнали за него онова, което не е успял да постигне сам.

Този „никой от Виена“, „незнаен воин“, кръчмарски демагог, лидер на партия, която години наред е била в безумните покрайнини на политиката, човек без необходимата подготовка за управлението на сложна държавна машина, чието единствено качество на практика е способността да мобилизира подкрепата на националистическите маси с необикновения си талант да събужда долните им инстинкти – този човек сега е поставен начело на управлението на една от главните европейс­ки държави. Трудно може да се твърди, че е държал намеренията си в тайна през изтеклите години. Въпреки всичките си декларации, че ще следва законен път към властта, той е казал, че ще падат глави. Казал е, че марксизмът ще бъде изкоренен. Казал е, че евреите ще бъдат „премахнати“. Казал е, че Германия ще възстанови мощта на въоръжените си сили, ще разкъса оковите на Версай, ще завоюва „с меч“ земята, от която страната се нуждае за своето „жизнено пространство“. Има хора, които възприемат думите му сериозно и смятат, че е опасен.

Много повече са обаче онези – от десния до левия край на политическия спектър, консерватори, либерали, социалисти, комунисти, – които подценяват намеренията и безскрупулните му инстинкти за власт и се отнасят презрително към способностите му. Левицата при цялото си нехайство поне не е отговорна за неговото издигане във властта. Социалистите, комунистите, профсъюзите не се различават много от пасивни наблюдатели, лишени от възможността да влияят върху събитията след 1930 г. Десните сили, слепи за напълно очевидните опасности в решителния си стремеж да елиминират демокрацията и да унищожат социализма, а след това затънали в безизходицата, до която са довели управлението, са тези, които предават властта над държавата, преливаща от натрупаната агресия на ранен великан, в ръцете на опасния водач на тълпа политически хулигани.

Няма нищо неизбежно в издигането на Хитлер на власт. Ако Хинденбург беше проявил готовност да даде на Шлайхер заповедта за разпускане на Райхстага, която така охотно е предоставил на Папен, и да прекрати дейността на Райхстага за по-дълъг период от разрешените по конституция шейсет дни, Хитлер вероятно нямаше да получи канцлерството. С излизането от икономическата депресия и заплахата от разпадане за нацисткото движение, лишено от изгледи да се добере до властта, бъдещето, дори под авторитарно управление, щеше да бъде много различно. Възходът на Хитлер от скромното му начало до „вземането“ на властта чрез „триумф на волята“ е нацистка легенда. В действителност погрешните сметки на фигури с редовен достъп до коридорите на властта изиграват по-голяма роля за издигането му на канцлерския пост, отколкото каквито и да е действия от страна на самия нацистки ръководител.

Пътят му към властта би трябвало да бъде блокиран много преди финалната драма от януари 1933 г. Най-очебийната възможност е пропусната, когато му е спестена тежка присъда след фиаското на опита за преврат през 1923 г., а към тази пагубна грешка се добавя условното му освобождаване само месеци по-късно, което му дава възможност да започне на чисто. Само че тези погрешни стъпки, както и следващите, по време на Голямата депресия, с които канцлерството на Хитлер става първо възможно, а после реално, не са случайни. Това са грешки на една политическа класа, решена да нанесе колкото може по-голяма вреда (или поне да се ограничи само с най-слаби опити за защита) на новата демократична република, която мрази или с която в най-добрия случай просто се примирява. Грижата за унищожаване на демокрацията, а не желанието да бъдат доведени на власт нацистите дава тласък на сложната верига от събития, довели до канцлерството на Хитлер.

Демокрацията се предава без борба. Това е особено забележително в случая с разпадането на голямата коалиция през 1930 г. Такъв е и моментът, когато никой не се противопоставя (колкото и напразно да би било това) на преврата на Папен срещу Прусия през юли 1932 г. И двете събития разкриват колко слаба е основата на демокрацията. Немаловажна причина за това е, че има влиятелни обществени групи, които така и не са се примирили с тази форма на управление и по това време активно търсят начин да я премахнат. По време на Голямата депресия демокрацията е не толкова изоставена, колкото умишлено подкопавана от кръгове от елита, които обслужват свои собствени цели. Това не са реликти от прединдустриалната епоха, а (колкото и реакционни да са политическите им цели) модерни лобита, които работят за прокарването на своите корпоративни интереси в условията на авторитарна система. Във финалното действие на драмата земевладелците и военните оказват по-голямо влияние от едрия бизнес за режисираното овластяване на Хитлер. Едрият бизнес обаче, със своето политическо късогледство и користни мотиви, значително допринася за подкопаването на демокрацията, което е необходимата прелюдия към успеха на Хитлер.

 Хинденбург и Хитлер на път към „Лустгартен“ в Берлин за събранието по случай Деня на националния труд, 1 май 1933 г. На следващия ден е унищожено профсъюзното движение

Масите също са изиграли своята роля за провала на демокрацията. Никога не е имало по-неблагоприятни обстоятелства за установяването на успешна демокрация, отколкото в Германия след Първата световна война. Още към 1920 г. партиите, които най-силно подкрепят демократичната система, имат малцинство от гласовете. Демокрацията едва оцелява от първите родилни мъки, макар че големи групи от избирателите ѝ се противопоставят напълно. Кой може да каже дали ако Голямата депресия не я беше отклонила напълно от курса, демокрацията не би могла да се задържи и укрепне? Тя обаче не притежава никаква устойчивост по времето, когато Германия е връхлетяна от депресията. А с разгръщането на кризата народът изоставя масово демокрацията. Към 1932 г. единствените ѝ поддръжници са отслабените социалдемократи (а към този момент дори много от тях са загубили ентусиазма си), някои части от партия „Център“ (която е завила рязко надясно) и шепа либерали. Републиката е мъртва. Остава да се разбере какъв тип авторитарна система ще я замени.

Управляващите кръгове нямат необходимата масова подкрепа, за да увеличат максимално влиянието си и да унищожат веднъж завинаги силата на профсъюзите. Хитлер е доведен да свърши тази работа вместо тях. Че той би могъл да направи нещо повече, че би могъл да надхвърли всички предвиждания и да разшири извънредно властта си за тяхна собствена сметка – за това или не се сещат, или смятат, че е крайно невероятно да стане. Подценяването на Хитлер и неговото движение от архитектите на властта е постоянен лайтмотив на интригите, които го поставят в кабинета на канцлера.

Мисленето, което обуславя поведението както на елитите, така и на масите, и благодарение на което става възможен възходът на Хитлер, е продукт на елементи в германската политическа култура, които могат лесно да се разпознаят през двайсетината години преди Първата световна война. Въпреки това Хитлер не е неизбежен продукт на германския „особен път“, не е логична кулминация на продължително действащи тенденции в специфично германската култура и идеология. Не е и проста „случайност“ в хода на германската история. Без уникалните условия, в които придобива известност, Хитлер щеше да бъде нищо. Трудно е да си го представим как окупира историческата сцена в която и да е друга епоха. Извън тези условия неговият стил, неговият тип реторика щяха да са лишени от привлекателност. Въздействието, което войната, революцията и националното унижение оказват върху германския народ, и пронизващият страх от болшевизма сред широки слоеве от населението създават платформата, на която стъпва Хитлер. Той се възползва блестящо от тези условия.

Повече от всеки друг политик от неговата епоха Хитлер става изразител на необичайно интензивните страхове, чувства на негодувание и предразсъдъци на онези обикновени хора, които не са привлечени от левите партии, нито са установени привърженици на партиите на политичес­кия католицизъм. Повече от всеки друг политик от тази епоха той предлага на подобни хора перспективата за ново и по-добро общество, при това привидно основано на „истински“ германски ценности, с които те могат да се идентифицират. Във възванието на Хитлер образът на бъдещето върви ръка за ръка с отричането на миналото. Пълният срив на доверието в държавната система, основана на дискредитирана партийна политика и бюрократична администрация, довежда до това, че над една трета от населението влага доверието и надеждите си в политиката на националното спасение. Грижливо подхранваният култ към личността на Хитлер го превръща във въплъщение на тези надежди.

Каквото и да крие бъдещето, за онези, които не могат да споделят делириума на отрядите от СА при тържествения им марш през Бранденбургската врата на 30 януари 1930 г. вечерта, то е в най-добрия случай несигурно. „Скок в тъмнината“ – по този начин един католически вестник описва назначаването на Хитлер за канцлер.

Насилие на СА срещу комунисти в Кемниц, март 1933 г.

Много евреи и политически противници на нацистите вече се страхуват за своето благосъстояние и дори за живота си. Някои припряно кроят планове да напуснат страната. Има хора, и то не само от страната на победената левица, които предвиждат беда. Други обаче скоро се отърсват от първоначалните си лоши предчувствия, убеждавайки сами себе си, че няма особени изгледи Хитлер и нацистите да управляват дълго. Младият берлински юрист Себастиан Хафнер, по-късно изтъкнат журналист и писател (след като напуска страната, защото не може повече да понася управлението ѝ), обобщава възгледите си по това време по следния начин: „Не. Като се вземе предвид всичко, това правителство не беше причина за безпокойство. Въпросът беше какво ще дойде след него и може би опасението, че това ще доведе до гражданска война.“ По-голямата част от сериозната преса, добавя той, подхваща същата линия на следващия ден.

Малко са наистина тези, които предричат, че нещата ще се развият по много различен начин.

 

Иън Кършоу (р. 1943) е един от водещите експерти по историята на нацистка Германия и Адолф Хитлер. До пенсионирането си е професор по модерна история в Шефилдския университет. За приноса си към историята е отличен с германския орден „Федерален кръст за заслуги“. През 2002 г. е удостоен с рицарско звание, а през 2004 г. е награден с медал „Нортън Медликот“ от Историческото дружество в Лондон.

Бил е консултант по история на документални поредици на Би Би Си, сред които The Nazis: A Warning from History, War of the Century и Auschwitz. За двутомната си биография на Хитлер Hitler 1889–1936: Hubris и Hitler 1936–1945: Nemesis получава литературната награда за история „Улфсън“ и наградата „Бруно Крайски“ в Австрия за политическа книга на годината. Най-новите му книги са To Hell and Back: Europe 1914–1949 и Roller-Coaster: Europe, 1950–2017.

Клуб Z публикува откъс от  "Хитлер" на Иън Кършоу.

„Хитлер е райхсканцлер. Съвсем като в приказка“ – отбелязва Гьобелс. Наистина, случило се е нещо необикновено. Това, което допреди по-малко от година почти никой извън редиците на фанатичните нацисти не е смятал за възможно, е станало реалност. Въпреки всички очаквания агресивното упорство на Хитлер, породено от липсата на алтернативи, е дало резултат. Неговите високопоставени „приятели“ са постигнали за него онова, което не е успял да постигне сам.

Този „никой от Виена“, „незнаен воин“, кръчмарски демагог, лидер на партия, която години наред е била в безумните покрайнини на политиката, човек без необходимата подготовка за управлението на сложна държавна машина, чието единствено качество на практика е способността да мобилизира подкрепата на националистическите маси с необикновения си талант да събужда долните им инстинкти – този човек сега е поставен начело на управлението на една от главните европейс­ки държави. Трудно може да се твърди, че е държал намеренията си в тайна през изтеклите години. Въпреки всичките си декларации, че ще следва законен път към властта, той е казал, че ще падат глави. Казал е, че марксизмът ще бъде изкоренен. Казал е, че евреите ще бъдат „премахнати“. Казал е, че Германия ще възстанови мощта на въоръжените си сили, ще разкъса оковите на Версай, ще завоюва „с меч“ земята, от която страната се нуждае за своето „жизнено пространство“. Има хора, които възприемат думите му сериозно и смятат, че е опасен.

Много повече са обаче онези – от десния до левия край на политическия спектър, консерватори, либерали, социалисти, комунисти, – които подценяват намеренията и безскрупулните му инстинкти за власт и се отнасят презрително към способностите му. Левицата при цялото си нехайство поне не е отговорна за неговото издигане във властта. Социалистите, комунистите, профсъюзите не се различават много от пасивни наблюдатели, лишени от възможността да влияят върху събитията след 1930 г. Десните сили, слепи за напълно очевидните опасности в решителния си стремеж да елиминират демокрацията и да унищожат социализма, а след това затънали в безизходицата, до която са довели управлението, са тези, които предават властта над държавата, преливаща от натрупаната агресия на ранен великан, в ръцете на опасния водач на тълпа политически хулигани.

Няма нищо неизбежно в издигането на Хитлер на власт. Ако Хинденбург беше проявил готовност да даде на Шлайхер заповедта за разпускане на Райхстага, която така охотно е предоставил на Папен, и да прекрати дейността на Райхстага за по-дълъг период от разрешените по конституция шейсет дни, Хитлер вероятно нямаше да получи канцлерството. С излизането от икономическата депресия и заплахата от разпадане за нацисткото движение, лишено от изгледи да се добере до властта, бъдещето, дори под авторитарно управление, щеше да бъде много различно. Възходът на Хитлер от скромното му начало до „вземането“ на властта чрез „триумф на волята“ е нацистка легенда. В действителност погрешните сметки на фигури с редовен достъп до коридорите на властта изиграват по-голяма роля за издигането му на канцлерския пост, отколкото каквито и да е действия от страна на самия нацистки ръководител.

Пътят му към властта би трябвало да бъде блокиран много преди финалната драма от януари 1933 г. Най-очебийната възможност е пропусната, когато му е спестена тежка присъда след фиаското на опита за преврат през 1923 г., а към тази пагубна грешка се добавя условното му освобождаване само месеци по-късно, което му дава възможност да започне на чисто. Само че тези погрешни стъпки, както и следващите, по време на Голямата депресия, с които канцлерството на Хитлер става първо възможно, а после реално, не са случайни. Това са грешки на една политическа класа, решена да нанесе колкото може по-голяма вреда (или поне да се ограничи само с най-слаби опити за защита) на новата демократична република, която мрази или с която в най-добрия случай просто се примирява. Грижата за унищожаване на демокрацията, а не желанието да бъдат доведени на власт нацистите дава тласък на сложната верига от събития, довели до канцлерството на Хитлер.

Демокрацията се предава без борба. Това е особено забележително в случая с разпадането на голямата коалиция през 1930 г. Такъв е и моментът, когато никой не се противопоставя (колкото и напразно да би било това) на преврата на Папен срещу Прусия през юли 1932 г. И двете събития разкриват колко слаба е основата на демокрацията. Немаловажна причина за това е, че има влиятелни обществени групи, които така и не са се примирили с тази форма на управление и по това време активно търсят начин да я премахнат. По време на Голямата депресия демокрацията е не толкова изоставена, колкото умишлено подкопавана от кръгове от елита, които обслужват свои собствени цели. Това не са реликти от прединдустриалната епоха, а (колкото и реакционни да са политическите им цели) модерни лобита, които работят за прокарването на своите корпоративни интереси в условията на авторитарна система. Във финалното действие на драмата земевладелците и военните оказват по-голямо влияние от едрия бизнес за режисираното овластяване на Хитлер. Едрият бизнес обаче, със своето политическо късогледство и користни мотиви, значително допринася за подкопаването на демокрацията, което е необходимата прелюдия към успеха на Хитлер.

 Хинденбург и Хитлер на път към „Лустгартен“ в Берлин за събранието по случай Деня на националния труд, 1 май 1933 г. На следващия ден е унищожено профсъюзното движение

Масите също са изиграли своята роля за провала на демокрацията. Никога не е имало по-неблагоприятни обстоятелства за установяването на успешна демокрация, отколкото в Германия след Първата световна война. Още към 1920 г. партиите, които най-силно подкрепят демократичната система, имат малцинство от гласовете. Демокрацията едва оцелява от първите родилни мъки, макар че големи групи от избирателите ѝ се противопоставят напълно. Кой може да каже дали ако Голямата депресия не я беше отклонила напълно от курса, демокрацията не би могла да се задържи и укрепне? Тя обаче не притежава никаква устойчивост по времето, когато Германия е връхлетяна от депресията. А с разгръщането на кризата народът изоставя масово демокрацията. Към 1932 г. единствените ѝ поддръжници са отслабените социалдемократи (а към този момент дори много от тях са загубили ентусиазма си), някои части от партия „Център“ (която е завила рязко надясно) и шепа либерали. Републиката е мъртва. Остава да се разбере какъв тип авторитарна система ще я замени.

Управляващите кръгове нямат необходимата масова подкрепа, за да увеличат максимално влиянието си и да унищожат веднъж завинаги силата на профсъюзите. Хитлер е доведен да свърши тази работа вместо тях. Че той би могъл да направи нещо повече, че би могъл да надхвърли всички предвиждания и да разшири извънредно властта си за тяхна собствена сметка – за това или не се сещат, или смятат, че е крайно невероятно да стане. Подценяването на Хитлер и неговото движение от архитектите на властта е постоянен лайтмотив на интригите, които го поставят в кабинета на канцлера.

Мисленето, което обуславя поведението както на елитите, така и на масите, и благодарение на което става възможен възходът на Хитлер, е продукт на елементи в германската политическа култура, които могат лесно да се разпознаят през двайсетината години преди Първата световна война. Въпреки това Хитлер не е неизбежен продукт на германския „особен път“, не е логична кулминация на продължително действащи тенденции в специфично германската култура и идеология. Не е и проста „случайност“ в хода на германската история. Без уникалните условия, в които придобива известност, Хитлер щеше да бъде нищо. Трудно е да си го представим как окупира историческата сцена в която и да е друга епоха. Извън тези условия неговият стил, неговият тип реторика щяха да са лишени от привлекателност. Въздействието, което войната, революцията и националното унижение оказват върху германския народ, и пронизващият страх от болшевизма сред широки слоеве от населението създават платформата, на която стъпва Хитлер. Той се възползва блестящо от тези условия.

Повече от всеки друг политик от неговата епоха Хитлер става изразител на необичайно интензивните страхове, чувства на негодувание и предразсъдъци на онези обикновени хора, които не са привлечени от левите партии, нито са установени привърженици на партиите на политичес­кия католицизъм. Повече от всеки друг политик от тази епоха той предлага на подобни хора перспективата за ново и по-добро общество, при това привидно основано на „истински“ германски ценности, с които те могат да се идентифицират. Във възванието на Хитлер образът на бъдещето върви ръка за ръка с отричането на миналото. Пълният срив на доверието в държавната система, основана на дискредитирана партийна политика и бюрократична администрация, довежда до това, че над една трета от населението влага доверието и надеждите си в политиката на националното спасение. Грижливо подхранваният култ към личността на Хитлер го превръща във въплъщение на тези надежди.

Каквото и да крие бъдещето, за онези, които не могат да споделят делириума на отрядите от СА при тържествения им марш през Бранденбургската врата на 30 януари 1930 г. вечерта, то е в най-добрия случай несигурно. „Скок в тъмнината“ – по този начин един католически вестник описва назначаването на Хитлер за канцлер.

Насилие на СА срещу комунисти в Кемниц, март 1933 г.

Много евреи и политически противници на нацистите вече се страхуват за своето благосъстояние и дори за живота си. Някои припряно кроят планове да напуснат страната. Има хора, и то не само от страната на победената левица, които предвиждат беда. Други обаче скоро се отърсват от първоначалните си лоши предчувствия, убеждавайки сами себе си, че няма особени изгледи Хитлер и нацистите да управляват дълго. Младият берлински юрист Себастиан Хафнер, по-късно изтъкнат журналист и писател (след като напуска страната, защото не може повече да понася управлението ѝ), обобщава възгледите си по това време по следния начин: „Не. Като се вземе предвид всичко, това правителство не беше причина за безпокойство. Въпросът беше какво ще дойде след него и може би опасението, че това ще доведе до гражданска война.“ По-голямата част от сериозната преса, добавя той, подхваща същата линия на следващия ден.

Малко са наистина тези, които предричат, че нещата ще се развият по много различен начин.

Коментари

Много поучително

Много поучително

Отново лъжливата партенка за "демокрацията", която се "предала"

Какво обаче се случва в Германия и доколко се е "предала демокрацията"?

Реално, в Германия около идването на Хитлер демокрацията не се предава, а е предадена от "здравите" антисоциалистически и антиработнически сили на "либерали" и "християндемократи" (днешните CDU).

"Десните", "демократични" партии, управлявани от представители на едрия бизнес, са твърдо против процесите на социалдемократизация на държавата, предизвикани от жестоката финансова криза и износът на мизерия, дошли от САЩ.

До такава степен против, че насрани от страх от изборните резултати на комунисти и социалисти през втората половина на 20-тте, нямат никакви скрупули да станат подлога и съучастници на другия голям победител - НСДАП, въпреки традиционно антидемократичното, гочоолувско поведение на последните. "Умните" и "красивите" на Ваймарската република не само не се противопоставят на Хитлер, а активно му гласуват подкрепа.

Второ, "вишуту" държавно управление, доайните на немския политически живот, между другото и те все богаташи и с "десни" убеждения и големи "демократи", се оказват готови да подменят и загърбят правилата на демократично управление, стига да избегнат "социалистическата опасност" на народния глас.

В знаковите години на възкачването на Хитлер (между 30 и 33-та), докато формално държавата се управлява от Хайнрих Брюнинг, от Партия (католически) Център и се разиграва един чуден кадрил между тия "деснолиберални" играчи, който води до Акта за Пълномощията и оттам до ВСВ.

През този период, НСДАП, окрилена от обгрижването си от десните "здрави сили", започва терористична кампания срещу левите политически партии. Президентът Хинденбург упорито отказва да свие сармите на нацистките биячи, а военният министър, фон Шлайхер открито флиртува с нацистите.

Въпреки стамболово-цанковата предизборна стратегия и тактика, Хитлер не успява да спечели мнозинство в изборите от лятото на 1932-ра. "Народните маси", които редовно биват обвинявани от разни драскачи за хитлеризма, не допускат Хитлер до властта.

С одобрението на Хитлер обаче, Хинденбург дръпва килимчето на Брюнинг, и назначава за канцлер Папен - човек на пронацисткия Харцбургер Фронт, коалиция на милионера Хугенберг, Хитлер, паравоенни асоциации и други "здрави" и "националистически" "сили", крепени от едрия капитал.

Това дава възможност на Хитлер да превземе полицията и да назначи на ключови позиции в нея хора от своята паравоенна организация - Щурмаптайлунга, СА.

С полицията под негово управление, репресиите срещу левите стават още по-жестоки, като кулминацията е, разбира се, пожарът в Райхстага и политическият провал, предизвикан от тримата българи, обвинени за него, Димитров, Попов и Танев - които не само се защитават блестящо, а показват на света какво управление идва в Германия.

Това, разбира се, не пречи на Хитлер да обяви извънредно положение, "правната" рамка за което е поставена от декретното управление на Папен, да погази правата на депутатите, като осигури охрана, която не допуска левите в парламента и да получи, с гласовете на колаборационистите - днешни "християн демократи" пълномощия на диктатор.

Това е истината за "предаването без борба" на демокрацията - предадена от "здравите" и "антикомунистически" сили.

Паралелите с установяването на пронацистко управление

от националния предател Борис 3 след преврата от деветнайсти май и с превземането на България от мутрите след преврата от 1997-а са повече от очевидни.

Съучастието на олигархията и продажното поведение на "десните" партии са подобни и в двата случая.
Йовко Манолов's picture
Йовко Манолов
jovko.manolov71

Тия

изтъркани комунистически трактати,дето ни ги биете по главите вече 70 год.,могат да бъдат интересни само на електората на телевизията на БКП/БСП.Анадънму?

Да повторим фактите, които гнусният неонацистки

троляк на Тръмповия Козяк нарича "трактати" и отрича.

Съюзниците на Хитлер преди идването му на власт са десните, "здрави сили" в Германия - Партия Център (бъдещото ХДС, което управлява днес), партията на милионера издател Хугенберг и още няколко политически банди, финансирани от едри бизнесмени.

Хитлеровата паравоенна организация Щурмаптайлунг, СА, която после избива милиони в най-отвратителните престъпления срещу човечеството, е допусната от управляващия елит на Германия и окуражавана от ключови министри да бие гражданите в посока "правилно гласуване" на "избори", точно както у нас шайките биячи на "десните" главорези от стамболов до нацитата през 40-тте с бой и стрелба вкарват "народа" в "правия път".

Запалването на Райхстага от нацистите и опитът им да обвинят за това българи завършва с провал заради героичната правна битка на Димитров, Попов и Танев, широко отразена тогава от пресата в целия свят.

Да нарича водещите медии в Лондон, Париж и Вашингтон "комунисти" може само завършен идиот от резервата "Кърниградска", чийто допир с "цивлизацията" е съзерцаването на смяната на караула на Козяк през решетката на оградата. Кенче пикня Будвайзер поне подадоха ли ти, маймуно? При бай Тодор зобехте, че и хляб, че и кебапчета...

Запалването на Райхстага е кулминацията на постепенното превземане, със съучастието на Хинденбург, Папен и фон Шлайхер, на властта от Хитлер - започнало със сливането на СА с германската полиция през 1932, с побоищата на немските демократи преди ноемврийските избори, със загубата им от Хитлер, който получава по-малко гласове от пролетта на 1932 и с решението му да не чака "демократична победа", а да вземе властта по-бързо.

Как?

Като използва механизма за управление с декрети, "изобретен" от Хинденбург и Папен след идването на власт на последния, с който механизъм и въпреки доказаната лъжа за "комунистическия пожар", Хитлер получава сила да не допусне опозиция в пленарната зала през март 1933, когато германските "либерални демократи", "автентично десни" и "патриоти" му гласуват Ермахтигунгсгезеца и нацизмът тръгва из Европа.

У нас - с преврата от деветнайсти май и последвалото еднолично управление на един германски предател и продажник на българските интереси, "отровен", според теориите на конспирацията от 40-тте не от "Сталин", а именно от Хитлер. ;)

А че историческите факти не са интересни на автентично-десните фантазьори от Кърниградската сган знаем отдавна, тук главно вие, неграмотници жалки, преразказвате с упоение "откритията" на агент Ивайло и "икономическите анализи" на оная прокопиева писарушка, дето сега взима заплата от ограбеното от Цветан Цветанов.

Отричането на историята обаче ви осъжда на едно - на подигравки и маргинализъм, защото който не познава историята... Всъщност все тая, на тебе акъл нема как да ти се налее :)
Йовко Манолов's picture
Йовко Манолов
jovko.manolov71

Ако

нареченият от теб предател Борис lll,не бе отровен от вашия Бог Тавариш Сталин и бе останал жив,нямаше как Съветската армия да нахлуе в България и да ви постави начело на властта.Той затова и бе отровен.Мутрите ги създадохте вие,слугите на ДС,което в момента битува и дърпа конците на всичките сегашни парламентарни партии.Ай със здраве!

Хахахаа

"Ако нареченият от теб предател Борис lll,не бе отровен от вашия Бог Тавариш Сталин"

Ударната сила на пропагандния отряд на "умнокрасивите" се състои изцяло от най-низката, необразована и бездарна сган бивши комунисти, тия, дето не си намериха място дори в Герб. Историческата им неграмотност е просто потресающа.


Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките на правителството и щаба за справяне с пандемията?