Описанието на живота на трима велики представители на италианския Ренесанс – Леонардо да Винчи, Рафаело от Урбино и Микеланджело Буонароти – от техния съвременник Джорджо Вазари поставя началото на историята на изкуството. 

Както пише преводачът в предговора, лесно е човек да се запита какво специално има в тази книга. Нека се опитаме да си представим, че живеем през ХVI в. в Тоскана, Италия, и искаме да напишем биографията на художници, които са живели преди нас, дори столетия преди нас. Вместо с интернет и Уикипедия разполагаме само с трактата „Коментари“ на Лоренцо Гиберти (1452–1455), с „Книгата на Антонио Били“ (1487–1537), в която се говори за флорентинските майстори от Чимабуе до Полайоло, и с един анонимен ръкопис някъде от 1540 г. Очевидно е, че ще черпим с пълни шепи от тези извори, както е постъпил и Вазари.

Вазари поддържа приятелски отношения с Микеланджело, виждал е лично много от знаменитите творби на описаните велики художници и скулптори, притежава немалък брой техни репродукции, освен това прави задълбочено проучване на достъпните източници. Резултатът е книга с изключително влияние в историографията, която формира основата на ренесансовата наука и продължава да влияе на популярните представи за историята на западната живопис и до днес. 

Но кой всъщност е Вазари?

Роденият през 1511 г. Джорджо Вазари остава в историята като писател, архитект, не на последно място художник. Той е и първият, който използва термина Ренесанс в печатно издание. 
През 1550 г. за първи път публикува „Животописи на велики художници, скулптори и архитекти“ и я посвещава на херцог Козимо Медичи.

През 1561 г. основава Художествена академия с Великия херцог и Микеланджело начело и 36 художници за членове. Построява двореца „Уфици“ (коридорът „Вазари“ свързва двореца „Уфици“ с двореца „Пити“; там днес са окачени портрети на най-различни известни художници). Той е автор на много от фреските в двореца „Векио“ във Флоренция и Кралската зала във Ватикана. 

Клуб Z публикува откъс от „Животописи на велики художници, скулптори и архитекти“ на Джорджо Вазари (изд. "Изток-Запад").

Казват, че един ден, когато сер Пиеро да Винчи бил в имението си, бил посетен от един от своите селяни, който бил отсякъл в имението едно смокиново дърво, а от стъблото му бил изрязал кръгъл щит и искал щитът да бъде нарисуван във Флоренция; сер Пиеро се съгласил на драго сърце, тъй като селянинът бил много опитен птицелов и риболовец и той го използвал много за тези работи. Сер Пиеро отнесъл щита във Флоренция на Леонардо, без да му каже на кого е, и го помолил да нарисува нещо на него. А Леонардо, когато един ден взел в ръцете си щита и видял, че е разкривен, лошо обработен и неугледен, го изправил на огъня, дал го на един стругар и от груб и неравен го направил гладък и равен.

След като го замазал с гипс и го обработил по свой начин, започнал да обмисля какво би могъл да нарисува, та да изплаши всекиго, който би се натъкнал на него, упражнявайки върху него същото въздействие, подобно на онова на главата на Медуза. За тази цел Леонардо събрал в една стая, където не влизал никой друг освен него, гущери, жаби, щурци, змии, пеперуди, скакалци, прилепи и други подобни твари, от чието многообразие в различни съчетания създал някаква ужасна и страшна твар, която отравяла с дъха си въздуха и го възпламенявала; нарисувал я както изпълзява от пукнатината на някаква черна скала, изхвърляща отрова от разтворената си паст, огън от очите си и дим от ноздрите по толкова необичаен начин, че тази твар наистина изглеждала страшна и ужасяваща; толкова се трудил над нея, че стаята се изпълнила от непоносимата смрад от мъртвите зверове, но Лео­нардо не ѝ обръщал внимание – толкова голяма била любовта му към изкуството.

Когато завършил тази творба, за която престанали да питат както селянинът, така и баща му, Леонардо му съобщил при сгоден случай да прати да я вземат, защото той бил свършил каквото му било заръчано. Когато една сутрин сер Пиеро се отбил до стаята за щита и почукал на вратата, Лео­нардо отворил, казал му да почака, върнал се в стаята, сложил щита на светло на високата масичка за четене, а прозореца завесил така, че светлината да е приглушена, и чак тогава го поканил да види щита. Сер Пиеро, който не очаквал подобно нещо, изведнъж се стреснал, не вярвайки, че това може да е същият щит, не допуснал и че това, което съзрял, може да е нарисувано и когато понечил да се върне, Леонардо го задържал с думите:

„Това произведение служи за това, за което е направено; затова вземете го и го предайте, тъй като от творбите се очаква именно такова въздействие.“

Тази творба се сторила на сер Пиеро повече от чудесна и той похвалил много смелите слова на Леонардо; после купил скришом от някакъв търговец друг щит, на който било нарисувано сърце, прободено от стрела, и го подарил на селянина, който му останал задължен до края на живота си. По-късно сер Пиеро продал щита на Леонардо тайно на някакви търговци във Флоренция за сто дуката и скоро той попаднал в ръцете на херцога на Милано, на когото същите търговци го препродали за триста дуката.

След това Леонардо нарисувал една прекрасна Мадона на картина, която станала притежание на папа Климент VІІ; сред другите изобразени неща има и шише, пълно с вода, с няколко цветя в него и на което, да не говорим за изумителната живост, той така предал образувалата се по стената му роса, че сякаш я виждаш на живо с очите си.

А за големия си приятел Антонио Сени той изобразил на лист Нептун толкова старателно, че изглеждал като жив. Нарисувано било и бушуващото море, и колесницата му, теглена от морски коне заедно с призраци, чудовища и ветрове, както и няколко прекрасни глави на морски богове; тази рисунка била подарена на месер Джовани Галди от сина на Сени, Фабио, със следната епиграма:

PINXIT VERGILIUS NEPTUNUM, PINXIT HOMERUS
DUM MARIS UNDISONI PER VADA FLECTIT EQUOS.
MENTE QUIDEM VATES ILLUM CONSPEXIT UTERQUE
VINCIUS AST OCULIS; JUREQUE VINCIT EOS. 

Хрумнало му да нарисува с масло на платно глава на Медуза с прическа от кълбо змии – най-чудноватата и необичайна измислица, която човек може да си представи; но тъй като тази работа изисквала много време, и тя останала недовършена, както се случвало с повечето негови начинания. Тя се намира сред другите най-прекрасни неща в двореца на херцога Козимо заедно с главата на един ангел, едната ръка на когото е вдигната и се скъсява от рамото към лакътя по посока на зрителя, а другата се притиска с дланта си към гърдите.

Поразително е, че този гений, който се стремял да придаде възможно най-голяма релефност на нещата, които рисувал, така се стараел да задълбочи тъмнотата на фона с помощта на тъмни сенки, че търсел черни багри, които да засенчват и да изглеждат по-черни от другите черни сенки, за да стане така, че благодарение на тях светлите места да изглеждат още по-светли; но този метод довеждал до такава тъмнота, че след като не оставали светли места, нарисуваното изглеждало като произведение, предназначено по-скоро за изобразяване на нощта, отколкото на тънкостите на дневното осветление; всичко това правел, за да се постигне по-голяма релефност и той да достигне предела на съвършенството в изкуството.

Такова удоволствие изпитвал, когато се натъквал на мъже с необичайни глави, с бради и дълги коси, че бил готов да върви по цял ден след някого, когото харесвал, и така го запаметявал, че като се прибирал, го рисувал, сякаш онзи стоял пред него. Можем да видим много такива глави и на жени, и на мъже и аз притежавам доста от тези негови рисунки с перо в споменаваната толкова често моя Книга на рисунките. Такава била и главата на Америго Веспучи, една прекрасна глава на възрастен човек, нарисувана с въглен, както и главата на циганския главатар Скарамуча, която по-късно попаднала у каноника на църквата „Сан Лоренцо“ месер Донато Валдамбрини д’Арецо, който я получил от Джамбулари.

Започнал да рисува на дърво олтарен образ с поклонението на влъхвите, в който има много хубави неща и най-вече глави; този олтарен образ се намирал в дома на Америго Бенчи, срещу лоджия­та на фамилията Перуци, но и той останал недовършен като другите му работи.

Когато миланският херцог Джовани Галеацо умрял и през 1494 г. в същия сан бил въздигнат Лодовико Сфорца, Леонардо бил заведен с голяма почит при херцога, за да му свири на лира, чийто звук той много обичал; Леонардо взел със себе си този инструмент, който той бил направил собственоръчно в по-голямата част от сребро във формата на конски череп – нещо ново и необичайно, – за да бъде хармонията съзвучна, а и да има по-голяма звучност, с което той надминал всички музиканти, които били поканени да свирят. Освен това бил най-добрият импровизатор на стихове за времето си. Като слушал удивителните разсъждения на Леонардо, херцогът така се влюбил в неговите дарби, че това изглеждало просто невероятно. По негова молба Леонардо му нарисувал на дърво олтарен образ с Рождество Христово, който херцогът изпратил на императора.

Освен това в Милано за братята доминиканци в „Санта Мария деле Грацие“ той нарисувал „Тайната вечеря“, нещо прекрасно и чудесно, а на главите на апостолите придал такова величие и красота, че оставил недовършена главата на Христос, тъй като не бил уверен, че в нея ще може да изобрази онази небесна божественост, която е необходима за образа на Христос. Това произведение, останало в този вид като завършено, е било почитано безкрайно както от миланчаните, така и от чужденците, тъй като Леонардо си представял и успял да изрази съмнението, което обзело апостолите, пожелали да разберат кой е предал техния Учител.

Поради което по лицата на всички са изписани любов, страх и възмущение, по-точно казано – мъка, загдето не могат да проумеят мисълта на Христос, и това буди не по-малко удивление, след като в Юда виждаме обратното – неговото упорство, омраза и измяна, да не говорим за това, че и най-малката подробност в творбата говори за невероятно старание, защото дори в покривката структурата на тъканта е изобразена така, че и истинското реймско платно не е в състояние да покаже по-добре онова, което действително съществува.