В „Записки по българските въстания“ – най-мащабното си и знаменито произведение, Захарий Стоянов включва собствените си спомени от Априлското въстание, в което участва рамо до рамо с Георги Бенковски, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Никола Обретенов, Баба Тонка и други революционери. Благодарение на него е съхранено Кървавото писмо, което Каблешков пише в деня на избухването на въстанието – 20 април 1876-а, и праща на своите съратници в Панагюрище. Именно там Стоянов слуша Бенковски да чете силните и потресаващи думи, а няколко години по-късно ги възпроизвежда във втория том на своя труд.

Първият от трите тома на „Записките“ е публикуван през януари 1884-та и затвърждава автора като едно от най-силните пера на литературния фронт по онова време. С жив, пъстър и достъпен език, с плам и борбен дух и най-вече със своето национално самосъзнание, Захарий Стоянов е изградил и запечатал в колективната ни памет образи, разбирания и дори митове за повечето герои и сюжети от Възраждането и следосвобожденска България. Синтез между мемоар, хроника, роман и епопея, неговите „Записки“ поставят началото на съвременната българска историография, но и не само. Още с появата си те предизвикват възторга както на обикновените читатели, така и на самия княз Фердинанд. Вдъхновяват Иван Вазов да създаде „Под игото“, а Стоян Заимов да напише своите етюди „Миналото“.

„Записки по българските въстания“ са безценен документ за нашето минало, учебник по стил, но и урок за това как се гради национално самосъзнание на един народ, току поемащ по пътя на самостоятелна и правова държава. Това епично произведение повече от всякога трябва да се чете днес, защото косвено задава въпроса на читателите си от всички поколения: „Къде сме и накъде отиваме?“.

Трите тома на „Записки по българските въстания“ са налични в луксозни издания със знака на „Кръг“. Стилното и модерно оформление привлича още читатели (включително по-млади) към тези запечатали се дълбоко в българската култура текстове, но и прави удоволствието от четенето по-голямо за онези, които вече познават творбата.

* * *

Из „Записки по българските въстания“ от Захарий Стоянов

Снимка "Кръг"

Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ни дълга равнина – коритото на Тополница, – ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещо невероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.

– Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си – известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.

Ние се приближихме. Наистина множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт – гората Еледжик – още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат на душманите“, и пр. – заглушаваха скърцанието на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаение на кучетата, блеението на овце¬е, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!

Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.

– Питайте ги от кого бягат и где са тръгнали да отиват? – каза той.

Двама с Крайчо Байрактар се приближихме до бежанците, за да им предложим горните въпроси.

– Бягаме от неволя, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода... – отговориха бежанците.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни, мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе, само и само да метнат от гърба си тежкия товар – робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек.

Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите – светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожаден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е и най-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес в горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т.е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтува без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят... Наистина, че в последно време, когато сам руският цар стана бунтовник, когато той започна да краде князове и короновани като него глави – с помощта на своите рубли, подлости и подкупи той можа да възбунтува няколко местности в България, или по-добре няколко офицерчета; но тия царюви бунтове траяха или дордето изтрезнее пияната тълпа, или докато самите солдати напукат гърба на своя продаден началник. Рублите на Александра III успяха по едно време (9 август) да наредят в България и правителство от своите гнусни бунтовници, но като им цапнаха по една плесница, на прах и на пепел станаха, сам царя го заболя.

– Боже! Дай ми сила и недей ме оставя сам; помогни ми в святото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина! – каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-силно...

Всички се умълчаха; никой не смееше да наруши въдворената тишина и от двете страни, всеки признаваше, че въодушевлението беше свято, минутата – тържествена. После Бенковски се обърна към събравшите се вече селяни и каза огнена реч. Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята литургия, мнозина от тях нападаха по земята като пред Христа. Много им тем хареса речта на войводата, защото той им досегна в говорението си най-чувствителната струна.

След като дадохме нужните наставления на селяните, тръгнахме към с. Калугерово, за да възбунтуваме и останалите български села, а турските махали, наречени Юруци – да нападнем. По-нататък срещнахме друга една чета с червен байрак, повечето калугеровци, само мъже, които така също отиваха за гората Еледжик. И от тая чета ние взехме няколко души въстаници.

Турците от махалите мислеха още, че се намират под високото покровителство на султана. Искам да кажа, че тия нямаха още никакво известие, че е станало въстание, а спокойно продължаваха да си работят по полето. Наистина, че калугеровци имаха с тях стари сметки, но тия мислеха да ги разглеждат, след като изпратят вече на Балкана семействата си. Щом тия ни зърнаха в нивята си с червен байрак, от най-напред погледаха, погледаха, да се уверят по-добре действително ли сме с черни калпаци, па после вече хукнаха да бягат към селото си, което се намира наблизо. Някои от тях сполучиха да изпрегнат воловете си, които забраха напредя си, а повечето не успяха да направят и това. В късо време по полето не остана жива душа; от всички баири се виждаха да пъплят хора, мъже и кадъни, към селото. Страшна олелия се дигна след малко в селото от нашата чета, която, разпръсната един по един по поляната, представляваше коджамита армия. Тънките кадънски гласове: „евах анаджим“, „кайдалар бези“ и пр. – събраха кучетата на едно място. Особено тия се уплашиха, когато припукаха нашите пушки подир ония турци, които бягаха напредя ни като кошути.

Два пищова изгърмяха в селото, което беше знак да се събират всичките правоверни за защита. Мало и голямо тичаше към белокаменното здание – джамията, – в което се затвориха и подадоха пушките си из мазгалите, а ходжата излезе на викалото и жално-жално започна да призовава божата благодат върху стадото си. Нашите момчета достигнаха пълзешком до селските плетища, отгдето захванаха да бомбардират джамията със своите шишенета; но и турците не стояха мирни. Невъзможно беше така скоро да се приближим до джамията. Трябваше поне три деня да държим селото на обсада, та тогава да се предадат жителите му; а ползата от това наше измайвание не принасяше нещо особено. Затова именно снехме обсадата на махалите и се отправихме към Елшица, след като запалихме няколко къщи и хванахме двама души пленници от турците.

На един висок връх отгоре над Елшица, близо до татарпазарджикския път, отгдето се виждаше почти цялата пазарджикска кааза, застанахме ние да си починем и похапнем след двайсет часа пътувание.

Върнахме се с Бенковски при стражата, която пазеше двамата пленници малко по-назад, които ние искахме да освободим, за да съобщят на своите съселяни нашите добри намерения. Стражата беше седнала да обядва при едно студено изворче; от единствената си гозба, солена сланина, която тия бяха изрязали на малки резенчета, от точка зрение на славянско гостолюбие подаваха по едно парче и на двамата стари мусулмани. С гнуснаво отвращение тия последните едвам приближаваха до устата си противното за тях месо, което патриотите-стражари караха да ядат. Като се подадохме ние, те захванаха по-бързо да си местят челюстите, уж че дъвчат, да не би да ни разсърдят; но Бенковски ги освободи. Строго нападна той грубите стражари за глупата им постъпка.

– Върнете се в селото си и разкажете на своите съселяни за нашите добри намерения и за братската ни любов, която храним към мирните мусулмани – говореше Бенковски. – Кажете им, че нашата цел не е да нападаме на сиромасите и угнетени селяни, били тия българи или турци. Ние сме въстанали не против мусулманството въобще, но против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове и на двата народа.