Когато журналист като Енчо Господинов напише книга, задължително е да я прочетете.

Господинов, едно от най-запомнящите се пера на оня, някогашния "Поглед", единствения вестник, който ставаше за четене в най-мрачните години, е от изчезващата порода международници - които пишеха от мястото на събитието, а не само по агенции и чужд печат.

В книгата си той разказва видени и изпатени неща. И ги разказва със стил, който не може да бъде сбъркан с друг.

"Сянката на петнистия кон", издателство "Захари Стоянов" е книга „жанрово нестандартна, защото е смесица от автобиография, политическа сатира, пътеписи от широкия и красив свят”, както сочи анотацията на втората ѝ корица.

В нея Господинов разказва за "виденото и чутото" през богатия му на преживявания живот като специален кореспондент и по-късно като представител на Международния Червен кръст в най-горещите точки на света. Малко са българските журналисти, които са видели толкова драма и страдание.

А какъв е този "петнист кон"? Мустангът на детството. Той е спомен за родната  Добруджа на Господинов и го води „от Йовковите зелени степи край морето до размирни и трагични места като Виетнам и Кампучия, Афганистан и горяща Югославия, умираща от глад Африка и вълшебните аромати на Латинска Америка, където бродят сенките на Маркес, Неруда и Жоржи Амаду”, се казва в първия отзив за книгата на сайта на Съюза на българските журналисти. 

Географията на разказа не знае ограничения - от Салинас и Монтърей в Калифорния и до Кий Уест във Флорида. Тези, които познават Господинов, си спомнят пиетета, с който той говори за Стайнбек и Хемингуей, великите репортери, станали велики писатели.

Историите им се преплитат дипломатическите преживелици на Господинов в Женева, Москва, Брюксел, Ню Йорк, Белград и Будапеща сред елита на световната политика и дипломация.