„Истински литературен майстор“, „неподражаемо брилянтен“, „жанр сам по себе си“ – това са само някои от суперлативите, които Брет Ийстън Елис си спечелва от водещи американски критици покрай излизането на най-новия му роман „Отломките“. Книгата бележи голямото завръщане на прочутия автор след 13-годишна пауза в полето на художествената литература и затвърждава статуса му на един от най-забележителните писателски гласове днес. Българското издание със знака на „Кръг“ вече е налично в книжарниците в добрия превод на Емил Минчев и с впечатляваща корица от Живко П. Петров. А съвсем скоро започват снимките на тв поредица, вдъхновена от „Отломките“, която се очаква през 2026 г. и чийто продуцент е Райън Мърфи. 

Едновременно автофикция и криминален трилър, „Отломките“ е най-личният и мащабен текст на Брет Ийстън Елис, добре познат на родните читатели със световния бестселър „Американски психар“, както и с „Лунен парк“ и „Правилата на привличането“. Действието в новия роман се развива в Лос Анджелис през 1981-ва, в един наглед мечтан богаташки свят на привилегии, дързост и натрапчиво усещане, че всичко е позволено, а разказвачът е 17-годишният ученик и прохождащ писател Брет – алтер его на самия автор. Докато из града вилнее сатанински сериен убиец, в училището на момчето пристига нов съученик с мистериозно минало, за когото той скоро започва да подозира, че може би не е толкова невинен, колкото изглежда. Дали обаче обърканият младеж описва всичко точно така, както е, или идиличният му живот плавно се разпада под тежестта на неговото развихрено въображение, параноичната му подозрителност и тайните, които пази? Може ли да се довери на приятелите си и на собствения си разсъдък, за да проумее опасността, в която (изглежда) се намират?

Докато смесва реалност и кошмар, мемоарност и фантазия, хумор и погнуса, „Отломките“ ни повежда на злокобна и завладяваща одисея към онзи преломен момент, в който губим невинността си завинаги. Наситен с брутални убийства, графична сексуалност, мрачен хумор и шокиращи обрати, романът е безкомпромисно потапяне в света, формирал неподражаемото писателско аз на Брет Ийстън Елис; попкултурна възхвала на 80-те; любовно писмо, макар и написано с кръв, до Лос Анджелис от младостта на автора. Като изкусно преплита множество истории в една, той не просто изследва отломките от някогашната култура и свобода, но и темата, която открай време е централна в творчеството му – скритата същност на всеки от нас и маските, които носим, докато преминаваме през живота.

Най-популярният от предишните 7 романа на Елис – „Американски психар“ (1991), предизвиква скандал именно с бруталната трактовка на тази тема и става причина за разгорещен обществен дебат заради сатиричния си поглед към консуматорската култура. Едноименната екранизация от 2000 г. с Крисчън Бейл в главната роля обаче се превръща в абсолютен блокбастър и в момента е част от каталога на Netflix. Самата книга вече е определяна като модерна класика и язвителен коментар на т.нар. токсична мъжественост.

В интервю за в. „Гардиън“, на въпроса какво го е подтикнало да заложи на толкова осезаема мемоарност в „Отломките“, Елис отговаря така:

„Това придаде на романа непосредственост, до която не бях успял да достигна цели 40 години. Нямах намерение да създавам автофикция. Просто исках да разкажа за носталгията си по един период от живота ми; да погледна назад към момчето, което бях през 1981-ва, когато всичко се промени за мен, и да пиша за това без срам; да бъда откровен, без да съдя. С Куентин Тарантино постоянно си говорим колко страхотно беше да растеш по онова време. Вярно, тази свобода има и обратна страна, но е за предпочитане пред каквото и да било друго. Ето защо ние от поколението Х сме по-консервативни от всички. Имахме най-свободния свят – точно тази свобода, която днес виждаме как бавно бива задушавана. И мисля, че нашият консерватизъм е реакция на това“.                

* * *

Из „Отломките“ от Брет Ийстън Елис

Снимка "Кръг"

Плъзнах се по Хаскел авеню към безлюдния „Вали Виста“ – този понеделник хората си стояха по домовете, може би защото беше последната лятна вечер в годината. Въпреки това през смъкнатите прозорци и отворения капак на мерцедеса нахлуваха миризмата на разпалени въглени от множеството барбекюта и радостните писъци на скачащи в басейните деца. От време на време долавях песен от Топ 40, звучаща по радиото в нечий заден двор, и си припомнях, че макар да живеех в бляскавия Лос Анджелис, това бяха предградията – тихи и гъсто залесени квартали с деца, фучащи на велосипеди по празните улици, купони и барбекюта. Слушах Games Without Frontiers на Питър Гейбриъл отново и отново („…Свиркаме си мелодии и се крием в дюните на плажа“), докато прекосявах Енсино. Влязох в Шърмън Оукс и без да се замисля, се насочих към Стансбъри авеню и училището, което се намираше там. Първоначалният ми план бе да подмина „Стансбъри“, да завия надясно по „Вентура“ и да се насоча към Студио Сити, където булевардът преминаваше в „Куенга“, а после да се отправя към Холивуд по „Сънсет“, докато стигна Бевърли Глен – заобиколен път обратно към къщата на „Мълхоланд“, защото още ни ми се прибираше. Вместо това поех по „Стансбъри“ и завих в сляпата улица, където пред мен изникнаха затворените порти на „Бъкли“ и тухлената стена, върху която името на училището приветстваше неговите възпитаници – изписано със златни букви, грижливо обградено с бръшлян и осветено от уличната лампа.

Училището заемаше площ от седемдесет и два декара, която онази нощ почти изцяло тънеше в мрак. В библиотеката и административната сграда имаше осветени стаи; забелязваше се и някоя и друга натриева лампа нагоре по склона на хълма, откъдето минаваше пътеката, извеждаща до спортните съоръжения. Футболното игрище се виждаше от най-високата точка на Бевърли Глен, ако човек погледнеше право надолу към кампуса, ала беше невидимо откъм края на „Стансбъри“, където се намирах аз. Виждах само пустия паркинг, камбанарията, стърчаща над портата, и една или две от сградите – всичко останало бе обвито в мрак. Паркирах на извитата алея до входа и запалих една цигара „Джаръм“. Games Without Frontiers напредваше към развръзката си, докато седях в колата и пушех карамфиловата цигара – китарното легато, изпълненият на синтезатор бас, войнственият тембър на Гейбриъл и изсвирената с уста мелодия придаваха специфична атмосфера на тъмнината, която ме заобикаляше, и правеха нощта още по-зловеща. „Адолф пали клада, Енрико си играе с нея…“

Тогава забелязах нещо в притихналото училище.

Беше до библиотеката, разположена в съседство с празния паркинг отвъд училищните порти.

Зърнах самотен лъч на фенер да шари по дърветата на хълма, в подножието на който се беше сгушила библиотеката.

Съдейки откъде идва светлината, прецених, че човекът с фенера се намира на вътрешния двор под втория етаж на двуетажната сграда. После изведнъж онзи застопори светлинния сноп, сякаш го бе насочил към нещо конкретно – първо забелязах как лъчът се спуска надолу по стълбите и по продължение на пътеката към двора, който не се виждаше от мястото, на което стоях. Зачудих се какво осветяваше: пейките до японското декоративно езеро, паметника на училищния талисман, Грифона на Бъкли (митологично създание с тяло на лъв и глава и криле на орел) – златна статуя в реален размер, поставена на пиедестал до езерцето, или малкия водопад, който тихо клокочеше под надвисналите над него финикови палми.

Надигнах се в шофьорското си място, наведох глава и бутнах сенника нагоре, за да не ми пречи да гледам през предното стъкло. Лъчът отново разсече тъмата и спря на няколко метра от мястото, което бе осветявал досега. Движението не бе произволно – беше целенасочено, сякаш човекът много добре знаеше какво търси. Дали не беше нощната охрана? Зачудих се дали в „Бъкли“ изобщо имаше охранител през нощта. Изпружих врат и потърсих с поглед тъмната охранителна кабинка, в която през деня винаги имаше някой. Тази нощ обаче като че ли беше празна. Забелязах само един бежов ван, паркиран до нея. Зачудих се дали не е на някой от училищните градинари, от който се очаква да подготви двора за първия учебен ден утре.

Лъчът се премести под нов ъгъл и аз намалих звука на песента, като почти веднага до мен достигна пискливият и трепетлив вой на койоти, дебнещи в далечните хълмове около училището. Държащият фенера също ги чу, като че едновременно с мен. Светлинният сноп, който отново бе започнал бавно да пълзи, внезапно застина и после рязко се обърна към склоновете, сякаш в търсене на нещото, издаващо жалните звуци – нетърпеливото виене на гладни животни.

Светлината изчезна като прерязана.

В първия момент се запитах дали не съм си я въобразил, но в следващия миг бях сигурен, че не съм. Осъзнах, че човекът, оглеждал двора на библиотеката с фенера, най-вероятно в момента върви към паркинга. Това бе предположение, направено от мозъка ми – драматично развитие, което само един писател би измислил, и вместо да си тръгна, аз зачаках, хипнотизиран от воя на койотите, който нежно пробождаше нощната тишина. Карамфиловата цигара все още гореше и над капака на колата се виеше нишка светъл дим. Сетих се за филма „Хелоуин“. Спомних си за празния аквариум на Мат и как се беше разсмял, споменавайки за изчезналия котарак Алекс, с песента Ghost Town, отекваща над притъмнелия басейн, и лъскавия плакат на „Форинър“ над коша за пране. Внезапно се замислих за празната къща на „Мълхоланд“, която ме очакваше. Родителите ми ги нямаше и не можех да си спомня кога бяха казали, че ще се върнат – през първата седмица на ноември или по-късно? Притесних се по един напълно нов за мен начин. Заля ме ледена вълна на страх. Разтреперих се физически и за кратко загубих всякаква ориентация. Вече не чувах койотите: бяха спрели да вият. Спуснала се беше плътна тишина. Зачаках, макар да нямах представа какво.

Тогава фенерът отново се включи и лъчът ме заслепи, защото бе насочен към предното стъкло на колата.

Човекът, който го държеше, стоеше зад портата – обвита в сенки фигура на около два метра от мен. Просто черен силует, тъмна маса.

Нито извиках, нито скочих от седалката. Вместо това просто запалих колата и бързо се отдалечих. Светлинният сноп ме следваше, докато обръщах на алеята. Проблесна в страничното ми огледало, а после „Бъкли“ и лъчът останаха далече зад мен и напълно изчезнаха, когато стигнах края на пресечката и слязох от „Стансбъри“, за да се влея във „Вали Виста“. Незабавно се отправих към „Бевърли Глен“, към „Мълхоланд Драйв“ и към празната къща. Реших да не карам безцелно из града, а вместо това да взема един валиум от кутията, която майка ми беше оставила, да прочета няколко глави от „Куджо“ и да се унеса в сън. Ако романът на Стивън Кинг се окажеше твърде страшен, можех да грабна „Белият хотел“, който майка ми бе купила, преди да замине, и да почета малко от него. Такива бяха мислите ми, докато се катерех по булевард „Бевърли Глен“ и се мъчех да не обръщам внимание на смътното безпокойство, което ме беше обзело.

Имаше съобщение от Деби на телефонния секретар в стаята ми – заради кокаина не мигнала цяла нощ, спала през деня и сега искаше да знае къде съм бил. Умоляваше ме да ѝ се обадя, било суперважно, майка ѝ била абсолютна развалина, Сюзън се преструвала с Том, липсвал съм ѝ. Само че аз бях адски превъзбуден и не желаех да говоря с нея. Внезапно започна да ме тресе параноя и сърцето ми се сви от ужас, като осъзнах колко уязвим съм всъщност в празната къща на „Мълхоланд“. Запалих всички лампи, нещо като предупреждение към взломаджията. Сигурен бях, че в момента крачи към къщата, със ски маска, черни ръкавици и касапски нож в ръка. Бях убеден, че ще ме завърже и ще заколи Шинги. Зачудих се как ще реагира Мат Келнър, ако подкарам към Енсино и го помоля да прекарам нощта при него. Шинги не искаше да излиза навън. Може би чуваше слабия вой на койотите, който тази вечер сякаш идваше отнякъде по-близо. Сигурно затова трепереше, свит на кравай на възглавницата си в кухнята. Все ми се причуваше как някой се прокрадва в двора. Окуражен от валиума, който бях взел, аз се качих на втория етаж и огледах двора и осветения в синьо басейн. Чувах койотите, плъзнали из каньоните, ала не видях никого. Рибаря донякъде бе обсебил мислите ми и се уверих, че всички врати са заключени и алармата е включена. Не можех да го отрека: усещах някаква промяна във въздуха, сякаш бе наелектризиран. И макар през тази последна лятна вечер навън да беше топло, аз отново се разтреперих, докато стоях на верандата и се взирах в мрака – с очакване, с ужас, дори с надеждата да се случи нещо фатално. Исках да се отпусна в джакузито, но бях твърде уплашен да изляза сам, така че взех още един валиум и рухнах на леглото. Не можех да спра да мисля за това как нещо бе дошло в града, някакво чуждо присъствие се бе настанило тук. Увереността ми произтичаше от самотния светлинен лъч, който бях зърнал в двора на „Бъкли“, но и от споменаването на новия съученик – някой щеше да се присъедини към класа ни, да участва в нашите ритуали и игри, в нашите тайни и недомлъвки, в маловажните ни драми и смътните лъжи. Беше нощта преди за пръв път да срещнем това момче, Робърт Малори.