• Искате ли кафе?
  • Ъъ…аз …такова, тука имам торта…Сахер.

Ей така си говорят протестиращите и тези, на които искат оставката. В Брюксел невъзможността за диалог беше видима. Нашият човек просто не говори езиците, на които си говорят другите премиери. Една приятелка изчисли, че за една що-годе прилична човешка комуникация му трябват около хиляда думи. По една думичка, вика, да беше учил на ден, за три години щеше да се научи да върже две приказки и да не му берем срамовете. По една думичка! Само че човек, който е научен, че през целия си живот може да мине леко с козируване, не му е до учене на каквото и да било. Щом може само с едно вдигане на ръката, защо да се полагат други усилия? А и ако на Брюксел му е достатъчно да му козируват, какъв е проблемът?

В Брюксел, казахме, невъзможността за диалог беше видима. Там и рисунка с козируващо човече да бяхме пратили, пак щяхме да получим срещу него 29 милиарда. В София обаче невъзможността за диалог между протестиращите и управляващите не е толкова лесно видима. И тук си говорят на два различни езика, макар и двата да се наричат български. Ето как върви към този момент невъзможният диалог:

Протестиращите: „Непоносими сте! Толкова сте непоносими, че не искаме да ви изтърпим нито миг повече и пет пари не даваме колко малко време остава до редовните избори, махайте се веднага! Не само правителството, но и инструментът на Бога да се маха, още повече че вече няма човек в България, на когото да не му е ясно кой е Богът. И пътят до сарая на Бога ни върнете, ако обичате!“

Управляващите: „Ние сега тука си взехме някои бележки и прогледнахме за едни работи, които не бяхме виждали. Ще направим ремонт на кабинета, ще го обзаведем с по-хигиенични мебели, ще поразместим, какво повече можем да направим, ей и думичката Шиши произнесохме.“

Протестиращите: „Оставка! Нищо по-малко от това! Късно е за каквото и да било друго. Погнусата от вас мина всички граници. Нетърпимо е!“

Управляващите: „Ама ние ви донесохме 29 милиарда!“

Протестиращите: „Европа, ела да видиш как се харчат твоите пари в България!“

Управляващите: „Ние разработихме мерки, ето на пенсионерите ще дадем по 50 лева в продължение на три месеца…“

Протестиращите: „Единственото, което искаме от вас да дадете, са оставките ви. Как не го разбирате….“

Ами не го разбират. Няма как нито те да разберат какво им говорите, нито вие да разберете как ви отговарят, защото си говорите на два много различни езика. Езиците не се състоят само от думи. В един и същи език думите могат да имат различен смисъл. Това зависи от други неща, не от граматика. Когато нещо между двама общуващи е коренно различно, те не проумяват какво единият казва на другия. В нашия конкретен случай фундаментално различното е, че протестиращите са на улицата, водени от чувството за достойнство, а управляващите са по върховете точно защото отдавна са забравили за достойнство. Това е основната характеристика на този протест и май точно такава не е била тя на никой от досегашните протести.

От едната страна на този невъзможен диалог е, да речем, Цвета Караянчева. Когато на монитора ми преминава нейна снимка, аз скролвам бързо, неудобно ми е да я гледам. Нещо в мен се свива до размерите на аспиринче – колко унизена беше тази жена, колко смазана като досадна хлебарка, колко перверзно описана като от мазен сводник в най-долните гета. Никоя жена не заслужава това лисване на помия. Да оставим че е една от първите трима в държавата и като такава е емблема на национално достойнство…Ето че дойдохме до достойнството и започваме да се оглеждаме за него. Да е у Бойко Борисов? Не, не се видя в нито едно от бърборенията, от объркани по-объркани, по повод на оня телефонен разговор. Да е у съпруга на Цвета Караянчева, този неизвестен ни кавалер, който би могъл да каже на жена си, че след такива думи не си струва заради никаква заплата да се живее в унижение? И там не е. Да е у самата Цвета Караянчева, която послушно подлага главичка за целувката на простака, който я е обидил? Абсурд! Тя по-скоро закичи тези думи като брошка, за да се знае винаги и от разстояние колко е предана.

От другата страна на този невъзможен диалог е млада жена от протеста. Тя е учила тук или се е завърнала от чуждестранен университет заради коронавируса. Тя си е начертала път и е тръгнала да го проправя с труд и учение. Иска в живота й да има устойчиви неща, на които да разчита, когато планира времето си напред. Не иска справедливостта на прокуратурата да се стоварва върху този или онзи представител на алтернативната икономика според това от коя борческа група е премиерът. Иска всяка българска институция да зачита достойнството й…Ето че дойдохме до достойнството. Тази млада жена няма да отстъпи от него, защото то е нейният маркер дали се намира на правилното място, дали получава правилното отношение, то е нейният компас. Когато трябва да изрази позиция, тя винаги се сверява с този вътрешен компас.

Няма как тези две жени (мъже, групи от хора) да се разберат. Техните север и юг са в различни посоки, техните думи обозначават различни неща. Няма как протестиращите да бъдат купени, защото в парадигма, конструирана около достойнството, покупко-продажбата не е начин. Както и няма как управляващите да проумеят защо протестиращите искат оставката им сега, когато е толкова неразумно, толкова глупаво няколко предстоящи тежки месеци преди редовните избори, защото в парадигма, конструирана около стъпкано достойнство, моралните категории са неразбираеми.

А къде сме ние, родителите, бабите и дядовците на младите протестиращи, които гледаме от сутрин до вечер протеста по телевизията и гадаем ще стане ли този път нещо или пак няма да стане? Какво сме направили с нашето достойнство? Нали и то беше водещата ни светлинка, когато бяхме млади, а сигурно и сега го има, щом и за нас управлението е отвратително? Тук си е нашето достойнство – поостаряло, поуморено, отчаяно, заспало. Все по-малко имаме нужда от него. Толкова сме стеснили размера на очакванията и претенциите си, че поминуваме с малко. Нямаме нужда от много. Само че децата ни имат нужда и от нашето достойнство сега, когато са излезли на улицата и заради нас. Това че те са там, не беше чудо за три дни. Точно днес чудото навършва три седмици. Дали ще продължи и утре или още три месеца – не знам. Знам само, че такива чудеса не се случват често. Мислехме, че не е възможно, но то ни изненада. Както дойде, така и може да отлети. Днес е денят, в който можем да задържим чудото като го подкрепим.

"Редута"