Article_top

По пътя на една историческа и изкуствоведска мистерия ни води книгата „Случаят „Олга Круша“ от Пламен Петров – богато илюстровано издание на фондация „АРС Милениум МММ“. Преди 5 години една рисунка, наречена „Портрет на момиче“ и подписана „Ол. Крушева, 1882“, дава повод във филиала на СГХГ – галерия „Васка Емануилова“, да бъде подредена изложбата „Свободният избор. Първите жени художнички 1878–1912“. В нея кураторите Пламен В. Петров и Рамона Димова разказват за творческите следи на десетки жени, поели по пътя на изкуството у нас след Освобождението.

 Пламен Петров не се отказва от темата след края на експозицията и се заема с историята на рисунката, породила идеята за тази изложба – пътува стотици километри, преглежда хиляди архиви в България и Русия, извършва сериозна работа като исторически и изкуствоведски детектив, за да разкрие коя е жената, създала тази творба.

В резултат от труда му се появява книгата „Случаят „Олга Круша“ – за изминатия изследователски път около живота и делото на дъщерята на известния български възрожденец Захарий Круша.

В проучването са очертани редица детайли около личността на първата известна засега българка, дръзнала да се подпише като художничка още през 1882 г. В книгата за пръв път се въвеждат в научно обръщение множество документи от архивите на Захарий Круша, Иван Шишманов, Найден Геров, Андрей Протич и др. Направен е и опит да се ситуира мястото на рисунката на Олга Круша в историята на българското портретно изкуство. В заключението на книгата авторът подчертава, че „Случаят „Олга Круша“, макар и изпълнен с множество бели петна, е подстъп към важни дискусионни полета както за мястото на жената в българското изкуство след 1878 г., така и за историята на художествения живот в страната въобще – за участниците в него, за учителите по рисуване и тяхната роля за утвърждаването на едно друго, напълно възможно битие на изкуството – отвъд границите на храмовите стени. При това само четири години след създаването на Третата българска държава.“

За съжаление има една-единствена фотография на художничката. Авторът я открива във фонда на Историческия музей в Самоков и от текста на гърба ѝ става ясно, че жените на кадъра са Олга и Теодора Крушеви заедно с братовчедите си Захарий и Георги. Ето целия текста на гърба на снимката, дело на фотографа Атанас Белковски:

„Олга и Тодора заедно с милите си братовчеди Захарий и Георги са се фотографирали като в знак на искрената им дружба и братовчедска любов, и като за спомен на онуй време, дето тъй весело, приятелски са преминали няколко време незабвенно в София през 1881 година в август месец.“

Малко по-долу под фирмения знак следва:

„Захарий!
Не забравяй братовчедките си Олга и Тодора.“

В долния ляв ъгъл е изписано: „София, 1 септември 1881 г.“, а вдясно: „Помни, помни!“ С друг, вероятно по-късен почерк, точно под имената на Олга и Тодора е отбелязано „дъщери на Захарий Круша, учителя“.

Сестрите Олга и Теодора Крушеви заедно с братовчедите си Захарий и Георги.

Предлагаме ви откъс от „Случаят „Олга Круша“, предоставен от автора.

Опит за реконструкция на един житейски път

В годината, в която умира философът Артур Шопенхаур, а немският химик Алберт Ниман изолира структурата на бензоилметилекгонин, който назовава кокаин, година, в която Чарлз Дикенс публикува „Големите надежди“, Достоевски въвежда света в „Къщата на мъртвите“, а попадналият в изгнание Иван Сергеевич Тургенев написва романа „В навечерието“, годината, в която в Парижката опера прозвучава за първи път произведението Le Papillon на Жак Офенбах, което сам той ще определи като свой музикален връх, в дома на Захарий Иконом Круша и съпругата му Мица Бакалбашийска в Самоков проплакват новите им домочадия – на 14 юли 1860 г. се раждат близнаците Владимир и Олга. Още на следващия ден татко Круша ще отбележи в стария си изпълнен със сметководни дела тефтер:

Владимир проплака около деветия час сутринта, а Олга в единадесетия. Двамата се кръстиха около първия час вечерта от Никола Христов Смрикаров и сестра им Виктория.

Семейството е голямо, а заплатата от учителската дейност на главата на къщата съвсем не е достатъчна, за да покрие разходите по децата. Дори наследството на мама Мица, която произхожда от богат врачански род, не помага. Тъкмо затова недоимъкът е чест гост в дома, болестите връхлитат крехките деца почти безспир, а през декември 1860 г. с трепереща ръка бащата ще добави в тефтера си:

На 9-и декември Владимир умря в 10 часа сутринта. В 12 през нощта той бе погребан в двора на църквата „Св. Никола“ в Самоков.

В такива периоди единствената утеха на родителите са кахърите по другите деца, което не им позволява да бъдат слаби. Всъщност това не е тяхната първа тежка загуба. Захарий е погребал първата си съпруга Аника и двамата си синове – Михаил и Теодор, а Мица е оплакала първия си жених Йоница Мазов.

За щастие на семейството обаче на 2 май 1862 г. около 2 часа сутринта се раждат двама нови наследници. Проплакват близнаците, този път момчета – Атанас и Александър, които са кръстени още същия ден от сестра си Виктория. Факт е обаче, че не минава и година и главата на рода ще отбележи отново горко в тефтера си:

На 14 ноември около 1-й час вечерта се представи Атанас и беше погребан в църквата „Св. Архангели“, а Александър се представи на 31 януари 1863 г. около 10 часа сутринта и беше погребан в същата църква „Св. Архангели“ при брата си Атанас в София.

За крехката Олга, която смъртта подминава, в тези трудни първи години се грижат нейните по-големи сестри Виктория, Тодора, Рада и брат ѝ Христофор. Това са години, които за малката Олга ще преминат в пътуване от Самоков до София, от София до Драгоман, от Драгоман до Самоков и пак до София, и пак, и пак, все до места, където тати Захарий ще преподава, а за да припечели още някой грош, ще седи сведен над масата под мъждукащата светлина на свещта, за да преписва някой нов учебник по „Землеописание“ или „Смятане“. Във всички тези години обаче Олга ще израсне и с една от най-големите любови на тате – музиката, знанието за която той всячески ще се опитва да разпространява, и то не само чрез силата на изкуството на изпълнението в храма, но и с преписи на музикална теория.

Със сигурност животът на скитник не е лесен, но той е и богатство, което позволява на накусилия го никога да не се привързва към едно място, а това от своя страна го оформя като търсач. Именно такива са родителите на Олга, такъв е брат ѝ Христофор, който въпреки честите болести странства, за да получи добро образование, такава ще е и самата Олга.

Домът на семейство Круша в онези години е не просто дом на един даскал и неговите близки. Това е средище, в което ката ден пристигат писма от всички краища на света. От Австрия и Франция, от Русия и Англия, от Гърция, от Цариград, от селца и градчета в днешна България. Пристигат писма от Сава Филаретов, от Найден Геров, Станислав Доспевски, Марин Дринов, от отец Неофит Рилски и кой ли още не – всички те просещи помощ някаква, за превод от гръцки или немски, от френски или италиански, или пък в уверение, че са изпълнили молби и заръки на татко Захарий.

На 17 септември 1870 г., установило се от няколко месеца в София, семейство Круша, макар и неизмъкнало се от нищета, но неотдаващо се на униние, ще се разрасне отново. Ражда се Тодора, най-малката сестра на Олга. Финансовите затруднения притискат многолюдния дом, но бащата е предприел необходимите крачки, за да намери облекчение. Най-голямата му дъщеря, Калиопия, в чиито вени тече кръвта на първата му съпруга, пристъпва в манастирския двор на Девическата света обител „Покров Богородичен“ в Самоков, където тя ще прикрие зад черен плащ младежката си плът и ще се отдаде на Бога, приемайки името Онасифора. Синът му Христофор вече завършва Богословското училище в Белград и скоро ще се завърне у дома, за да стане учител по математика, землеописание, естествена история, закон божий и др., а по-късно през септември 1878 г. ще бъде назначен и за пръв библиотекар на институцията, която след години ще се зове Национална библиотека. Там той ще изпълнява и ролята на „надзирател” в читалнята, а заплатата му ще е 47 сребърни рубли месечно и нещо по-интересно, ще има особената привилегия да му бъде предоставена квартира с отопление в самата сграда.

Всичко това обаче не е достатъчно, за да осигури малко по-сигурно бъдеще на останалите момичета в дома. Като човек на знанието, тате Круша е силно амбициран да изведе обичната си дъщеря Олга от недоимъка и да ѝ помогне да получи качествено образование. След множество прошения, ето че молбите му са чути. Заедно с шест други момичета Олга и баща ѝ отпътуват от Средец за Русчук в едно студено мартенско утро на 1872 г. От Дунава е организиран транспорт, който ще отведе девойките чак до далечна и непозната Москва. Голямата мечта на Захарий се сбъдва – той успява да отпрати крехката Олга на обучение, с което, като се завърне, да бъде полезна на себе си, близките си, родината.

В тези дни, когато пристигат в Москва, градът ликува. Всички говорят за деня 2 юни. Денят, в който щял да бъде открит основания с указ на император Александър І от 18 февруари 1872 г. Музей имени Его Императорского Высочества Государя-Наследника Цесаревича Александра Александровича, днес известен като Государственный Исторический музей. Новопристигналите момичета само слушат недоумяващо, докато чакат да бъдат взети от перона на гарата. Жени в черни дълги одеяния пристигат с малко закъснение. Тук момичетата, потеглили заедно от Русчук, трябва да се разделят. Всяка от тях е приета в различни девически училища. Олга е отведена от красивата игумения Антония, която е загърбила бляскавия си светски живот на музикант и творец и се е възвърнала към Бога. Именно в нейни ръце е управлението на Алексеевата девическа обител, а сега и попечителството над младата Захариева дъщеря.

Манастирът е огромен, с невиждани дотогава от Олга мащаби. Още по-огромен е светът на знанието, което обителта ѝ предлага. Тук тя има възможност не само да усвои смятане, четмо и писмо, но и да участва в ателиетата по ювелир и живопис, ръководени от самата предстоятелка на манастира. Парите за издръжка обаче не достигат. Татко Круша получава обезпокоително писмо, а на свой ред той още по-тревожно пише до съмишленика си и другар Найден Геров на 9 ноември 1872 г.:

„…получих писъмце пратено ми из Москва от дъщеря ми Олга, която ме замолява да ѝ изпратя няколко пари за харшлък… умолявам Ви да ѝ пратите поне 5 сребърни рубли за моя сметка…“.

Захарий е силно обезпокоен, дъщеря му да не започне да лъже и краде заради липсата на пари. Благодетелят Геров реагира бързо и само след няколко дни вече е изпроводил парите до манастира, а като жест на благодарност малката дванадесетгодишна Олга връща армаган – своя портретна снимка в два екземпляра – една за татко, а втората за г-н Найден Геров.

Времето лети бързо и само след по-малко от две години, получила първите си уроци по чертание, география, история, Круша е приета в Мариинското девическо училище в града. Тук тя навлиза в дебрите както на традиционните дисциплини като закон божий, педагогика, и др., така и в тези на физиката, немския и френски език, танци, музика и рисуване. Неин учител по рисуване е Николай Иванович Жерен, наследник на преселилата се още през ХVІІІ в. художническата фамилия Жеренови. Именно при него Олга Круша получава основното си художествено образование. Той е учил графика в московското Училище живописи, ваяния и зодчества някъде през първата третина на ХІХ в., а в по-сетнешното си развитие се отдава всецяло на преподавателска дейност, като за целта сам изготвя и няколко ръководства по рисуване: „Упражнения в орнаментном рисовании“ (Москва, 1853), „Курс первоначального рисования“ (Москва, 1853). Завещава десетки гравюри и рисунки към различни печатни издания в Русия, сред които са тези в: „Поездка к Ледовитому морю“ (Москва, 1833) и „Описание минеральных вод естественных и искусственных“ (Москва, 1834). Създава и кавалетни произведения, а едни от най-известните са „Интериор“ и „Интериор Райково, имение Бакуниных“.

Навярно Олга е била пленена от таланта на своя учител, а още повече от неговите графични разработки. Навярно учителят е правил открити уроци в Государственный Исторический музей, за който преди няколко години на гарата в Москва всички говорят. Музей, в който са изложени редица шедьоври на живописта и преди всичко най-високите достижение на портретния жанр, в който са увековечени ликовете на редица изявени фигури от владетелската династия на Империята и техните придворни.

Годините обаче летят. В края на 1879 г. Олга получава своята диплома за завършено образование, която ѝ дава правоспособността да учителства и званието „домашен учител и преподавател“.

Тези години, далеч от роднини и дом, не преминават без сътресения. Това е период, който е белязан и от жестоките удари на раздялата. Именно в Москва я застига новината за кончината на две от сестрите – Тодора и Еленка, както и за загубата на мама Мица. Навярно тези лични крушения изграждат Олга като жена със силен характер, съвсем като този на нейния баща, жена, която малко преди да се дипломира пише до Захарий да ѝ изпроводи пари, за да си закупи от Русия необходимите пособия за преподаване. Тя е категорична – ако не ѝ се осигурят пари за тях, тя няма да се завърне изобщо. Можем само да гадаем колко трудности е създало това на престаряващия ѝ баща. С благодетелството на приятели, и преди всичко на Марин Дринов, той успява да намери средствата и да върне дъщеря си в освободена България.

Завръщането ѝ, макар и изпълнено с щастие, е пронизано от чувство за безмерна загуба и тъга както по създадените другарства и възможности за професионално развитие далече от родината, така и за загуба и тъга при стъпването си вкъщи. Тя заварва брат си на болнично легло, което опустява безвъзвратно на 3 април 1880 г. Поболял се от ненавременната смърт на любимия си син Христофор, татко Круша ще издъхне в ръцете на Олга на 18 ноември следващата година. Погребението е многолюдно, главната улица на София е изпълнена с приятели, даскали, ученици. След талигата с ковчега пристъпват дъщерите на покойника, облени в сълзи, а снегът бавно заличава следите им. Следи, които днес са изгубени сякаш нарочно, за да не знаем къде е погребана една от последните енциклопедични фигури на Българското възраждане – един от най-ярките ученици и сетнешни последователи на отец Неофит Рилски, един от най-дейните радетели за защита на българската църковност – Захарий Иконом Круша. София е в траур, а с тях и всички онези десетки градчета – Габрово, Копривщица, Калофер, Самоков, където делото на самоковлията е дало своите плодове.

След тези тежки месеци Олга се установява трайно в София. Тя започва своята преподавателска кариера в Първа девическа гимназия. Тук ще се запознае с редица видни дами на сформиращия се млад български елит, сред които и бъдещата годеница на Константин Иречек – Клотилда Цветишич, властна дама, облечена винаги елегантно и претендираща с чуждия си произход. Заниманията в училище ще отнемат по-голямата част от всекидневието на московската възпитаничка, но въпреки това вечерите тя ще се прибира у дома и често ще остава единствено в обкръжението на малката си невръстна сестричка Тодора. В часовете на усамотение Олга ще прихване молива и ще започне да го придвижва плавно и прецизно по белия лист картон пред себе си. А после старателно в долния десен ъгъл ще изпише „Ол. Крушева“. Година е 1882-ра. Така ще създаде единствената известна ни днес нейна рисунка „Портрет на момиче“.

Коя е дамата модел – можем само да гадаем. Но със сигурност в нея съзираме талант на художник, който е взел немалко от уроците по рисуване на своя преподавател Николай Иванович Жерен. Талант, от който днес познаваме само една рисунка, но рисунка, по нищо неотличаваща се от всичко, което други български художници ще създадат до края на деветнадесетото столетие. Талант, който със сигурност самата тя съзнава и нещо по-важно, има дръзновението на истински художник, което ѝ дава спокойствието да положи подписа си, и така днес да можем да я назовем първата жена в историята на българското изкуство, дръзнала да се подпише като майстор на изящното.

"Площад Славейков"

 

По пътя на една историческа и изкуствоведска мистерия ни води книгата „Случаят „Олга Круша“ от Пламен Петров – богато илюстровано издание на фондация „АРС Милениум МММ“. Преди 5 години една рисунка, наречена „Портрет на момиче“ и подписана „Ол. Крушева, 1882“, дава повод във филиала на СГХГ – галерия „Васка Емануилова“, да бъде подредена изложбата „Свободният избор. Първите жени художнички 1878–1912“. В нея кураторите Пламен В. Петров и Рамона Димова разказват за творческите следи на десетки жени, поели по пътя на изкуството у нас след Освобождението.

 Пламен Петров не се отказва от темата след края на експозицията и се заема с историята на рисунката, породила идеята за тази изложба – пътува стотици километри, преглежда хиляди архиви в България и Русия, извършва сериозна работа като исторически и изкуствоведски детектив, за да разкрие коя е жената, създала тази творба.

В резултат от труда му се появява книгата „Случаят „Олга Круша“ – за изминатия изследователски път около живота и делото на дъщерята на известния български възрожденец Захарий Круша.

В проучването са очертани редица детайли около личността на първата известна засега българка, дръзнала да се подпише като художничка още през 1882 г. В книгата за пръв път се въвеждат в научно обръщение множество документи от архивите на Захарий Круша, Иван Шишманов, Найден Геров, Андрей Протич и др. Направен е и опит да се ситуира мястото на рисунката на Олга Круша в историята на българското портретно изкуство. В заключението на книгата авторът подчертава, че „Случаят „Олга Круша“, макар и изпълнен с множество бели петна, е подстъп към важни дискусионни полета както за мястото на жената в българското изкуство след 1878 г., така и за историята на художествения живот в страната въобще – за участниците в него, за учителите по рисуване и тяхната роля за утвърждаването на едно друго, напълно възможно битие на изкуството – отвъд границите на храмовите стени. При това само четири години след създаването на Третата българска държава.“

За съжаление има една-единствена фотография на художничката. Авторът я открива във фонда на Историческия музей в Самоков и от текста на гърба ѝ става ясно, че жените на кадъра са Олга и Теодора Крушеви заедно с братовчедите си Захарий и Георги. Ето целия текста на гърба на снимката, дело на фотографа Атанас Белковски:

„Олга и Тодора заедно с милите си братовчеди Захарий и Георги са се фотографирали като в знак на искрената им дружба и братовчедска любов, и като за спомен на онуй време, дето тъй весело, приятелски са преминали няколко време незабвенно в София през 1881 година в август месец.“

Малко по-долу под фирмения знак следва:

„Захарий!
Не забравяй братовчедките си Олга и Тодора.“

В долния ляв ъгъл е изписано: „София, 1 септември 1881 г.“, а вдясно: „Помни, помни!“ С друг, вероятно по-късен почерк, точно под имената на Олга и Тодора е отбелязано „дъщери на Захарий Круша, учителя“.

Сестрите Олга и Теодора Крушеви заедно с братовчедите си Захарий и Георги.

Предлагаме ви откъс от „Случаят „Олга Круша“, предоставен от автора.

Опит за реконструкция на един житейски път

В годината, в която умира философът Артур Шопенхаур, а немският химик Алберт Ниман изолира структурата на бензоилметилекгонин, който назовава кокаин, година, в която Чарлз Дикенс публикува „Големите надежди“, Достоевски въвежда света в „Къщата на мъртвите“, а попадналият в изгнание Иван Сергеевич Тургенев написва романа „В навечерието“, годината, в която в Парижката опера прозвучава за първи път произведението Le Papillon на Жак Офенбах, което сам той ще определи като свой музикален връх, в дома на Захарий Иконом Круша и съпругата му Мица Бакалбашийска в Самоков проплакват новите им домочадия – на 14 юли 1860 г. се раждат близнаците Владимир и Олга. Още на следващия ден татко Круша ще отбележи в стария си изпълнен със сметководни дела тефтер:

Владимир проплака около деветия час сутринта, а Олга в единадесетия. Двамата се кръстиха около първия час вечерта от Никола Христов Смрикаров и сестра им Виктория.

Семейството е голямо, а заплатата от учителската дейност на главата на къщата съвсем не е достатъчна, за да покрие разходите по децата. Дори наследството на мама Мица, която произхожда от богат врачански род, не помага. Тъкмо затова недоимъкът е чест гост в дома, болестите връхлитат крехките деца почти безспир, а през декември 1860 г. с трепереща ръка бащата ще добави в тефтера си:

На 9-и декември Владимир умря в 10 часа сутринта. В 12 през нощта той бе погребан в двора на църквата „Св. Никола“ в Самоков.

В такива периоди единствената утеха на родителите са кахърите по другите деца, което не им позволява да бъдат слаби. Всъщност това не е тяхната първа тежка загуба. Захарий е погребал първата си съпруга Аника и двамата си синове – Михаил и Теодор, а Мица е оплакала първия си жених Йоница Мазов.

За щастие на семейството обаче на 2 май 1862 г. около 2 часа сутринта се раждат двама нови наследници. Проплакват близнаците, този път момчета – Атанас и Александър, които са кръстени още същия ден от сестра си Виктория. Факт е обаче, че не минава и година и главата на рода ще отбележи отново горко в тефтера си:

На 14 ноември около 1-й час вечерта се представи Атанас и беше погребан в църквата „Св. Архангели“, а Александър се представи на 31 януари 1863 г. около 10 часа сутринта и беше погребан в същата църква „Св. Архангели“ при брата си Атанас в София.

За крехката Олга, която смъртта подминава, в тези трудни първи години се грижат нейните по-големи сестри Виктория, Тодора, Рада и брат ѝ Христофор. Това са години, които за малката Олга ще преминат в пътуване от Самоков до София, от София до Драгоман, от Драгоман до Самоков и пак до София, и пак, и пак, все до места, където тати Захарий ще преподава, а за да припечели още някой грош, ще седи сведен над масата под мъждукащата светлина на свещта, за да преписва някой нов учебник по „Землеописание“ или „Смятане“. Във всички тези години обаче Олга ще израсне и с една от най-големите любови на тате – музиката, знанието за която той всячески ще се опитва да разпространява, и то не само чрез силата на изкуството на изпълнението в храма, но и с преписи на музикална теория.

Със сигурност животът на скитник не е лесен, но той е и богатство, което позволява на накусилия го никога да не се привързва към едно място, а това от своя страна го оформя като търсач. Именно такива са родителите на Олга, такъв е брат ѝ Христофор, който въпреки честите болести странства, за да получи добро образование, такава ще е и самата Олга.

Домът на семейство Круша в онези години е не просто дом на един даскал и неговите близки. Това е средище, в което ката ден пристигат писма от всички краища на света. От Австрия и Франция, от Русия и Англия, от Гърция, от Цариград, от селца и градчета в днешна България. Пристигат писма от Сава Филаретов, от Найден Геров, Станислав Доспевски, Марин Дринов, от отец Неофит Рилски и кой ли още не – всички те просещи помощ някаква, за превод от гръцки или немски, от френски или италиански, или пък в уверение, че са изпълнили молби и заръки на татко Захарий.

На 17 септември 1870 г., установило се от няколко месеца в София, семейство Круша, макар и неизмъкнало се от нищета, но неотдаващо се на униние, ще се разрасне отново. Ражда се Тодора, най-малката сестра на Олга. Финансовите затруднения притискат многолюдния дом, но бащата е предприел необходимите крачки, за да намери облекчение. Най-голямата му дъщеря, Калиопия, в чиито вени тече кръвта на първата му съпруга, пристъпва в манастирския двор на Девическата света обител „Покров Богородичен“ в Самоков, където тя ще прикрие зад черен плащ младежката си плът и ще се отдаде на Бога, приемайки името Онасифора. Синът му Христофор вече завършва Богословското училище в Белград и скоро ще се завърне у дома, за да стане учител по математика, землеописание, естествена история, закон божий и др., а по-късно през септември 1878 г. ще бъде назначен и за пръв библиотекар на институцията, която след години ще се зове Национална библиотека. Там той ще изпълнява и ролята на „надзирател” в читалнята, а заплатата му ще е 47 сребърни рубли месечно и нещо по-интересно, ще има особената привилегия да му бъде предоставена квартира с отопление в самата сграда.

Всичко това обаче не е достатъчно, за да осигури малко по-сигурно бъдеще на останалите момичета в дома. Като човек на знанието, тате Круша е силно амбициран да изведе обичната си дъщеря Олга от недоимъка и да ѝ помогне да получи качествено образование. След множество прошения, ето че молбите му са чути. Заедно с шест други момичета Олга и баща ѝ отпътуват от Средец за Русчук в едно студено мартенско утро на 1872 г. От Дунава е организиран транспорт, който ще отведе девойките чак до далечна и непозната Москва. Голямата мечта на Захарий се сбъдва – той успява да отпрати крехката Олга на обучение, с което, като се завърне, да бъде полезна на себе си, близките си, родината.

В тези дни, когато пристигат в Москва, градът ликува. Всички говорят за деня 2 юни. Денят, в който щял да бъде открит основания с указ на император Александър І от 18 февруари 1872 г. Музей имени Его Императорского Высочества Государя-Наследника Цесаревича Александра Александровича, днес известен като Государственный Исторический музей. Новопристигналите момичета само слушат недоумяващо, докато чакат да бъдат взети от перона на гарата. Жени в черни дълги одеяния пристигат с малко закъснение. Тук момичетата, потеглили заедно от Русчук, трябва да се разделят. Всяка от тях е приета в различни девически училища. Олга е отведена от красивата игумения Антония, която е загърбила бляскавия си светски живот на музикант и творец и се е възвърнала към Бога. Именно в нейни ръце е управлението на Алексеевата девическа обител, а сега и попечителството над младата Захариева дъщеря.

Манастирът е огромен, с невиждани дотогава от Олга мащаби. Още по-огромен е светът на знанието, което обителта ѝ предлага. Тук тя има възможност не само да усвои смятане, четмо и писмо, но и да участва в ателиетата по ювелир и живопис, ръководени от самата предстоятелка на манастира. Парите за издръжка обаче не достигат. Татко Круша получава обезпокоително писмо, а на свой ред той още по-тревожно пише до съмишленика си и другар Найден Геров на 9 ноември 1872 г.:

„…получих писъмце пратено ми из Москва от дъщеря ми Олга, която ме замолява да ѝ изпратя няколко пари за харшлък… умолявам Ви да ѝ пратите поне 5 сребърни рубли за моя сметка…“.

Захарий е силно обезпокоен, дъщеря му да не започне да лъже и краде заради липсата на пари. Благодетелят Геров реагира бързо и само след няколко дни вече е изпроводил парите до манастира, а като жест на благодарност малката дванадесетгодишна Олга връща армаган – своя портретна снимка в два екземпляра – една за татко, а втората за г-н Найден Геров.

Времето лети бързо и само след по-малко от две години, получила първите си уроци по чертание, география, история, Круша е приета в Мариинското девическо училище в града. Тук тя навлиза в дебрите както на традиционните дисциплини като закон божий, педагогика, и др., така и в тези на физиката, немския и френски език, танци, музика и рисуване. Неин учител по рисуване е Николай Иванович Жерен, наследник на преселилата се още през ХVІІІ в. художническата фамилия Жеренови. Именно при него Олга Круша получава основното си художествено образование. Той е учил графика в московското Училище живописи, ваяния и зодчества някъде през първата третина на ХІХ в., а в по-сетнешното си развитие се отдава всецяло на преподавателска дейност, като за целта сам изготвя и няколко ръководства по рисуване: „Упражнения в орнаментном рисовании“ (Москва, 1853), „Курс первоначального рисования“ (Москва, 1853). Завещава десетки гравюри и рисунки към различни печатни издания в Русия, сред които са тези в: „Поездка к Ледовитому морю“ (Москва, 1833) и „Описание минеральных вод естественных и искусственных“ (Москва, 1834). Създава и кавалетни произведения, а едни от най-известните са „Интериор“ и „Интериор Райково, имение Бакуниных“.

Навярно Олга е била пленена от таланта на своя учител, а още повече от неговите графични разработки. Навярно учителят е правил открити уроци в Государственный Исторический музей, за който преди няколко години на гарата в Москва всички говорят. Музей, в който са изложени редица шедьоври на живописта и преди всичко най-високите достижение на портретния жанр, в който са увековечени ликовете на редица изявени фигури от владетелската династия на Империята и техните придворни.

Годините обаче летят. В края на 1879 г. Олга получава своята диплома за завършено образование, която ѝ дава правоспособността да учителства и званието „домашен учител и преподавател“.

Тези години, далеч от роднини и дом, не преминават без сътресения. Това е период, който е белязан и от жестоките удари на раздялата. Именно в Москва я застига новината за кончината на две от сестрите – Тодора и Еленка, както и за загубата на мама Мица. Навярно тези лични крушения изграждат Олга като жена със силен характер, съвсем като този на нейния баща, жена, която малко преди да се дипломира пише до Захарий да ѝ изпроводи пари, за да си закупи от Русия необходимите пособия за преподаване. Тя е категорична – ако не ѝ се осигурят пари за тях, тя няма да се завърне изобщо. Можем само да гадаем колко трудности е създало това на престаряващия ѝ баща. С благодетелството на приятели, и преди всичко на Марин Дринов, той успява да намери средствата и да върне дъщеря си в освободена България.

Завръщането ѝ, макар и изпълнено с щастие, е пронизано от чувство за безмерна загуба и тъга както по създадените другарства и възможности за професионално развитие далече от родината, така и за загуба и тъга при стъпването си вкъщи. Тя заварва брат си на болнично легло, което опустява безвъзвратно на 3 април 1880 г. Поболял се от ненавременната смърт на любимия си син Христофор, татко Круша ще издъхне в ръцете на Олга на 18 ноември следващата година. Погребението е многолюдно, главната улица на София е изпълнена с приятели, даскали, ученици. След талигата с ковчега пристъпват дъщерите на покойника, облени в сълзи, а снегът бавно заличава следите им. Следи, които днес са изгубени сякаш нарочно, за да не знаем къде е погребана една от последните енциклопедични фигури на Българското възраждане – един от най-ярките ученици и сетнешни последователи на отец Неофит Рилски, един от най-дейните радетели за защита на българската църковност – Захарий Иконом Круша. София е в траур, а с тях и всички онези десетки градчета – Габрово, Копривщица, Калофер, Самоков, където делото на самоковлията е дало своите плодове.

След тези тежки месеци Олга се установява трайно в София. Тя започва своята преподавателска кариера в Първа девическа гимназия. Тук ще се запознае с редица видни дами на сформиращия се млад български елит, сред които и бъдещата годеница на Константин Иречек – Клотилда Цветишич, властна дама, облечена винаги елегантно и претендираща с чуждия си произход. Заниманията в училище ще отнемат по-голямата част от всекидневието на московската възпитаничка, но въпреки това вечерите тя ще се прибира у дома и често ще остава единствено в обкръжението на малката си невръстна сестричка Тодора. В часовете на усамотение Олга ще прихване молива и ще започне да го придвижва плавно и прецизно по белия лист картон пред себе си. А после старателно в долния десен ъгъл ще изпише „Ол. Крушева“. Година е 1882-ра. Така ще създаде единствената известна ни днес нейна рисунка „Портрет на момиче“.

Коя е дамата модел – можем само да гадаем. Но със сигурност в нея съзираме талант на художник, който е взел немалко от уроците по рисуване на своя преподавател Николай Иванович Жерен. Талант, от който днес познаваме само една рисунка, но рисунка, по нищо неотличаваща се от всичко, което други български художници ще създадат до края на деветнадесетото столетие. Талант, който със сигурност самата тя съзнава и нещо по-важно, има дръзновението на истински художник, което ѝ дава спокойствието да положи подписа си, и така днес да можем да я назовем първата жена в историята на българското изкуство, дръзнала да се подпише като майстор на изящното.

"Площад Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките срещу COVID-19 в контекста на увеличения брой случаи и началото на новата учебна година у нас и в световен мащаб?