След броени дни Райна Кабаиванска се завръща у нас за XX-ото издание на своя майсторски клас в Нов български университет. Това ще бъде първото пътуване на оперната звезда до България след пандемията от коронавирус. Преди да започне работа с учениците си, г-жа Кабаиванска ще посети Античния театър в Пловдив като специален гост на оперния спектакъл „Мадам Бътерфлай“, в който ще пее ученичката на примата – корейката Виктория Йео. 

Създаден през 2001-а, тази година Международният майсторски клас на Райна Кабаиванска, организиран от Нов български университет, ще се проведе от 8 до 26 септември в Софийската опера и балет. В него през годините са се обучавали стотици изпълнители от Европа, САЩ, Южна Америка, Австралия, Азия и Африка – Андреа Каре, Вероника Симеони, Витория Йео, Мария Агреста, Прити Йенде, София Соловий… Обучението се свързва и с практическа изява на сцена – галаконцерт на лауреатите и със спектакли в Софийската национална опера. Тази година галаконцертът ще бъде на 27 септември в Операта под диригентството на Найден Тодоров. В края на вечерта Райна Кабаиванска ще присъди стипендии от своя Дарителски фонд в НБУ на най-изявените участници, за да продължат своето образование в Италия и така да подпомогне началото на тяхната международна кариера.

Разговарям с г-жа Кабаиванска, която е в Модена, по телефона – за страха от COVID-19, за общуването по време на пандемия, за бъдещето на операта… Райна Кабаиванска приключи активната си певческа кариера през 2014-а, но в края на това интервю публиката в мое лице получи неочакван подарък – за да си спомни думите на една ария, голямата певица запя.

- Живеете в Италия, една от страните, които най-силно пострадаха от COVID-19. Как преминаха за вас месеците на изолация, г-жо Кабаиванска?

– Аз може би съм много така… как да кажа, не смела, но реалистка, така че приех този проблем философски и реших, че ако ме хване – ще ме хване, ако не ме хване – няма да ме хване. Малко така по ориенталски. За мен това бяха почти нормални месеци, в смисъл, че в моя град, Модена, където имам школа в Консерваторията, останаха неевакуирани – защото всички чужденци се евакуираха в техните страни – моето българче Александрина Михайлова, а също и тенорът от Венецуела Рейналдо Дроз. Признавам си греха – непрекъснато работих с тях вкъщи. Не може да се пее с маски, така че ние пяхме свободно, без маски и всичко мина добре. Резултатите са отлични, защото след тези два месеца всекидневно обучение тези двамата сега са чудесни. Уплътних си времето през този страшен локдаун.

– Кадрите от празните улици и площади в Италия смразиха света, който обожава културата, историята, традициите в тази страна, пълно мъртвило на най-прочутите туристически обекти.  Като човек, който живее в епицентъра на епидемията, вие как преживяхте тези дни емоционално?

– Аз не се страхувам, но беше наистина страшно, защото не можеше свободно да се придвижваш. Привечер, когато се стъмняваше, излизах до парка, макар че законът беше да не се ходи на повече от двеста метра от собствения дом, а аз се разхождах на малко повече. Срещах много хора от контролните органи, но всичките ме поздравяваха и отминаваха, не ме спираха. Така че ми се размина, може би заради името ми.

– Кое беше първото събитие, което си позволихте да посетите след карантината?

– След карантината отидох за първи път в Арена ди Верона, защото пееше моята ученичка Виктория Йео, и за мен беше доста шокиращо да видя, че Арената не е пълна. Нямаше ги тези 15-16 хиляди души, само около 2000 зрители в огромното пространство на амфитеатъра. Сцената беше поставена в центъра на арената – там, където едно време са се били гладиаторите с лъвовете, бяха сложили солистите и оркестъра, естествено, на разстояние един от друг. Солистите, които бяха четирима и пяха „Реквием“ на Моцарт за всички починали от COVID-19, също бяха на голяма дистанция, а хорът беше нещо наистина впечатляващо – повече от 100 души бяха наредени около целия грамаден кръг на античната арена, осветени в червена светлина. Беше доста впечатляващо, много трогващо, вълнуващо с „Реквием“ на Моцарт. Остана ми хубав емоционален спомен от това събитие.

– Хубав и вероятно плашещ, защото културата по-трудно се завръща към нормалността в сравнение с останалите браншове на обществения живот? В Италия е така, както и в България, предполагам – публиката трудно се решава да влезе в театрите и концертните зали.

– Разбира се. В оперния театър е най-трудно да се спазват правилата за дистанция, защото имаш оркестър от около 100 души, около 100 души хор, около 50 техници, солисти – сопрано, мецосопрано, баритон, тенор… а между сопраното и тенора винаги има любов, така че има голяма близост. В тази епоха на дистанция е почти невъзможно да се прави опера, но сега тук намират някакви нови форми, чувам, че правят и опери, и режисьорите намират нови формули.

– Как изглежда формулата на операта в условия на пандемия?

– Всичко на дистанция, хорът много далеч от солистите, оркестърът също е много пръснат. В „Ла Фениче“ във Венеция например разположиха оркестъра и сцената на партера, изпразниха театъра, а публиката, която не може да бъде повече – мисля – от 300 души, вместо да е 1200, е разпределена по ложите. Това е наистина голяма промяна в традицията, но аз съм винаги оптимист и смятам, че с всички тези грамадни усилия от всички страни ще се намери ваксина срещу вируса. Защото от тази епидемия ще се спасим само чрез ваксина. Да видим докога ще продължи търсенето ѝ, според изявленията до 2 години тази модерна чума ще изчезне.

– По-добри ли ще излезем след вируса? Какви са уроците, които научихме след тази „модерна чума“, както я наричате?

– Знаете ли, човечеството много мъчно учи, макар че аз се надявах да си вземе поука след тази криза… В моя дълъг, дълъг живот съм изживяла много кризи, вие сте млади и може би не знаете, но аз съм преживяла Втората световна война, комунизма, една грамадна икономическа криза, а сега и това средновековно чудовище, което ни застигна. Затова смятам, че човечеството няма да излезе от тази история по-добро. И виждам, че не се е подобрило като отношения между хората, защото това беше период наистина на страшна изолация; в изолацията като че ли човек не е свикнал да задълбочава, а трябва да се замисляме повече и да гледаме и на човечеството така, както гледаме на себе си, на съседа, на този, който срещаш по улицата. С липсата на религия, защото църквата вече не е това, което беше, с отсъствието на моралните ценности, които проповядваше, смятам, че човекът малко загуби етичната си страна.

– На Великден Папа Франциск изнесе меса на пустия площад „Свети Петър“ и отправи вълнуващо послание – гледка и думи, които разтърсиха душите по време на пандемията: „Не е време за егоизъм, целият свят страда“. Какво е мястото на вярата, на религията във вашия живот и по-специално по време на карантината?

– Аз в никакъв случай не съм нерелигиозна, защото аз съм расла през време на комунизма. Спомням си моята баба, която се кръстеше тайно вкъщи, скришом и от нас, внуците, малките деца, защото при комунизма вярата в християнството не беше позволена. Знаете ли, във Вселената нашата Земя е нещо като микроб, малка звездичка, искра, каква е тя – божествена, земна, огнена, не знам – но има някаква сила в това невероятно пространство, което дори не може да си представим. Но аз не съм и фанатик, взимам за истина това, което виждам пред себе си. Преди всичко съм реалист.

– Вашата вяра, предполагам, е най-силна в изкуството?

– Разбира се. Изкуството ме държи в живота, то е моята опорна точка – тези млади хора, които поемат моя занаят и трябва да вървят напред. Сега например ще дойда в България, защото моята ученичка Виктория Йео ще пее в Пловдив в „Мадам Бътерфлай“ на Античния театър. Ще дойда, за да видя как в България става това чудо театър в този страшен период.

– Това първото ви завръщане в България ли ще бъде след пандемията?

– Да, засега сме все още сме под карантина.

– След като сте били вече на концерт на „Арена ди Верона“, вероятно не се връщате със страх в България?

– Не, не, ама аз не се страхувам от нищо бе, дете.

– Да потърсим причината за тази липса на страх, какво е вашето обяснение?

– (смях) Това е може би някакъв инстинкт за самосъхранение, не знам. Предпочитам да не изпадаме в невероятни и невъзможни за обяснение философии. Инстинкт и толкова.

– Тази година едно ваше начинание навършва 20 години…

– След „Мадам Бътерфлай“ на Античния театър се връщам в София за нашия майсторски клас, който тази година става на 20 години. На мен ми се вижда невероятно, че преди 20 години започнахме тази инициатива, която изглеждаше като някаква фантазия, когато я започнахме с моя приятел Георги Текев от Нов български университет – той беше ентусиазиран, поставяйки заедно с проф. Богдан Богданов началото на този майсторски клас. Годините летяха, майсторският клас порасна и днес вече сме един голям международен майсторски клас, който пълни световните сцени с имена, минали през нашия клас в София.

– Ако съберем всички ученици, които са минали през вашия майсторски клас през тези 20 години, каква сцена е нужна, за да ги побере всичките?

– Не съм правила сметки, но са много, много, много. Само стипендиите, които сме дали, са повече от 70. Тези хора след това си намериха хляба, защото за мен най-важното е да им дам хляба в ръцете, а с изкуство днес не е много лесно да преживяваш.

– Вашите майсторски класове са като обещание за добро бъдеще в операта, доста скъпо изкуство. Сега, в условията на COVID-19, за това изкуство не се ли задават много тежки години?

– Аз искам да съм оптимист и вярвам, както и всички големи учени, специалисти в медицината, че всичко ще мине до 2 години, до намирането на ваксината. Тогава сопраните и тенорите ще може да се целуваме на сцената, баритонът и тенорът ще може да се бият на дуел и всичко ще бъде както по-рано.

– Коя беше първата ви прегръдка след карантината, или все още не сте се престрашили?

– О, Господи Боже, ами аз не спирам да се прегръщам с моите внуци, никога не съм ги оставяла на мира, непрекъснато се виждахме по време на карантината и продължаваме да се виждаме, гледаме анимационни филми заедно и прегърнати. Това са най-щастливите моменти от живота ми.

– Като популярна личност, предполагам, че вървейки по улиците в София или в Модена непрекъснато ви спират почитатели. Открихте ли и положителните страни на живота зад маска?

– Мен, смятам, ме разпознават по белите коси. Проблемът е, че зад маските аз никого не разпознавам, така че става малко сложно: – Ааа, госпожо Кабаиванска, как сте… О, ами вие кой сте? И тогава трябва да се махне маската, да се покаже човекът…

– …И става опасно.

– Не се страхуваме, ще дойдат и хубави времена.

– Имате ли любимо място в София, в България, което бихте желали да посетите, когато се върнете през септември?

– Първата ми мисъл е за театъра в Пловдив, за операта, ще може ли да направим тазгодишния концерт с оркестър, или няма да може… Това са нещата, които ме вълнуват, винаги свързани с моя занаят.

– Има ли ария, която бихте ли дали пример с надеждата за бъдещето, която вдъхва?

– Хм, трудно е… защото в операта всичко е възвишени страсти, големи трагедии, обикновено краят е със смъртта на главния герой или героиня. Но ето да си спомним за Верди, за неговия химн от „Набуко“, хора на евреите … (запява). Мисълта човешка върви напред… Човечеството върви напред.

"Площад Славейков"