Маските станаха ежедневие за цялото човечество. Възприемаме ги като метафора, като мъчение, като необходимост, като принуда, като защита – всеки според нагласата си. В най-известната история за маски от миналото обаче все още основното е загадката. Тайната на затворника, влязъл в историята под името „Желязната маска”, вълнува хората вече няколко столетия. За съжаление, достоверните сведения за най-необикновения затворник в Бастилията са твърде малко.

Известно е, че в началото на 1679 г. в затвора Пинерол е имало осъден, който през цялото време е носел на лицето си черна кадифена маска с железни катарами (по-късно легендата я превръща в изцяло желязна). Почтителният начин, по който пазачите се отнасяли към него, навежда на мисълта, че е от знатен произход. В затвора той запазил аристократичните си навици, носил фини дрехи, обичал изисканата кухня, свирел на китара.

Няколко години по-късно затворникът е прехвърлен на остров Света Маргарита, а през 1698 г. заедно с коменданта на затвора Сен Марс тайнственият затворник отива в Бастилията, където остава до смъртта си през 1703 г. Първоначално в най-големия френски затвор той имал самостоятелна килия, но през 1701-а се озовава в едно помещение с Доменик Франсоа Тирмон, обвинен в магьосничество и съблазняване на млади девици. Малко по-късно стават трима – към тях се присъединява Жан Александър дьо Рокорвил, обвинен за антиправителствена дейност. Именно от техните разкази тръгва легендата за Желязната маска. Интересното е, че тайнственият затворник никога не разкрива пред съкилийниците си тайната на самоличността си или причината за затварянето си.

След смъртта на Желязната маска неговата килия била основно претърсена, дори мазилката от стените била свалена, мебелите били изгорени, а сребърната и златната му посуда – претопени. Властите очевидно са се страхували, че затворникът може би е оставил някъде послание, с което тайната му да излезе наяве.

А слуховете за това кой стои зад маската не спирали. Всяка знатна особа, живяла през ХVІІ век, споминала се при загадъчни обстоятелства, била спрягана за Желязната маска.

Няколко са най-популярните версии. Най-разпространена е хипотезата, в която се твърди, че Луи ХІV е имал брат, дори близнак, скрит заради опасността короната да бъде застрашена. Пръв тази хипотеза развива Волтер, който в своя труд „Векът на Луи ХІV” пише:

„Желязната маска е бил брат и без съмнение – по-голям брат на Луи ХІV”.

Професионалните историци отдавна са отхвърлили тази версия. Липсват всякакви достоверни писмени свидетелства за нея. Налице са само апокрифи, на които трудно може да се вярва, като разказа, написан от „иконома на Желязната маска”, в който се казва следното:

„Нещастният принц, когото възпитавах и пазих до края на дните си, се роди на 5 септември 1638 г. в осем и половина вечерта по време на кралската вечеря. Неговият брат, сега царстващ, се роди на следващия ден по обяд, по време на обедната гощавка на своя баща, краля”.

Този разказ обаче е от недостоверен източник – твърди се, че е от „записките на кардинал Ришельо”, издадени от някой си Сулави. Историците са доказали, че записките нямат нищо общо с известния кардинал.

В периода на Първата френска империя се появява нова версия на тази легенда, според която Луи ХІІІ е имал извънбрачен син, който бил отстранен след смъртта му и скрит под желязна маска. Въображението на авторите на тази легенда стига и по-далеч. Те твърдят, че затворникът с желязна маска е имал любовна история с дъщерята на пазача в затвора на остров Света Маргарита и тя му ражда син. Когато Желязната маска е прехвърлен в Бастилията, невръстното дете е отнето и изпратено в Корсика, след което му дали името Буонапарте – или „от добрата страна”, „от добър произход”. Това трябвало да оправдае амбициите на младия артилерийски поручик Наполеон.

Друг претендент за загадъчния затворник е граф Вермандоа, незаконен син на Луи ХІV и Луиза дьо Ла Валиер. През 1745 г. в Амстердам излиза томче под заглавие „Тайни записки за историята на Персия”, в които под измислени уж персийски имена се разказва историята на френския кралски двор. Според една от историите падишах Ша-абас (Луи ХІV) имал двама сина – законният Серж Мирза (дофинът Луи) и незаконният Жафер (граф Вермандоа). Веднъж Жафер се самозабравил дотолкова, че ударил плесница на престолонаследника. Държавният съвет препоръчал смъртна присъда заради оскърблението на принца по кръв. Тогава обаче Ша-абас, който много обичал незаконния си син, последвал съвета на един от министрите си – казал, че изпраща сина си в армията и обявил смъртта му малко по-късно, но всъщност го скрил в своя замък. Цял живот Жафер криел тайната на своя произход, а с хора се виждал само ако носел маска.

Книгата на анонимния автор направила фурор в Париж. Това станало за известно време основна хипотеза за самоличността на Желязната маска. Но подробни изследвания доказали, че няма сведения за оскърбление, което истинският граф Вермандоа да е нанасял на дофина. Освен това официалната дата за смъртта на графа – 18 ноември 1683 г. – не съвпада с данните за Желязната маска от 1679 г. в затвора Пинерол.

Писателят Сен Фоа е твърдял, че зад Желязната маска се крие херцог Яков Монмът, син на английския крал Чарлс ІІ и куртизанката Люси Уолтърс. Кралят обичал този свой син, дал му титла на херцог, той живеел в двора като истински член на кралската фамилия. Тъй като официален наследник на Чарлс ІІ бил херцогът на Йорк, известен с привързаността си към католицизма, мнозина започнали да настояват херцог Монмът да бъде признат за наследник на краля и херцогът на Йорк да бъде отхвърлен. Опасността от заговор срещу живота му принудила Монмът да отпътува за Холандия. През това време баща му умира и на престола се възкачва неговият враг, който продължава да го издирва, за да елиминира опасността за короната. Монмът се връща начело на малка войска в Англия и се опитва да си присвои престола, но не успява. Сен Фоа твърди, че вместо него е екзекутиран друг човек, а Монмът е изпратен във Франция и скрит зад Желязна маска. Версията му обаче е твърде слаба, а и годините не съвпадат.

Лагранж Шасел и Лангле Дюфреноа създават система от доказателства, че зад Желязната маска се крие личността на херцог Дьо Бофор, внук на Анри ІV и Габриел Д’Естре. Той бил висок, красив, с характерна жестикулация, с мустаци, изпъкващи на лицето му и винаги добре поддържани… Бил необразован, груб, но много смел в битки, заради което армията го обожавала. Дьо Бофор участва в злополучния десант на френските войски в Крит през 1669 г. като главнокомандващ на експедиционния корпус. При десанта обаче французите взривяват сами без да искат барутните си погреби и претърпяват страховито поражение. По време на атаката Дьо Бофор изчезва безследно. Не е открит нито мъртъв, нито ранен, нито сред пленниците. Затова тръгва версията, че той е отвлечен от брата на Колбер, с когото има стара вражда. Но за тази версия също няма доказателства.

Версиите за личността на човека зад маската са неизброими – незаконороден син на Кромуел, на съпругата на испанския крал Карл ІІ, на Хенриета Орлеанска и Луи ХІV, на кралицата Мария Терезия и тъмнокож слуга на краля, на Христина Шведска и нейния кочияш. Споменавало се дори, че зад маската може би се е криела жена.

Легендите за Желязната маска били честа тема сред висшето аристократично общество. Всички светски особи били уверени, че Луи ХІV, Луи ХV и Луи ХVІ са си предавали тайната на смъртния си одър. Херцог Шоазел казвал, че на директния му въпрос кой се крие зад маската, Луи ХV отговорил:

„Ако научите истинското му име, ще се разочаровате”.

Мадам Помпадур твърдяла, че на същия въпрос получила отговор:

„Министър на италианския принц”.

Луи ХVІ решил да приключи със слуховете и поръчал на своя министър Морепа да проучи загадката. Морепа докладвал на краля, че Желязната маска бил опасен интригант, поданик на херцога на Мантуа.

По-сетнешни подробни изследвания на историци от Франция и Италия от края на ХІХ и началото на ХХ век потвърждават, че Морепа казал истината – знаменитият затворник бил граф Еркол Антонио Матиоли, министър на Карл ІV, херцог на Мантуа.

Карл ІV бил известен бонвиван, който изобщо не се интересувал от държавни дела. Повечето време той прекарвал във Венеция, а в Мантуа управлявали неговите фаворити. Херцогът бързо изчерпал и хазната, съсипал и здравето си, но не го напускала неутолимата жажда за удоволствия. Бил готов да продаде всичко, за да има пари за разгул. Абат Естрад, тогава посланик на Луи ХІV във Венеция, се възползвал от хроничното безпаричие на Карл в полза на своята държава. Той смятал да принуди херцога да продаде град Казале, който бил ключов за подстъпите към Северна Италия. Това щяло да позволи на краля да се намесва в делата на италианската провинция и да парира стремежите на Испания и Австрия. Покупката обаче трябвало да се извърши при пълна секретност. За посредник Естрад избрал един от фаворитите на херцога – граф Матиоли, който имал най-силно влияние върху него.

Матиоли бил роден в богато семейство в Болоня през 1640 г. Като студент той печели слава, след като е удостоен с висша награда по гражданско право и веднага става професор в Болонския университет. След като се жени за богата и видна дъщеря на сенаторско семейство в Болоня, той заминава за Мантуа, където получава особената привързаност на Карл ІV, който го прави граф. Матиоли се стреми към мястото на пръв министър. За тази цел му трябва някаква изключителна заслуга и той се хваща веднага в клопката на Естрад.

Тайната среща между Естрад и херцога се провежда във Венеция по време на карнавала, когато всеки е с маска и не привлича вниманието. В полунощ на 13 март 1678 г., излизайки от Двореца на дожите, Естрад и Карл сякаш случайно се засичат на площада и цял час обсъждат условията по договора. Херцогът се съгласява да отстъпи Казале за 100 хиляди екю, които трябва да бъдат платени на два пъти за три месеца след подписване на договора.

След няколко месеца Матиоли, тайно пристигнал във Версай, получава екземпляр от договора с подписа на Луи ХІV. Веднага след това той се явява на тайна аудиенция с краля, който му подарява ценен диамант и 400 дублона, като му обещава още подаръци след ратификацията на договора.

Но само 2 месеца след успешната совалка на Матиоли, за договора научават няколко кралски двора и избухва скандал в Торино, Мадрид, Виена, Милано и Венеция. Всички те щели да пострадат много от подобна сделка. Естрад уверил Луи, че има несъмнени доказателства за предателството на Матиоли.

Не е ясно какво е подтикнало граф Матиоли към подобно разгласяване на тайната – дали изгода или закъснял патриотизъм.

Луи трябвало да отстъпи точно когато отряд френски войски се подготвял да влезе триумфално в Казале. Но не само това притеснявало краля – в ръцете на Матиоли се намирали ратификационни документи с личния подпис на Луи. За да ги върне, Естрад предлага да бъде заловен Матиоли. В депеша от 28 април 1679 г. кралят отговаря на абата посланик:

„На Наше Величество е угодно да приведете идеята си в действие и да го отведете тайно в Пинерол. Там е изпратена заповед да го приемат и задържат така, че никой да не знае за това. Необходимо е никой да не узнава какво се е случило с този човек”.

Това определя по-нататъшната съдба на Матиоли – той се превръща в Желязната маска.

Не намират у него документите с уличаващия подпис, но той признава, че ги е оставил при баща си. Заставят го да напише собственоръчно писмо, с което Естрад успява да получи от Матиоли-баща компрометиращите документи.
Още преди това Луи ХІV успява да отзове войските си от границата с Италия и така всяка следа от скандалната сделка с херцога на Мантуа е заличена.

Естрад разпространява слух, че Матиоли е станал жертва на пътно произшествие. Карл ІV се преструва, че вярва на съобщението за смъртта му, тъй като много му се искало историята по-скоро да бъде забравена. Жената на Матиоли влиза в манастир. Баща му скоро след това умира. Никой не търси изчезналия граф.

Въпросът, който остава, е защо е била необходима маската.

„През ХVІ – ХVІІ век обичаят да се носят маски е бил силно разпространен сред аристокрацията. В мемоари е описвано как Луи ХІІІ, отивайки на среща с Мария Манчини, я „целуна през маската”. Херцогиня Монтеспан е разрешавала на придворните си дами да носят маски, самата тя разказва за това в спомените си. Сен Симон свидетелства, че съпругата на маршал Клерамбо „на пътя и в залите винаги носеше черна кадифена маска”. Полицейски отчети твърдят, че през 1683 г. жените на банкерите и търговците се осмелявали да носят маски даже в църквите, независимо от строгата забрана.

Рядкост за Франция било да бъде поставена маска на затворник, това превърнало Желязната маска в легенда. Но в Италия затворниците често били с маски. Арестуваните от Инквизицията във Венеция задължително били вкарвани в килията с маски.

По материали от чуждестранните медии

"Площад Славейков"