България навлезе в 19-тата година на членството си в Европейския съюз. Това време изглежда достатъчно, за да можем да откроим някои национални черти на българския европеизъм.

На първо място той е номинален. Това ще рече, че сме в ЕС предимно тялом. Духом половината от нас са някъде другаде.

Евробарометър го показва количествено - 53 процента от българите се чувстват европейци, сравнено със средно 73 процента за всички граждани на ЕС. Петдесет и четири процента смятат, че България печели от членството си в ЕС, а 49 на сто одобряват приемането на еврото.

Става дума за формален, институционален европеизъм - ние присъстваме във всички структури на ЕС, имаме хора и роля в тях, но това далече не винаги значи, че Европа по същия начин присъства в дневния ни ред, в публичния дебат, в мисленето и поведението ни, в плановете ни за бъдещето. Не я преживяваме като наш проект, тя много рядко прави основни заглавия. Немислимо изглежда да изкара хиляди хора на площада.

Когато, обратно на почти целия ЕС, Росен Желязков вкара страната в частното ООН на Доналд Тръмп, протестиращите на жълтите павета бяха няколко десетки. Когато ставаше дума за кабинета и охраната на Делян Пеевски, тоест за бита на прословутия политик, те бяха десетки хиляди. 

Оттук стигаме да втората характеристика на българският европеизъм. Той е банален, потребителски, сиреч - както и много други неща у нас - битов. Свързваме Европа преди всичко с ползите от нея - субсидии, пътуване и установяване без граници, пазаруване с една и съща “твърда” валута, едни цени на роуминга, възможност за децата да учат и да се дипломират в европейски университети.

Номиналните проевропейските политици у нас изтъкват главно, да не кажа изключително, тези (наистина много важни) европейски придобивки, когато трябва да оправдаят политическия си курс. 

Далече по-рядко и в по-тесен (обикновено градски либерален) кръг се говори за нещата, които стоят най-високо в европейски договор - човешкото достойнство, свободата, демокрацията, мира, върховенството на закона, човешките права, солидарността, цивилизационната принадлежност. Общото между тях е, че са все неща, които нито се ядат, нито се пият и нямат етикет с цена. В нация, известна с мъдростта си, че “никой не е по-голям от хляба”, за медии и за лидери е много трудно да обяснят убедително защо комфортният бит зависи от тези наглед абстрактни неща. 

Накратко, ние сме в ЕС, защото никой друг на света няма да ни даде даром толкова парѝ. Ако обаче случайно се появи по-щедър донор, сме готови тутакси да зарежем Европа.

Ако направите усилие да изслушате някое от последните обстойни подкаст интервюта на Бойко Борисов, които по времетраене и тематичен обхват съперничат на многочасовите речи на Фидел Кастро, ще забележите неговата философия за смисъла от европейското ни членство - жизнения стандарт. Това за пореден път показва Борисов като гениално просто и просто гениално отражение на манталитета на устойчиво през годините мнозинство от българи. Той разбира с безпощадна яснота каква “Европа” може да му спечели гласове тук и сега.

На следващо място българският европеизъм е провинциален, маргинален. България още не се е разделила с психиката на далечния и беден роднина. Правителствата ни се държат в Европа, като заврени зетьове - едва понасят тъщата, но не смеят да се лишат нито от имота, нито от живота, които тя ми осигурява. 

Европейската политика в масовото съзнание, в политическото говорене и в институционалната практика е “външна” политика, въпреки че става дума за нашия съюз, от който след Шенген и еврото практически нищо не ни дели освен границите в главите ни мнозина. В тях Европа продължава да бъде “значимият Друг” - обратното на национални архетип Бай Ганьо. Тя е богатата, ние сме бедните, тя е цивилизованата, ние сме дивите, тя е работливата, ние- мързеливите, тя е чистата, ние - мръсните, тя е царство на законността, ние- на беззаконието, тя е подредената, ние - хаотичните и т.н. И злорадстваме при всеки пример, в който Европа тук или там е заприличала на нас.

Въпреки падането на всички бариери, мнозина сънародници продължават да гледат на Европа като на чужбина, т.е. като на място, в което можеш да избягаш от България. Или където можеш да отидеш на гурбет, което, строго погледнато, значи работа в чужбина - въпреки единния пазар, въпреки единната валута, въпреки валидното за всички законодателство.

Най-сетне, българският европеизъм, на ниво политическа класа, е клиентелен. Ние сме в Европа не защото дълбоко в себе си чувстваме мястото си там, не защото имаме идеи за нея и искаме да ги осъществим, не защото искаме да я изграждаме, а защото там сме намерили едни “наши хора”, с чието одобрение и благоволение не пропускаме да се похвалим публично. Да се снимаме с тях, да ни покажат заедно по телевизията. Европейските ни покровители ни правят силни у дома. 

Каква Европа искаме? Каквато ще да е, стига да дава парѝ. Ние сме в ЕС, за да “бозаем”, както откровено се изрази неотдавна по бТВ Соломон Пасѝ. Ако обаче се появи и друго виме, не отказваме, дори да е само потенциално - като Съвета за мир на Тръмп.

Когато български лидер ви каже, че се чувства “най-подготвен” от всичките си опоненти за срещите във върха в Брюксел, това означава: Имам връзките, познавам правилните хора, правил съм им услуги и те ми дължат. Добре съм и с Урсула, и с Виктор и никой освен мене не го може това. Следователно, което е добре за мене, е добре и за България. 

За дипломатическо умение това вероятно все още може да минава сред мнозина до ГКПП Калотина. Отвъд него обаче то е политическа карикатура. И това, че все още не ни се присмиват в очите, а само зад гърба ни, хич не е успокоително - в днешното време разделно.