Ще ви разкажа как върви възстановяването ми. Пътят вече е ясен, макар че е дълъг. Всички текущи проблеми като това, че телефонът в ръцете ми е безполезен като камък, а да си налея сам вода се превръща в атракцион – са си незначителни.

Обяснявам.

Съвсем доскоро не разпознавах хората и не си спомнях как да говоря. Всяка сутрин при мен идваше лекарят и казваше:

„Алексей, днес съм донесъл една дъска, дайте да измислим коя дума да напишем на нея.“

Това ме хвърляше в отчаяние, защото дори и да разбирах като цяло какво се иска от мен, не се сещах къде да намеря думите. В кое място на главата възникват те? Къде в нея да намеря дума и да направя така, че тя да означава нещо? Всичко това би чеше напълно непонятно. Всъщност, дори не знаех как да изразя отчаянието си и затова просто мълчах. А това е само последният етап от възстановяването си, който си спомням.

Сега аз съм мъж, на когото краката му треперят, когато ходи по стълбите, но затова пък си мисли:

„О, това са стълби! По тях мога да се качвам. Но мога и да потърся асансьор.“ А доскоро щях само да стоя пред тях и да гледам тъпо.

Така че има още много проблеми за решаване, но невероятните лекари на берлинската болница „Шарите“ решиха главния. Те ме превърнаха от „технически жив човек“ в човек, който отново има шанса да се превърне във Висша Форма на Съществуване на Съвременното Общество - човек, който може бързо да скролва инстаграма си и без да се замисля да знае къде да сложи лайк.