Article_top

Берлин, 1938 г. Брилянтната физичка Хана Вайс е на ръба на най-голямото откритие на XX век – разделянето на атома. Тъй като е жена, при това еврейка, постиженията ѝ са омаловажавани, пренебрегвани и дори присвоявани от немските ѝ колеги. Когато обаче избухва войната, Хана разбира, че откритията ѝ може да дадат най-мощното оръжие в ръцете на Унищожителя на еврейския народ.
Ню Мексико, 1945 г. Майор Джак Дилейни каца в пустинята на Ню Мексико с мисия: да залови шпионина в свръхсекретната ядрена лаборатория в Лос Аламос, който подава кодирана информация на нацистките учени. Главният заподозрян е загадъчната Хана Вайс – един от водещите експерти в екипа на Робърт Опенхаймер, работещ върху създаването на най-мощното оръжие, което ще предопредели изхода на войната. В трите дни разпити, в които се опитва да разграничи истината от лъжата, Джак разбира, че с Хана си приличат повече, отколкото си е представял. В един момент границите се размиват и разпитващ и разпитван разменят ролите си. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Вдъхновена от истинската история на жената, която Айнщайн нарича Майката на атомната бомба, книгата разказва за безсмъртна любов и велики открития, но и за отговорността на големите учени пред историята.

Джан Елайъсбърг е режисьор и сценарист, носител на множество награди. Сред дългия списък от произведения в богатата ѝ творческа биография са режисираните от нея пилотни епизоди за продукции на телевизиите Си Би Ес, Ен Би Си и Ей Би Си като „Маями Вайс“ и „Уайсгай“; безброй епизоди от различни телевизионни сериали, сред които: „Тринайсет причини защо“, за "Нетфликс" – „Бул“, „Нашвил“, „Родителство“, „Магьосниците“, „Синя кръв“, „Военни престъпления: Лос Анджелис“, „Свръхестествено“ и десетки други. Тя е режисьорът и на игралния филм „След полунощ“ с участието на Пол Джиамати, покойната Наташа Ричърдсън и покойния Рютгер Хауер. Елайъсбърг е и високо ценен сценарист, автор на сценарии за филми, в които водещи персонажи са жени със силни характери, както във „Флай Гърлс“, жените военни пилоти през Втората световна война, играни от Камерън Диас и Никол Кидман за продуцентската компания „Фокс 2000“, и още много други. „Войната на Хана“ е дебютният ѝ роман.

Клуб Z публикува откъс от "Войната на Хана" (изд. "Изток-Запад")

Идват да ме вземат призори, както и очаквах. Бях заспала с дрехите, затова искам разрешение само да си обуя обувките. Това ми го позволяват, но друго – не. Казват ми да изляза навън, подчинявам се. На черния път, между моята квартира и лабораторията, е паркиран полицейски автомобил, от тези, които американците с романтична носталгия наричат „джипката“ – нелепо жизнерадостно название за раздрънканите прогнили тенекии на возилото, което ще ме транспортира от Лос Аламос до затвора във Форт Левънуърт, където да чакам отново (опасявам се, че там няма да е задълго) формалния съдебен процес и неизбежната ми екзекуция.

Имаше нещо, което катализираше верижната реакция, водеща до смъртта ми: собственото ми раздвоено сърце. Сега ясно виждам това, така ясно, както никога не успявах преди, когато всичко беше само теория: бял тебешир на черната дъска, уравнения като бледи кости, разпръснати по обгорени поля. Мъжът, на когото не трябваше да се доверявам, оковава китката ми и закача веригата към кукичка, здраво заварена за пейката.
– Ще те защитя – казва той с толкова сериозен тон, че не мога да не се усмихна.
– Още една лъжа.
Той хвърля поглед през рамо. След като се е уверил, че никой не може да ни види, той обгръща лицето ми с ръце.
– Ще те защитя, Хана. Стига да мога.

Мисля си, че може би ще ме целуне, но това би било твърде опасно и за двама ни. По природа той е прецизен и предпазлив, особено изкусен в опазването на тайни. Както повечето любовници. Нямам много емпирични доказателства за потвърждаването на тази хипотеза, тъй като съм обичала само двама мъже, но те и двамата държаха истината на безопасно разстояние. Безопасно за тях, не за мен. Колкото и да е добронамерено, обещанието му да ме пази не ме успокоява. Затова търся утеха в уравненията.

Разстоянието от лабораториите в Лос Аламос, Ню Мексико, до затвора във Форт Левънуърт, Канзас, е 1407 километра. Тръгнахме по тъмно, когато зората беше само обнадеждаващо сияние иззад тъмните планини, и по мои изчисления се движим със скорост от около 68 километра в час, която допуска почивки...
О, господи. Дали ще спрат? Ще ми позволят ли това простичко удобство?

Не. Няма да мисля за това. Уравненията. Те са ми опора. Барабаня с пръстите на свободната си ръка по метала до крака ми, все едно че свиря на невидими клавиши. Това е нещо като навик, винаги правя така, когато жонглирам с числа: барабаня с пръс­ти по бюра и маси. Разстоянието е 1407 километра, средната скорост е 68 километра в час, това създава вероятност реалното време за пътуване да е 20,6912 часа, плюс приблизително 27-те минути, които ще са необходими на военната полиция да отбие „джипката“ от пътя, да ми нахлузи чувала на главата и да...
Не бива да спирам да мисля за уравненията.
„Ще те защитя, Хана – каза той. – Стига да мога.“
Разстояние: 1407 километра, тръгване по тъмно, което допуска променливата: „Стига да мога.

Слънцето прогори дупка през мъглата, а жулещият пясък се надигна със съскане и цвърчене като напукана порцеланова стена, млечнобяла на фона на тюркоазеносиньото небе. Над тях перките на ротора гърмяха като картечница, а когато хеликоптерът се наклони за кацане, майор Джак Дилейни вече виждаше сянката му върху гладкия пясък. От тази гледка на повечето хора щеше да им се завие свят, но Джак невъзмутимо проучваше терена с хищнически поглед.

Докато се приземяваха между планинските възвишения, които сякаш бяха изваяни от самата земя и набраздени с дълбоки червени резки, към тях бавно се носеше пясъчна буря и замрежваше хоризонта. Приближиха се до някаква примитивна площадка за кацане: две кръстосани линии, издълбани в напуканата пръст, пилотът затанцува по педалите, за да компенсира насрещните пориви на вятъра, а хеликоптерът се заклатушка за един дълъг миг над земята и най-сетне се стабилизира. Докато перките на роторите бавно проскърцваха във финални обороти, той погледна часовника си и каза:
– Вече може да слезете, сър.
Пилотът подаде на Джак сака с военната униформа и един черен чадър.
– Да ви пази сянка, сър.

На лицето на пилота цъфна широка каубойска усмивка и след по-малко от минута сред невъобразима шумотевица вертолетът „Сикорски“ се издигна и изчезна, като остави Джак сред конус от завихрен прахоляк. По врата му се спусна дразнеща– струйка пот, примесена с нетърпение. Да, действително тази мисия беше изключително строго секретна, но Джак изведнъж осъзна, че малко се престарават с това забулено в тайнственост място. Той вдигна ръка като козирка на челото си, присви очи и видя в далечината, чак на хоризонта, нещо, което приличаше на дълга гърмяща змия, обвита в трепкащо сияние: върволица от военни камиони, които прекосяваха пустинята, насочени към хълмовете в далечината. Главата на змията – един продълговат черен буик с конвой от два лекотоварни военни автомобила – се отскубна от тялото и се плъзна надолу по хълма към временната площадка за кацане, където стоеше Джак с военния си сак и разтворения черен чадър като на Мери Попинз – странен аксесоар предвид безмилостната суша тук. Буикът, миниатюрно черно ядро във високо термичния център на самото нищо, се засили към него през талазите на маранята. Когато приближиха до мястото, където стоеше Джак, двата ескортни автомобила спряха на почтително разстояние, а шофьорът на буика свали прозореца.
– Майор Дилейни?
Джак кимна. Мъжът слезе от колата и протегна ръка.
– Старши сержант Колиър. Ще работя с вас и ще ви следвам неотлъчно. По заповед на генерал Гроувс. Той ще ни чака в базата.
Колиър прибра в багажника сака на Джак заедно с чадъра. И преди още да успее да седне обратно зад волана, Джак вече прецизно го беше премерил с поглед: особено енергичен западняк някъде от Средния Запад, подлизурко, който изгаря от желание да угоди на началника.
– Очаквах асистента си – каза Джак.
– Еврейчето ли?
– Лейтенант Ъпстейн.
– Пристигна снощи с влака – отвърна Колиър. – Не искал да се вари в тази жега.
– Умник е този Ъпстейн.
– Нима не са всичките такива – изсумтя Колиър. – Пресметливи евреи... Учени шваби. Все едно съм умрял и съм възкръснал в центъра на Ню Йорк.

Джак се засмя, цинично развеселен от това нелепо остроумие. Вдигна прозорчето, за да спре нахлуващата смрад на дизелово гориво и застоял тютюнев дим, намести се удобно на задната седалка и заразглежда книжата със заповеди и инструкции за мисията му на това място, с подробните указания къде и кога, но – странно – никъде не се споменаваше защо. Каквото и да правеха военните в Ню Мексико, явно бяха решили да го запазят строго секретно, но Джак нямаше нужда да му разписват подробно задълженията: той беше дошъл тук да хване шпионин.

Войната беше разкрила докъде може да достигне ФБР по отношение на по-широкия обхват на международното разузнаване. Управлението на стратегическите служби вече беше в компетенциите на Уилям Донован, а Донован лично беше вербувал дъхава китка от всевъзможни главорези, попрецъфтели дебютантки, милионери, университетски преподаватели, професионални военни и корпоративни адвокати, всеки от които беше свикнал с работа под напрежение и с потайни разговори.

Когато Донован огледа със зоркия си поглед кабинетите на висшестоящите служители, той веднага разбра, че хора като Джак Дилейни изкарват доста добри пари, като просто се редуват да се надхитрят едни други както в съдебните и заседателните зали, така и в скритите вътрешни кабинети.
– Може би дарбите ви могат да се използват по доста по-добър начин – беше предложил Донован на Джак, докато отдъхваха след игра на скуош.
– Като правя... какво?
– Това, което правите и сега.
– И какво мислите, че правя сега?
– Мисля, че задавате правилните въпроси – отвърна Донован. – И разбирате кога не получавате правилните отговори. Това умение може да се изтъргува доста изгодно по време на война.

 

 

Берлин, 1938 г. Брилянтната физичка Хана Вайс е на ръба на най-голямото откритие на XX век – разделянето на атома. Тъй като е жена, при това еврейка, постиженията ѝ са омаловажавани, пренебрегвани и дори присвоявани от немските ѝ колеги. Когато обаче избухва войната, Хана разбира, че откритията ѝ може да дадат най-мощното оръжие в ръцете на Унищожителя на еврейския народ.
Ню Мексико, 1945 г. Майор Джак Дилейни каца в пустинята на Ню Мексико с мисия: да залови шпионина в свръхсекретната ядрена лаборатория в Лос Аламос, който подава кодирана информация на нацистките учени. Главният заподозрян е загадъчната Хана Вайс – един от водещите експерти в екипа на Робърт Опенхаймер, работещ върху създаването на най-мощното оръжие, което ще предопредели изхода на войната. В трите дни разпити, в които се опитва да разграничи истината от лъжата, Джак разбира, че с Хана си приличат повече, отколкото си е представял. В един момент границите се размиват и разпитващ и разпитван разменят ролите си. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Вдъхновена от истинската история на жената, която Айнщайн нарича Майката на атомната бомба, книгата разказва за безсмъртна любов и велики открития, но и за отговорността на големите учени пред историята.

Джан Елайъсбърг е режисьор и сценарист, носител на множество награди. Сред дългия списък от произведения в богатата ѝ творческа биография са режисираните от нея пилотни епизоди за продукции на телевизиите Си Би Ес, Ен Би Си и Ей Би Си като „Маями Вайс“ и „Уайсгай“; безброй епизоди от различни телевизионни сериали, сред които: „Тринайсет причини защо“, за "Нетфликс" – „Бул“, „Нашвил“, „Родителство“, „Магьосниците“, „Синя кръв“, „Военни престъпления: Лос Анджелис“, „Свръхестествено“ и десетки други. Тя е режисьорът и на игралния филм „След полунощ“ с участието на Пол Джиамати, покойната Наташа Ричърдсън и покойния Рютгер Хауер. Елайъсбърг е и високо ценен сценарист, автор на сценарии за филми, в които водещи персонажи са жени със силни характери, както във „Флай Гърлс“, жените военни пилоти през Втората световна война, играни от Камерън Диас и Никол Кидман за продуцентската компания „Фокс 2000“, и още много други. „Войната на Хана“ е дебютният ѝ роман.

Клуб Z публикува откъс от "Войната на Хана" (изд. "Изток-Запад")

Идват да ме вземат призори, както и очаквах. Бях заспала с дрехите, затова искам разрешение само да си обуя обувките. Това ми го позволяват, но друго – не. Казват ми да изляза навън, подчинявам се. На черния път, между моята квартира и лабораторията, е паркиран полицейски автомобил, от тези, които американците с романтична носталгия наричат „джипката“ – нелепо жизнерадостно название за раздрънканите прогнили тенекии на возилото, което ще ме транспортира от Лос Аламос до затвора във Форт Левънуърт, където да чакам отново (опасявам се, че там няма да е задълго) формалния съдебен процес и неизбежната ми екзекуция.

Имаше нещо, което катализираше верижната реакция, водеща до смъртта ми: собственото ми раздвоено сърце. Сега ясно виждам това, така ясно, както никога не успявах преди, когато всичко беше само теория: бял тебешир на черната дъска, уравнения като бледи кости, разпръснати по обгорени поля. Мъжът, на когото не трябваше да се доверявам, оковава китката ми и закача веригата към кукичка, здраво заварена за пейката.
– Ще те защитя – казва той с толкова сериозен тон, че не мога да не се усмихна.
– Още една лъжа.
Той хвърля поглед през рамо. След като се е уверил, че никой не може да ни види, той обгръща лицето ми с ръце.
– Ще те защитя, Хана. Стига да мога.

Мисля си, че може би ще ме целуне, но това би било твърде опасно и за двама ни. По природа той е прецизен и предпазлив, особено изкусен в опазването на тайни. Както повечето любовници. Нямам много емпирични доказателства за потвърждаването на тази хипотеза, тъй като съм обичала само двама мъже, но те и двамата държаха истината на безопасно разстояние. Безопасно за тях, не за мен. Колкото и да е добронамерено, обещанието му да ме пази не ме успокоява. Затова търся утеха в уравненията.

Разстоянието от лабораториите в Лос Аламос, Ню Мексико, до затвора във Форт Левънуърт, Канзас, е 1407 километра. Тръгнахме по тъмно, когато зората беше само обнадеждаващо сияние иззад тъмните планини, и по мои изчисления се движим със скорост от около 68 километра в час, която допуска почивки...
О, господи. Дали ще спрат? Ще ми позволят ли това простичко удобство?

Не. Няма да мисля за това. Уравненията. Те са ми опора. Барабаня с пръстите на свободната си ръка по метала до крака ми, все едно че свиря на невидими клавиши. Това е нещо като навик, винаги правя така, когато жонглирам с числа: барабаня с пръс­ти по бюра и маси. Разстоянието е 1407 километра, средната скорост е 68 километра в час, това създава вероятност реалното време за пътуване да е 20,6912 часа, плюс приблизително 27-те минути, които ще са необходими на военната полиция да отбие „джипката“ от пътя, да ми нахлузи чувала на главата и да...
Не бива да спирам да мисля за уравненията.
„Ще те защитя, Хана – каза той. – Стига да мога.“
Разстояние: 1407 километра, тръгване по тъмно, което допуска променливата: „Стига да мога.

Слънцето прогори дупка през мъглата, а жулещият пясък се надигна със съскане и цвърчене като напукана порцеланова стена, млечнобяла на фона на тюркоазеносиньото небе. Над тях перките на ротора гърмяха като картечница, а когато хеликоптерът се наклони за кацане, майор Джак Дилейни вече виждаше сянката му върху гладкия пясък. От тази гледка на повечето хора щеше да им се завие свят, но Джак невъзмутимо проучваше терена с хищнически поглед.

Докато се приземяваха между планинските възвишения, които сякаш бяха изваяни от самата земя и набраздени с дълбоки червени резки, към тях бавно се носеше пясъчна буря и замрежваше хоризонта. Приближиха се до някаква примитивна площадка за кацане: две кръстосани линии, издълбани в напуканата пръст, пилотът затанцува по педалите, за да компенсира насрещните пориви на вятъра, а хеликоптерът се заклатушка за един дълъг миг над земята и най-сетне се стабилизира. Докато перките на роторите бавно проскърцваха във финални обороти, той погледна часовника си и каза:
– Вече може да слезете, сър.
Пилотът подаде на Джак сака с военната униформа и един черен чадър.
– Да ви пази сянка, сър.

На лицето на пилота цъфна широка каубойска усмивка и след по-малко от минута сред невъобразима шумотевица вертолетът „Сикорски“ се издигна и изчезна, като остави Джак сред конус от завихрен прахоляк. По врата му се спусна дразнеща– струйка пот, примесена с нетърпение. Да, действително тази мисия беше изключително строго секретна, но Джак изведнъж осъзна, че малко се престарават с това забулено в тайнственост място. Той вдигна ръка като козирка на челото си, присви очи и видя в далечината, чак на хоризонта, нещо, което приличаше на дълга гърмяща змия, обвита в трепкащо сияние: върволица от военни камиони, които прекосяваха пустинята, насочени към хълмовете в далечината. Главата на змията – един продълговат черен буик с конвой от два лекотоварни военни автомобила – се отскубна от тялото и се плъзна надолу по хълма към временната площадка за кацане, където стоеше Джак с военния си сак и разтворения черен чадър като на Мери Попинз – странен аксесоар предвид безмилостната суша тук. Буикът, миниатюрно черно ядро във високо термичния център на самото нищо, се засили към него през талазите на маранята. Когато приближиха до мястото, където стоеше Джак, двата ескортни автомобила спряха на почтително разстояние, а шофьорът на буика свали прозореца.
– Майор Дилейни?
Джак кимна. Мъжът слезе от колата и протегна ръка.
– Старши сержант Колиър. Ще работя с вас и ще ви следвам неотлъчно. По заповед на генерал Гроувс. Той ще ни чака в базата.
Колиър прибра в багажника сака на Джак заедно с чадъра. И преди още да успее да седне обратно зад волана, Джак вече прецизно го беше премерил с поглед: особено енергичен западняк някъде от Средния Запад, подлизурко, който изгаря от желание да угоди на началника.
– Очаквах асистента си – каза Джак.
– Еврейчето ли?
– Лейтенант Ъпстейн.
– Пристигна снощи с влака – отвърна Колиър. – Не искал да се вари в тази жега.
– Умник е този Ъпстейн.
– Нима не са всичките такива – изсумтя Колиър. – Пресметливи евреи... Учени шваби. Все едно съм умрял и съм възкръснал в центъра на Ню Йорк.

Джак се засмя, цинично развеселен от това нелепо остроумие. Вдигна прозорчето, за да спре нахлуващата смрад на дизелово гориво и застоял тютюнев дим, намести се удобно на задната седалка и заразглежда книжата със заповеди и инструкции за мисията му на това място, с подробните указания къде и кога, но – странно – никъде не се споменаваше защо. Каквото и да правеха военните в Ню Мексико, явно бяха решили да го запазят строго секретно, но Джак нямаше нужда да му разписват подробно задълженията: той беше дошъл тук да хване шпионин.

Войната беше разкрила докъде може да достигне ФБР по отношение на по-широкия обхват на международното разузнаване. Управлението на стратегическите служби вече беше в компетенциите на Уилям Донован, а Донован лично беше вербувал дъхава китка от всевъзможни главорези, попрецъфтели дебютантки, милионери, университетски преподаватели, професионални военни и корпоративни адвокати, всеки от които беше свикнал с работа под напрежение и с потайни разговори.

Когато Донован огледа със зоркия си поглед кабинетите на висшестоящите служители, той веднага разбра, че хора като Джак Дилейни изкарват доста добри пари, като просто се редуват да се надхитрят едни други както в съдебните и заседателните зали, така и в скритите вътрешни кабинети.
– Може би дарбите ви могат да се използват по доста по-добър начин – беше предложил Донован на Джак, докато отдъхваха след игра на скуош.
– Като правя... какво?
– Това, което правите и сега.
– И какво мислите, че правя сега?
– Мисля, че задавате правилните въпроси – отвърна Донован. – И разбирате кога не получавате правилните отговори. Това умение може да се изтъргува доста изгодно по време на война.

 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Заразихте ли се с COVID-19?