Article_top

Ден след рождения ден на Кен Киси на 17 септември, по „Нетфликс“ тръгна новият сериал, посветен на една от най-злокобните героини в световната литература – сестра Рачид от „Полет над кукувиче гнездо”. За няколко дни това стана най-гледаната продукция на платформата.

Знае се, че преди Кен Киси да започне да пише своя култов роман, той е работил като санитар в психиатрическо отделение. Именно там той опознава особеностите на това страховито място. Но по-малко известно е, че още по-важна роля за появата на романа „Полет над кукувиче гнездо” изиграва друго събитие в живота на писателя – участието му в тайна програма на ЦРУ за изучаване на психотропните вещества.

През 1959 г. Кен Киси току-що е постъпил в Стандфорд, където трябва да изучава писателско майсторство. За да подпомага следването си, той работи като санитар в болницата за ветерани в Менло Парк. Там получава предложение да участва в експериментална програма за изследване на възможностите на психотропни наркотични вещества в психиатрията. Няколко пъти в седмицата под лекарско наблюдение Киси е трябвало да приема ЛСД и мескалин, а после да решава прости математически задачи. За този експеримент се заплащало добре. Всъщност, това била част от мащабен проект за изучаване на възможностите за манипулация на човешкото съзнание с помощта на психоактивни вещества. За това Кен Киси научава едва 16 години по-късно. Първоначално му се струва, че е уцелил десетката.

Трудно е да се каже кое го е привлякло повече към експеримента – достъпът до безплатни наркотици или парите. Той плащал обучението си с помощта на стипендия на името на Удроу Уилсън, но за издръжка трябвало да работи. Длъжността нощен санитар в психиатричното отделение му била уредена от аспиранта в катедрата по психология на Станфорд Вик Лоуел, добър приятел на Киси. Мястото било гарантирано и проверено от самия Лоуел, както и от още няколко колеги на Киси в Станфорд. Всички те живеели в голяма комуна в Пало Алто в район Пери Лейн – център на американската бохема през 50-те. Томас Улф наричал Пери Лейн „истинска Аркадия, белязана с печата на истинната култура”.

Киси за цял живот остава дълбоко привързан към идеята за хипи комуните, а през 1959 г. той дори се опитва да пренесе духа ѝ в психиатричното отделение на болницата за ветерани. Пациентите там били лишени практически от всички права и напомняли по-скоро затворници. Киси решил да се бори срещу дехуманизацията с „партизански” методи: общувал с пациентите, разпитвал ги за личния им живот, посещавал ги извън работно време. Странният санитар бързо бил забелязан – изглеждал като отличен кандидат за участие в експеримента, който се провеждал в болницата под патронажа на ЦРУ. Обяснили му, че експериментът ще помогне да се премине към по-щадящи методи на лечение на психиатричните заболявания. Бързо бил убеден.

През следващата година и половина му плащали за това да приема наркотици под наблюдението на лекари. От своя страна Киси продължавал експериментите и без наблюдение: сдобил се с ключ от шкафа с наркотици, взимал тайно и ги носел в „Аркадия”, където устройвал грандиозни купони. Тези оргии за сметка на ЦРУ стават част от литературната история благодарение на приятеля на Киси Алън Гинзбърг, който ги описва в сборника „Кадиш и други стихотворения”. В историята на САЩ те влизат като част от тайната програма на ЦРУ от времената на Студената война, с наименование „МК Ултра”.

Дори в онези патетични времена „МК Ултра” била одиозен проект. В началото на 50-те години, по време на Корейската война, правителството на САЩ сериозно обсъждало възможността СССР и Китай да разработват програми за манипулация на съзнанието, за да вербуват попаднали в плен американски войници. През 1953 г. директорът на ЦРУ Алън Дълес инициира пускането на тайна програма за въздействие на психоактивните вещества върху съзнанието на човека. Целта е да се разбере дали може да се препрограмира човешкото съзнание и това да се използва при разпити.

Началник на проекта „МК Ултра” става 35-годишният Сидни Готлиб, когото в ЦРУ наричали Черния маг. Изцяло под крилото на Дълес, той успява да убеди ЦРУ да закупи ЛСД за 240 хиляди долара, наема за консултанти немски лекари, провеждали експерименти с мескалин в концентрационния лагер в Дахау, и пристъпва към тайни опити над граждани на САЩ.

Болницата в Менло Парк, където работи Киси, е само един от 150-те полигона на „МК Ултра”. Експериментът с математическите задачки, в който бил включен писателят, бил образец на невинност в сравнение с това, което правели на други места. В Университета „Макхил” в Монреал психиатърът Доналд Камерън под патронажа на Готбил вкарвал пациенти с невроза или следродилна депресия в медицинска кома, по време на която ги надрусвал с ЛСД и им пускал да слушат прости повтарящи се заповеди.

Експерименти имало и в затворите. Едно от опитните зайчета на Готлиб бил Джеймс „Уайти” Балджър, по-късно лидер на криминалната групировка Уинтър Хил, контролираща от началото на 60-те целия престъпен свят на Бостън. По време на едно от първите си попадания в затвора през 1956 г. той се съгласил да участва в медицинско изследване за лекарство срещу шизофрения. Изследването се състояло в това той и още 18 затворника в Атланта всеки ден в продължение на година и половина да получават по една доза ЛСД.

В работата на „МК Ултра” били включени дори бордеите. В Ню Йорк и Сан Франциско била проведена операцията „Среднощен екстаз”. Момичета от няколко публични домове и стриптийз клубове надрусвали с ЛСД свои клиенти, а после ги завеждали в оборудвана с подслушватели стая, където с тях се заемали агенти на ЦРУ. На хартия „Среднощен екстаз” фигурирал като изследване, чиято цел била да изясни как сексът и ЛСД могат да отпуснат потенциален информатор. Всъщност Готлиб и подопечните му правели каквото си искат. През 1985 г., когато частично били разсекретени работните архиви на Готлиб, сред бележките била намерена докладна записка от един от агентите, в която се казвало:

"Къде другаде аз, доброто американско момче, бих могъл на убивам, насилвам, грабя и мамя с пряко разрешение на началството".

Но в края на 50-те експериментите на ЦРУ с психотропни вещества все още изглеждали не просто невинно, но дори прогресивно. По това време психиатриите вече няколко години се занимавали с изследване на ЛСД, като търсели по този начин възможност за по-хуманно отношение към пациентите. Точно с това експериментът привлякъл Кен Киси. През 1959 г. той вече знаел, че действието на дебютния му роман трябва да се развива в психиатрична болница.

В началото на 60-те антипсихиатричното движение за деинстуционализация на психиатрията стремително набирало скорост. Идеята, че хората с психически заболявания трябва максимално да бъдат изолирани от обществото, вече не се считала за основополагаща. Това е в отговор на нанесената от нацизма травма – дехуманизацията на хората с психически разстройства твърде много напомняла на политиката на Хитлерова Германия, където подобни хора били принудително стерилизирани и унищожавани.

Реформирането на психиатрията започнало в Европа в началото на 50-те. Постепенно започнали да отменят архаичните начини на лечение – електрошоковата терапия, лоботомията, тежките медикаменти – и ги заменяли с по-хуманитарни методи. Разработвала се и система за домашно лечение без хоспитализация. През 60-те вече окончателно се оформила идеята, че класическите „лудници” са варварски атавизъм.

През 1959 г. в Америка се провеждат около хиляда официални изследвания на ЛСД. С помощта на силния наркотик се опитват да лекуват алкохолна зависимост, хронична депресия, шизофрения. Изпитвали го върху болни в терминален стадий, при това ефективно. Психиатърът Елих Каст описва резултатите от подобна терапия:

"Пациентите спряха да мислят за катастрофалното си положение, свободно говореха за неизбежността на смъртта с чувство, несвойствено за хората от западната цивилизация, но облекчаващо душевното им състояние".

Лекарите били силно впечатлени от резултатите и посоката изглеждала перспективна.

Участието си в експериментите с ЛСД в Менло Парк Кен Киси възприел като сигнал за идване на нови времена. Уверен, че помага за реформирането на психиатрията, той очаквал, че тежкият живот на неговите подопечни ще се облекчи. Замисленият от него роман трябвало да бъде сбогуване със стария ред – последно разобличение на света на психиатричното насилие, превръщащо хората в не-хора.

Експериментът на ЦРУ повлиява върху Киси много повече, отколкото всички мислители и съвременни философи, които той чете по онова време. Киси, който преди да влезе в Станфорд, е учил журналистика в Орегън, благонадежден и отговорен млад човек, политически ангажиран, е имал всички шансове да дебютира с реалистичен роман за ужасите на живота в лудница.

Литературните му пристрастия също го подтиквали към това. По-късно той си спомня, че искал да напише нравоучителна история в стила на Дикенс. Но попадайки в програмата на ЦРУ, при редовния достъп до наркотици, той пише не реалистична, а психеделична книга.

Заедно с Киси в програмата „МК Ултра” се включва и Алън Гинзбърг. Той не решава математически задачи, но с часове слуша Вагнер и аудиозаписи на Гъртруд Стайн. След това тръгва из страната, за да проповядва вярата си, че ЛСД дава особен мистичен опит, с което предизвиква гнева на властите.

Няколко години по-късно Киси тръгва по същите стъпки. През 1964 той и негови приятели, приели името „Веселите пакостници”, тръгват на психеделични гастроли в страната. Киси купува специален автобус, а зад волана му застава Нийл Касиди – главен идеолог и вдъхновител на битническото движение.

Но през 1959 г. било рано за подобни пътешествия. Тогава Киси все още само се кани да напише романа, който ще стане неговият билет за автобуса на „Веселите пакостници”.

"Много съм впечатлен от работата на най-своенравното птиче в класа ми, Кен Киси. Неговата книга може да се получи истински страховита", пише през 1960 г. преподавателят в курса по писателско майсторство в Станфорд и редактор на издателство „Викинг прес” Малкълм Коули в писмо до Пат Ковичи, с когото негласно се състезават за титлата най-напредничав редактор в едно и също издателство.

Ковичи е откривателят на „Гроздовете на гнева” на Стайнбек, а Коули малко преди това е издал „По пътя” на Керуак. Две години по-късно Коули дава отчет в още едно писмо за работата си с Киси:

"Взехме „Полет над кукувиче гнездо”. Младите ни сътрудници не могат да си намерят място от щастие. Много интересно как се разделиха мненията – Киси е максимално разбираем за младата аудитория, а от старците само аз споделям мнението им, че книгата ще има успех".

64-годишният по това време Коули се оказва прав.

В началото на 60-те той е един от патриарсите на американската литература. Приятел на Гъртруд Стайн и Хемингуей, политически активист, попаднал под прожекторите на сенатор Маккарти, Коули не само издирва нови имена, но и връща стари и позабравени в литературата. През 40-те на него се дължи възраждането на Фокнър, който по-късно му казва, че му дължи всичко. През 50-те прави нова антология с разкази на Фицджералд и пуска редактирана по-нова версия на „Нежна е нощта”, след което американците отново откриват Фицджералд. В началото на 60-те пише предговор към сборник разкази на Шърууд Андерсън и всички си спомнят, че „загубеното поколение” не се ограничава до три популярни имена.

От края на 40-те Коули води и курсове по писане, за да си „отгледа” ново поколение автори, което да повтори международния успех на неговите връстници отпреди войната. Керуак и Киси са първият резултат от този негов проект. С помощта на Коули битниците и хипитата влизат в литературата. Така се затвърждава в новото време линията, подхваната преди това от Ремарк и Хемингуей.

Киси никога не успява да разкаже смислено как точно тече работата му с Коули:

"Отивах при него със записки. Той първо винаги задаваше няколко въпроса, които дори не мога да си спомня, а после четири часа му говорех за живота и какво искам да пиша след това. И това беше всичко".

Някои писатели, които работят с Коули, твърдят, че основното му редакторско оръжие бил неговият слухов апарат – по време на срещи той го изключвал.

„Полет над кукувиче гнездо” излиза във „Викинг Прес” през 1962 г. и мигновено става бестселър. Романът за неуспешния бунт срещу произвола и жестокостта става символ на антипсихиатричното движение.

"В шест и половина се запалват лампите в спалното; Острите скачат бързо от леглата си, че току-виж черните момчета ги смушили да стават и да ходят я да лъскат пода, я да изпразнят пепелниците, я да загладят драскотините по стената там, където онзи ден един старец направи късо съединение и се свлече на земята сред вихрушка от дим и миризма на изгоряла гума. Неподвижните провесват към пода вдървените си крака и като някакви седнали статуи чакат някой да им докара инвалидните столове. Безмозъчните се изпикават в леглата си, възбуждат електрическия сигнал и леглата ги изхвърлят върху линолеума, където черните момчета могат да ги облеят с маркуча и да им навлекат чисти дрехи…"така е описан сутрешният режим в обикновена лудница в САЩ през 50-те години*.

През 1963 г., само година след излизането на романа, президентът Кенеди инициира приемането на Акт за психичното здраве, който постановява психиатричните учреждения да станат обществени, а не държавни, и дава възможност на пациентите да водят пълноценен живот.

Още през 1962 г. Кърк Дъглас купува правата за екранизация на романа. Тогава той е известен най-вече с ролята си на Спартак в едноимненния филм, но и като един от главните противници на антикомунистическия „лов на вещици” на Маккарти. Той оценил потенциала на „Полет над кукувиче гнездо” и платил за правата 47 хиляди долара. Първо била написана сценична адаптация за бродуейски спектакъл, в който Дъглас играл главната роля. Все още обаче не се намирали пари за киноадаптация.

Нямало и подходящ режисьор. През 1964 г. обаче Кърк Дъглас се озовал в Чехословакия като част от американска киноделегация. Там се запознал с младата звезда на чешкото кино Милош Форман, който току-що бил представил своя дебютен филм „Черен Петър”. Дъглас му разказал за „Полета…”, стиснали си ръцете и се разбрали Форман да получи романа по пощата. Дъглас изпратил книгата, както обещал, но на границата тя попаднала в ръцете на комунистическата цензура и била иззета. Отговор от младия чешки режисьор не дошъл в продължение на 10 години. Междувременно Майкъл Дъглас купил от баща си правата върху книгата.

През тези 10 години Съветският съюз нахлул с танковете си в Прага, Форман избягал, а семейство Дъглас почти се отказало от филмирането на романа. Много режисьори се опитвали да ги убедят да им предоставят тази възможност, сред тях били Джон Касаветис и Питър Фонда, но Дъглас отказвали. През 1974 г. на вратата им почукал Милош Форман, вече като гражданин на САЩ.

"Психиатричната болница в „Полет над кукувиче гнездо” е моята родина. И аз избягах от там. Никой не разбира този материал по-добре от мен"това били думите на великия чешки режисьор по спомени на Майкъл Дъглас.

Филмът, който излиза по екраните следващата година, получава 5 оскара, сред които един за Форман за най-добър режисьор. Независимо от мизерния бюджен от 3 млн. долара, филмът събира 163 милиона в боксофиса и се харесва на всички, освен на писателя, създал романа.

Киси така и не прощава на кинаджиите за това, че сменят фигурата на разказвача. В книгата повествованието върви от името на Вожда Бромдън, който е двойно обезправен – не само е психически болен, но е и сред потиснатите коренни жители на САЩ. В Холивуд решили да не наблягат на етническия конфликт и да се съсредоточават върху една тема. „Бунтът на единака” изглеждал по-перспективен в комерсиален смисъл, отколкото геноцидът над индианците.

При това Форман, независимо от протестите на Киси, който искал да види филм в експресионистичната стилистика на Роберт Вине с „Кабинетът на доктор Калигари”, заснел максимално реалистична притча за тоталитаризма. Единственото, което свързвало филма на Форман с духа на оригиналния роман, бил изпълнителят на главната роля, връстникът на Киси Джак Никълсън, който пазел в паметта си спомена за неслучилата се мирна психеделична революция.

Практически едновременно с премиерата на „Полет над кукувиче гнездо” президентът Джералд Форд, застанал на кормилото на държавата след „Аферата Уотъргейт“, започнал разследване на „МК Ултра”, макар и програмата да била закрита през 1964 г. Сидни Готлиб към този момент вече бил напуснал всички длъжности с почести и живеел в екоферма във Вирджиния. Съгласил се да даде показания само при условия на пълен имунитет. Получил и прозвището „Доктор Смърт”.

Кен Киси не присъствал на изслушванията. Живеел затворено в Орегън и не се появявал пред публика. Това не била неговата революция. Но останали думите му:

"Аз цял живот разказвам една и съща история. В различни времена, с различни имена и на различни места, но една и съща. Тя е за това, че малкият човек, ако поиска, може да победи голямата система – ако не с измама, то с помощта на въображението и хумора".

Площад "Славейков"

 

Ден след рождения ден на Кен Киси на 17 септември, по „Нетфликс“ тръгна новият сериал, посветен на една от най-злокобните героини в световната литература – сестра Рачид от „Полет над кукувиче гнездо”. За няколко дни това стана най-гледаната продукция на платформата.

Знае се, че преди Кен Киси да започне да пише своя култов роман, той е работил като санитар в психиатрическо отделение. Именно там той опознава особеностите на това страховито място. Но по-малко известно е, че още по-важна роля за появата на романа „Полет над кукувиче гнездо” изиграва друго събитие в живота на писателя – участието му в тайна програма на ЦРУ за изучаване на психотропните вещества.

През 1959 г. Кен Киси току-що е постъпил в Стандфорд, където трябва да изучава писателско майсторство. За да подпомага следването си, той работи като санитар в болницата за ветерани в Менло Парк. Там получава предложение да участва в експериментална програма за изследване на възможностите на психотропни наркотични вещества в психиатрията. Няколко пъти в седмицата под лекарско наблюдение Киси е трябвало да приема ЛСД и мескалин, а после да решава прости математически задачи. За този експеримент се заплащало добре. Всъщност, това била част от мащабен проект за изучаване на възможностите за манипулация на човешкото съзнание с помощта на психоактивни вещества. За това Кен Киси научава едва 16 години по-късно. Първоначално му се струва, че е уцелил десетката.

Трудно е да се каже кое го е привлякло повече към експеримента – достъпът до безплатни наркотици или парите. Той плащал обучението си с помощта на стипендия на името на Удроу Уилсън, но за издръжка трябвало да работи. Длъжността нощен санитар в психиатричното отделение му била уредена от аспиранта в катедрата по психология на Станфорд Вик Лоуел, добър приятел на Киси. Мястото било гарантирано и проверено от самия Лоуел, както и от още няколко колеги на Киси в Станфорд. Всички те живеели в голяма комуна в Пало Алто в район Пери Лейн – център на американската бохема през 50-те. Томас Улф наричал Пери Лейн „истинска Аркадия, белязана с печата на истинната култура”.

Киси за цял живот остава дълбоко привързан към идеята за хипи комуните, а през 1959 г. той дори се опитва да пренесе духа ѝ в психиатричното отделение на болницата за ветерани. Пациентите там били лишени практически от всички права и напомняли по-скоро затворници. Киси решил да се бори срещу дехуманизацията с „партизански” методи: общувал с пациентите, разпитвал ги за личния им живот, посещавал ги извън работно време. Странният санитар бързо бил забелязан – изглеждал като отличен кандидат за участие в експеримента, който се провеждал в болницата под патронажа на ЦРУ. Обяснили му, че експериментът ще помогне да се премине към по-щадящи методи на лечение на психиатричните заболявания. Бързо бил убеден.

През следващата година и половина му плащали за това да приема наркотици под наблюдението на лекари. От своя страна Киси продължавал експериментите и без наблюдение: сдобил се с ключ от шкафа с наркотици, взимал тайно и ги носел в „Аркадия”, където устройвал грандиозни купони. Тези оргии за сметка на ЦРУ стават част от литературната история благодарение на приятеля на Киси Алън Гинзбърг, който ги описва в сборника „Кадиш и други стихотворения”. В историята на САЩ те влизат като част от тайната програма на ЦРУ от времената на Студената война, с наименование „МК Ултра”.

Дори в онези патетични времена „МК Ултра” била одиозен проект. В началото на 50-те години, по време на Корейската война, правителството на САЩ сериозно обсъждало възможността СССР и Китай да разработват програми за манипулация на съзнанието, за да вербуват попаднали в плен американски войници. През 1953 г. директорът на ЦРУ Алън Дълес инициира пускането на тайна програма за въздействие на психоактивните вещества върху съзнанието на човека. Целта е да се разбере дали може да се препрограмира човешкото съзнание и това да се използва при разпити.

Началник на проекта „МК Ултра” става 35-годишният Сидни Готлиб, когото в ЦРУ наричали Черния маг. Изцяло под крилото на Дълес, той успява да убеди ЦРУ да закупи ЛСД за 240 хиляди долара, наема за консултанти немски лекари, провеждали експерименти с мескалин в концентрационния лагер в Дахау, и пристъпва към тайни опити над граждани на САЩ.

Болницата в Менло Парк, където работи Киси, е само един от 150-те полигона на „МК Ултра”. Експериментът с математическите задачки, в който бил включен писателят, бил образец на невинност в сравнение с това, което правели на други места. В Университета „Макхил” в Монреал психиатърът Доналд Камерън под патронажа на Готбил вкарвал пациенти с невроза или следродилна депресия в медицинска кома, по време на която ги надрусвал с ЛСД и им пускал да слушат прости повтарящи се заповеди.

Експерименти имало и в затворите. Едно от опитните зайчета на Готлиб бил Джеймс „Уайти” Балджър, по-късно лидер на криминалната групировка Уинтър Хил, контролираща от началото на 60-те целия престъпен свят на Бостън. По време на едно от първите си попадания в затвора през 1956 г. той се съгласил да участва в медицинско изследване за лекарство срещу шизофрения. Изследването се състояло в това той и още 18 затворника в Атланта всеки ден в продължение на година и половина да получават по една доза ЛСД.

В работата на „МК Ултра” били включени дори бордеите. В Ню Йорк и Сан Франциско била проведена операцията „Среднощен екстаз”. Момичета от няколко публични домове и стриптийз клубове надрусвали с ЛСД свои клиенти, а после ги завеждали в оборудвана с подслушватели стая, където с тях се заемали агенти на ЦРУ. На хартия „Среднощен екстаз” фигурирал като изследване, чиято цел била да изясни как сексът и ЛСД могат да отпуснат потенциален информатор. Всъщност Готлиб и подопечните му правели каквото си искат. През 1985 г., когато частично били разсекретени работните архиви на Готлиб, сред бележките била намерена докладна записка от един от агентите, в която се казвало:

"Къде другаде аз, доброто американско момче, бих могъл на убивам, насилвам, грабя и мамя с пряко разрешение на началството".

Но в края на 50-те експериментите на ЦРУ с психотропни вещества все още изглеждали не просто невинно, но дори прогресивно. По това време психиатриите вече няколко години се занимавали с изследване на ЛСД, като търсели по този начин възможност за по-хуманно отношение към пациентите. Точно с това експериментът привлякъл Кен Киси. През 1959 г. той вече знаел, че действието на дебютния му роман трябва да се развива в психиатрична болница.

В началото на 60-те антипсихиатричното движение за деинстуционализация на психиатрията стремително набирало скорост. Идеята, че хората с психически заболявания трябва максимално да бъдат изолирани от обществото, вече не се считала за основополагаща. Това е в отговор на нанесената от нацизма травма – дехуманизацията на хората с психически разстройства твърде много напомняла на политиката на Хитлерова Германия, където подобни хора били принудително стерилизирани и унищожавани.

Реформирането на психиатрията започнало в Европа в началото на 50-те. Постепенно започнали да отменят архаичните начини на лечение – електрошоковата терапия, лоботомията, тежките медикаменти – и ги заменяли с по-хуманитарни методи. Разработвала се и система за домашно лечение без хоспитализация. През 60-те вече окончателно се оформила идеята, че класическите „лудници” са варварски атавизъм.

През 1959 г. в Америка се провеждат около хиляда официални изследвания на ЛСД. С помощта на силния наркотик се опитват да лекуват алкохолна зависимост, хронична депресия, шизофрения. Изпитвали го върху болни в терминален стадий, при това ефективно. Психиатърът Елих Каст описва резултатите от подобна терапия:

"Пациентите спряха да мислят за катастрофалното си положение, свободно говореха за неизбежността на смъртта с чувство, несвойствено за хората от западната цивилизация, но облекчаващо душевното им състояние".

Лекарите били силно впечатлени от резултатите и посоката изглеждала перспективна.

Участието си в експериментите с ЛСД в Менло Парк Кен Киси възприел като сигнал за идване на нови времена. Уверен, че помага за реформирането на психиатрията, той очаквал, че тежкият живот на неговите подопечни ще се облекчи. Замисленият от него роман трябвало да бъде сбогуване със стария ред – последно разобличение на света на психиатричното насилие, превръщащо хората в не-хора.

Експериментът на ЦРУ повлиява върху Киси много повече, отколкото всички мислители и съвременни философи, които той чете по онова време. Киси, който преди да влезе в Станфорд, е учил журналистика в Орегън, благонадежден и отговорен млад човек, политически ангажиран, е имал всички шансове да дебютира с реалистичен роман за ужасите на живота в лудница.

Литературните му пристрастия също го подтиквали към това. По-късно той си спомня, че искал да напише нравоучителна история в стила на Дикенс. Но попадайки в програмата на ЦРУ, при редовния достъп до наркотици, той пише не реалистична, а психеделична книга.

Заедно с Киси в програмата „МК Ултра” се включва и Алън Гинзбърг. Той не решава математически задачи, но с часове слуша Вагнер и аудиозаписи на Гъртруд Стайн. След това тръгва из страната, за да проповядва вярата си, че ЛСД дава особен мистичен опит, с което предизвиква гнева на властите.

Няколко години по-късно Киси тръгва по същите стъпки. През 1964 той и негови приятели, приели името „Веселите пакостници”, тръгват на психеделични гастроли в страната. Киси купува специален автобус, а зад волана му застава Нийл Касиди – главен идеолог и вдъхновител на битническото движение.

Но през 1959 г. било рано за подобни пътешествия. Тогава Киси все още само се кани да напише романа, който ще стане неговият билет за автобуса на „Веселите пакостници”.

"Много съм впечатлен от работата на най-своенравното птиче в класа ми, Кен Киси. Неговата книга може да се получи истински страховита", пише през 1960 г. преподавателят в курса по писателско майсторство в Станфорд и редактор на издателство „Викинг прес” Малкълм Коули в писмо до Пат Ковичи, с когото негласно се състезават за титлата най-напредничав редактор в едно и също издателство.

Ковичи е откривателят на „Гроздовете на гнева” на Стайнбек, а Коули малко преди това е издал „По пътя” на Керуак. Две години по-късно Коули дава отчет в още едно писмо за работата си с Киси:

"Взехме „Полет над кукувиче гнездо”. Младите ни сътрудници не могат да си намерят място от щастие. Много интересно как се разделиха мненията – Киси е максимално разбираем за младата аудитория, а от старците само аз споделям мнението им, че книгата ще има успех".

64-годишният по това време Коули се оказва прав.

В началото на 60-те той е един от патриарсите на американската литература. Приятел на Гъртруд Стайн и Хемингуей, политически активист, попаднал под прожекторите на сенатор Маккарти, Коули не само издирва нови имена, но и връща стари и позабравени в литературата. През 40-те на него се дължи възраждането на Фокнър, който по-късно му казва, че му дължи всичко. През 50-те прави нова антология с разкази на Фицджералд и пуска редактирана по-нова версия на „Нежна е нощта”, след което американците отново откриват Фицджералд. В началото на 60-те пише предговор към сборник разкази на Шърууд Андерсън и всички си спомнят, че „загубеното поколение” не се ограничава до три популярни имена.

От края на 40-те Коули води и курсове по писане, за да си „отгледа” ново поколение автори, което да повтори международния успех на неговите връстници отпреди войната. Керуак и Киси са първият резултат от този негов проект. С помощта на Коули битниците и хипитата влизат в литературата. Така се затвърждава в новото време линията, подхваната преди това от Ремарк и Хемингуей.

Киси никога не успява да разкаже смислено как точно тече работата му с Коули:

"Отивах при него със записки. Той първо винаги задаваше няколко въпроса, които дори не мога да си спомня, а после четири часа му говорех за живота и какво искам да пиша след това. И това беше всичко".

Някои писатели, които работят с Коули, твърдят, че основното му редакторско оръжие бил неговият слухов апарат – по време на срещи той го изключвал.

„Полет над кукувиче гнездо” излиза във „Викинг Прес” през 1962 г. и мигновено става бестселър. Романът за неуспешния бунт срещу произвола и жестокостта става символ на антипсихиатричното движение.

"В шест и половина се запалват лампите в спалното; Острите скачат бързо от леглата си, че току-виж черните момчета ги смушили да стават и да ходят я да лъскат пода, я да изпразнят пепелниците, я да загладят драскотините по стената там, където онзи ден един старец направи късо съединение и се свлече на земята сред вихрушка от дим и миризма на изгоряла гума. Неподвижните провесват към пода вдървените си крака и като някакви седнали статуи чакат някой да им докара инвалидните столове. Безмозъчните се изпикават в леглата си, възбуждат електрическия сигнал и леглата ги изхвърлят върху линолеума, където черните момчета могат да ги облеят с маркуча и да им навлекат чисти дрехи…"така е описан сутрешният режим в обикновена лудница в САЩ през 50-те години*.

През 1963 г., само година след излизането на романа, президентът Кенеди инициира приемането на Акт за психичното здраве, който постановява психиатричните учреждения да станат обществени, а не държавни, и дава възможност на пациентите да водят пълноценен живот.

Още през 1962 г. Кърк Дъглас купува правата за екранизация на романа. Тогава той е известен най-вече с ролята си на Спартак в едноимненния филм, но и като един от главните противници на антикомунистическия „лов на вещици” на Маккарти. Той оценил потенциала на „Полет над кукувиче гнездо” и платил за правата 47 хиляди долара. Първо била написана сценична адаптация за бродуейски спектакъл, в който Дъглас играл главната роля. Все още обаче не се намирали пари за киноадаптация.

Нямало и подходящ режисьор. През 1964 г. обаче Кърк Дъглас се озовал в Чехословакия като част от американска киноделегация. Там се запознал с младата звезда на чешкото кино Милош Форман, който току-що бил представил своя дебютен филм „Черен Петър”. Дъглас му разказал за „Полета…”, стиснали си ръцете и се разбрали Форман да получи романа по пощата. Дъглас изпратил книгата, както обещал, но на границата тя попаднала в ръцете на комунистическата цензура и била иззета. Отговор от младия чешки режисьор не дошъл в продължение на 10 години. Междувременно Майкъл Дъглас купил от баща си правата върху книгата.

През тези 10 години Съветският съюз нахлул с танковете си в Прага, Форман избягал, а семейство Дъглас почти се отказало от филмирането на романа. Много режисьори се опитвали да ги убедят да им предоставят тази възможност, сред тях били Джон Касаветис и Питър Фонда, но Дъглас отказвали. През 1974 г. на вратата им почукал Милош Форман, вече като гражданин на САЩ.

"Психиатричната болница в „Полет над кукувиче гнездо” е моята родина. И аз избягах от там. Никой не разбира този материал по-добре от мен"това били думите на великия чешки режисьор по спомени на Майкъл Дъглас.

Филмът, който излиза по екраните следващата година, получава 5 оскара, сред които един за Форман за най-добър режисьор. Независимо от мизерния бюджен от 3 млн. долара, филмът събира 163 милиона в боксофиса и се харесва на всички, освен на писателя, създал романа.

Киси така и не прощава на кинаджиите за това, че сменят фигурата на разказвача. В книгата повествованието върви от името на Вожда Бромдън, който е двойно обезправен – не само е психически болен, но е и сред потиснатите коренни жители на САЩ. В Холивуд решили да не наблягат на етническия конфликт и да се съсредоточават върху една тема. „Бунтът на единака” изглеждал по-перспективен в комерсиален смисъл, отколкото геноцидът над индианците.

При това Форман, независимо от протестите на Киси, който искал да види филм в експресионистичната стилистика на Роберт Вине с „Кабинетът на доктор Калигари”, заснел максимално реалистична притча за тоталитаризма. Единственото, което свързвало филма на Форман с духа на оригиналния роман, бил изпълнителят на главната роля, връстникът на Киси Джак Никълсън, който пазел в паметта си спомена за неслучилата се мирна психеделична революция.

Практически едновременно с премиерата на „Полет над кукувиче гнездо” президентът Джералд Форд, застанал на кормилото на държавата след „Аферата Уотъргейт“, започнал разследване на „МК Ултра”, макар и програмата да била закрита през 1964 г. Сидни Готлиб към този момент вече бил напуснал всички длъжности с почести и живеел в екоферма във Вирджиния. Съгласил се да даде показания само при условия на пълен имунитет. Получил и прозвището „Доктор Смърт”.

Кен Киси не присъствал на изслушванията. Живеел затворено в Орегън и не се появявал пред публика. Това не била неговата революция. Но останали думите му:

"Аз цял живот разказвам една и съща история. В различни времена, с различни имена и на различни места, но една и съща. Тя е за това, че малкият човек, ако поиска, може да победи голямата система – ако не с измама, то с помощта на въображението и хумора".

Площад "Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Заразихте ли се с COVID-19?