"Картината ставаше още по-тревожна: целият свят беше обзет от някакво безумие..." (ОТКЪС)

Той е клиничен психолог, дългогодишен преподавател в университета в Торонто и един от най-популярните публични лектори в света. С медийните си участия и глобалния си бестселър „12 правила за живота: Противоотрова срещу хаоса“ професор Джордан Б. Питърсън се превърна в един от най-разпознаваемите интелектуалци в западния свят.

Сега за първи път на български език се появява забележителният magnum opus на Питърсън – „Карти на смисъла: Архитектура на вярата“, най-мащабното изследване на автора, което очертава рамката на всички негови бъдещи трудове и на чиято база той изготвя популярните си YouTube лекции „Maps of Meaning“.

В тази проницателна и задълбочена книга канадският психолог изследва връзката между религиозните вярвания и митове и начина, по който човешкият мозък функционира и изгражда представата си за света. 

Години наред Питърсън изучава политология и психология, изследва различни идеологии и митологии и пътува из дебрите на човешкия ум, докато не достига до една истина: „Вярванията създават света, и то съвсем не в преносен смисъл“.

Плод на всеобхватната и дългогодишна научна работа на Питърсън, тази книга среща изследванията на колоси като Карл Густав Юнг, Зигмунд Фройд, Джоузеф Камбъл с откритията на невроанатомията, невропсихологията и когнитивните науки, за да разкрие мистериите на човешкия мозък, вярата и разбирането ни за свят, общество, индивид, морал.

Задълбочено и провокиращо, това изследване, дава отговори на разнообразни въпроси:

• Защо хора от коренно различни култури и епохи структурират своите митове и вярвания по сходен начин?
• Как историите от миналото формират съвременната реалност? 
• Как изграждаме представата си за света около себе си?
• Как внасяме ред в хаоса на съществуването?
• Върху какво се градят идеологиите?
• Как човешкият ум формира убежденията си?
• Какво ни казват приликите в различните обществени системи, идеологии и убеждения за начина, по който работи мозъка?
• Как определяме кое е зло и кое – добро?

Комплексен и мащабен в размаха си, този монументален труд обяснява основни културни феномени и фундаменти през погледа и похватите на науката.

„Карти на смисъла: Архитектура на вярата“ проследява невидимите нишки, които свързват хората от зората на човечеството до днес, и ще промени начина, по който виждате света.

* * *

Из „Карти на смисъла: Архитектура на вярата“ от Джордан Б. Питърсън

Снимка "Сиела"

ПРЕДИСЛОВИЕ. DESCENSUS AD INFEROS¹

Нещо, което не можем да видим, ни предпазва от това, което не раз­бираме. Невидимото – това е културата в нейното интрапсихично проявление. Нещото, което не разбираме, е хаосът, породил култура­та. Хаосът се завръща, ако стълбовете на културата случайно рух­нат. Ние сме готови да направим всичко – каквото и да е, – за да се предпазим от това завръщане.

„… самият факт, че даден всеобщ проблем е обзел и погълнал из­цяло човека, който го артикулира, е гаранция, че той наистина дъл­боко го е преживял и може би е извлякъл полза от своите страда­ния. После той ще ни опише този проблем като пример от личния си живот и така ни отвори очите за истината.“²

Отраснах, както се казва, в лоното на християнската Църква. Това обаче не означава, че моето семейство беше дълбоко религиозно. В детството майка ми ме водеше на църковните служби, но човек не би могъл да я нарече ревностна и строга протестантка, така че у дома никога не разго­варяхме на религиозни теми. Баща ми по същество беше агностик, поне в традиционния смисъл. И категорично отказваше да стъпи в църква ос­вен за сватба или погребение. Въпреки това семейните ни отношения бяха просмукани от историческите останки на християнския морал, кой­то наложи дълбок отпечатък върху нашите копнежи и лични отношения. Даже когато пораснах, повечето хора все още продължаваха да ходят на църква; нещо повече, всички устои и предубеждения, характерни за средната класа, бяха по своята същина юдео-християнски. И макар тези, които не понасяха традиционните ритуали и вярвания, да ставаха все повече и повече, те безусловно приемаха правилата на играта на християнството и формално ги следваха.

Когато станах на дванайсет или там някъде, майка ме записа да по­сещавам часовете по подготовка за конфирмация. Подготвяха ни за при­емането в лоното на Църквата вече като съзнателни и зрели човеци. Там никак не ми харесваше. Не споделях отношението на моите отявлено религиозни съученици (които бяха малко на брой), нито си пожелавах тяхното незавидно социално положение. Не ми се нравеше даскалската атмосфера, която цареше в тия часове. А най-главното – не можех да преглътна онова, на което ме учеха. Веднъж попитах свещеника как по­мирява историята от Битие със съвременните научни теории за мирозда­нието. Той явно не се беше замислял за подобно помирение; нещо пове­че, по душа изглеждаше по-убеден в еволюционната теория. Аз така или иначе си търсех оправдание да напусна и това се оказа капката, която преля чашата. Религията беше за невежите, слабите и суеверните. Прес­танах да ходя на църква и прекрачих в съвременния свят.

Макар да бях отраснал в „християнска“ среда – и донякъде точно по­ради това детството ми беше благополучно и щастливо, – все повече се стремях да отхвърля системата, която ме беше възпитала. Реално никой не се противопостави на моя бунт – нито в църквата, нито у дома – донякъде защото ония, които бяха дълбоко религиозни (или поне така им се иска­ше), не разполагаха с интелектуално задоволителни контрааргументи. В крайна сметка много от основополагащите догми на християнската Църк­ва са неразбираеми, ако не и отявлено абсурдни. Непорочното зачатие е нещо немислимо, както и идеята някой да възкръсне от мъртвите.

Дали бунтът ми предизвика семейна или обществена криза? Не. В известен смисъл действията ми бяха толкова предвидими, че огорчиха единствено моята майка (но дори тя скоро се примири с неизбежното). Останалите членове на църквата – моята „общност“ – бяха толкова при­викнали с все по-зачестяващите актове на дезертьорство, че даже не го забелязаха.

Дали бунтът ми предизвика душевен смут у мен самия? В известна степен да, но аз успях да осмисля това чак години по-късно. Почти по същото време, когато напуснах църквата, у мен се разви някаква прежде­временна съпричастност и загриженост към едромащабни политически и обществени проблеми. Защо някои страни и хора са богати, щастливи и успешни, докато други са обречени на нещастие? Защо силите на НАТО и Съветския съюз непрекъснато дебнат да се хванат гуша за гуша? Как е възможно нормални човешки същества да станат нацисти през Втората световна война и да постъпват с хората по този начин? В основата на тези мои разсъждения лежеше по-широко обхватен, но за времето си зле осмислен въпрос: как така на световната арена е излязло злото – особено групово насърчаваното зло?

Горе-долу по едно и също време скъсах с традициите, които дотогава ме крепяха, и се простих с детството. Достигнал зрелостта, аз вече започ­вах да проумявам екзистенциалните проблеми на света и повече не можех да търся отговорите в една всеобемаща обществена „философия“. Реша­ващите последствия от липсата на ориентир се проявиха в пълната си сила едва години по-късно. Но междувременно моята зараждаща се съпричаст­ност към въпросите на моралната справедливост намери незабавно реше­ние. Започнах работа като доброволец към една социалистическа партия от умерен тип и възприех убежденията на своите съпартийци.

По онова време мислех, че икономическата несправедливост е в ос­новата на всяко зло. И че тази несправедливост би могла да се поправи чрез преустройството на социалния ред. А аз бих могъл да допринеса за тази възхитителна революция, прилагайки на дело идеологическите си убеждения. Съмненията ми се разсеяха: моята роля беше ясна. Сега, обръщайки поглед назад, чак се изумявам колко стереотипни са били действията ми – по-скоро моите реакции. Не можех да приема религиоз­ните постулати във вида, в който ги разбирах. И в резултат на това се на­сочих към мечтата за една политическа утопия и за силата на личността. През последните няколко века същият идеологически капан щракна и за милиони други хора – милиони бяха хванати в него и убити.

Напуснах родния си град седемнайсетгодишен. Установих се не­далеч и постъпих в малък колеж, където след двегодишно обучение се надявах да получа бакалавърска степен. Там активно се включих в по­литическата дейност на студентите – по онова време тя беше повече или по-малко лява – и бях избран в управителния борд на колежа. В него имаше политически и идеологически консервативни хора: юристи, лека­ри и бизнесмени. Всички те бяха получили добро (или в крайна сметка полезно) образование, бяха прагматични, уверени в себе си, откровени; всички бяха постигнали нещо съществено, и то не без усилия. Нямаше как да не им се възхищавам, макар да не споделях техните политически възгледи. И намирах това свое възхищение за смущаващо.

По онова време като политически ангажиран студент и партиен активист присъствах на няколко партийни конгреса на лявата партия. Стремях се да подражавам на политическите лидери. В Канада ляво­то крило имаше дълга и достойна история и на моменти привличаше наистина компетентни и искрено съпричастни хора. Въпреки това не изпитвах особено уважение към многобройните дребни партийни акти­висти, с които се запознавах на тези форуми. Те сякаш живееха, за да се оплакват. Често нямаха нито кариера, нито семейство, нито завършено образование – нищо друго освен идеологията. Тези хора бяха заядливи, раздразнителни и дребни във всеки смисъл на тази дума. Така се сблъс­ках с огледалния образ на проблемите, които не ми даваха мира в борда на колежа: аз не можех да се възхищавам на мнозина от онези, с които споделяхме едни и същи убеждения. Това още повече допринесе за мое­то екзистенциално объркване.

Моят съквартирант от колежа, проницателен циник, се отнесе доста скептично към идеологическите ми убеждения. Според него светът не би могъл да бъде изцяло капсулиран в рамките на социалистическата фило­софия. Аз самият практически вече бях стигнал до това заключение, но не се решавах да си го призная гласно. Малко след това обаче прочетох „Пъ­тят към кея на Уигън“³ на Джордж Оруел. Тази книга окончателно подкопа убежденията ми. Загубих вяра не само в социалистическата идеология, но и в самите идеологически постулати. В знаменитото заключително есе (написано специално за – и до голяма степен за ужас на – Британския клуб на левите издатели) Оруел разкрива най-големия недостатък на со­циализма и причината за честия му неуспех да завоюва и удържи властта (най-малкото във Великобритания). По същество Оруел твърди, че всъщ­ност социалистите не харесват бедните. Те просто мразят богатите⁴. Него­вата идея ме порази още на мига. Социалистическата идеология служи за маскиране на недоволството и омразата, породени от провала. Много от партийните активисти, които бях срещал, използваха идеала за социална справедливост, за да оправдаят жаждата си за лично отмъщение.

Кои, ако не богатите, са виновни, че аз съм беден, необразован и презиран? И колко е удобно желанието за разплата и някаква абстракт­на справедливост да съвпадат! Защо да не получа компенсация от тези, които са имали по-голям късмет от мен?

Разбира се, аз и моите колеги социалисти не правехме планове да ощетим когото и да било – тъкмо обратното. Ние искахме да подобрим положението, но най-напред щяхме да започнем от другите. Съзирах из­кушението, очевидния недостатък, опасността на тази логика, но също така ясно виждах, че тя не е характерна единствено за социализма. Тряб­ваше да се гледа с подозрение на всеки, който иска да промени света към добро, като промени другите. Съблазънта на подобно гледище беше прекалено голяма, за да ѝ се устои.

Излизаше, че проблемът не е в социалистическата идеология, а в идеологията като такава. Тя опростено разделяше света на такива, които мислят и постъпват правилно, и такива, които не го правят. И позволява­ше на вярващия да се скрие от собствените си недопустими фантазии и желания. Тези изводи разклатиха моите убеждения (даже самата вяра в убежденията) и сринаха плановете, които градях на базата на тези убеж­дения. Вече не можех да определя кой е добър и кой – лош; не знаех кого да подкрепям и с кого да се боря. Това състояние се оказа еднакво затруднително както от прагматична, така и от философска гледна точка. Аз исках да стана юрист по корпоративно право – бях издържал изпита за прием в юридическия факултет, две години бях посещавал подгот­вителни курсове. Исках да изуча методите на врага и да започна поли­тическа кариера. Този план се провали. Светът явно не се нуждаеше от поредния юрист, а и аз вече не вярвах, че знам достатъчно, за да се правя на лидер.

Едновременно с това се разочаровах и от политологията, а точно заради нея бях постъпил в колежа. Избрах тази дисциплина, за да науча повече за структурата на човешките убеждения (както и поради прак­тически, кариерни съображения, описани по-горе). В първи курс по­литологията все още ми беше интересна: така се запознах с историята на политическата философия. Но когато преминах в главния кампус на Университета в Албърта, интересът ми се изпари. Учеха ме, че хората са задвижвани от рационални сили; че техните убеждения и действия се определят под икономически натиск. Това обяснение вече не ми се виж­даше достатъчно. Не можех да повярвам (и все още не вярвам), че сто­ките – например „природните ресурси“ – имат вътрешноприсъща и сама по себе си ценност. При липсата на такава ценност стойността на неща­та би трябвало да бъде определяна социално или културно (или даже индивидуално). По мое мнение този акт на определяне беше нравст­вен – следствие от моралната философия, възприета от обществото, кул­турата или личността. Това, което хората ценяха икономически, просто отразяваше онова, което смятаха за важно. Което ще рече, че истинската мотивация трябваше да се търси в сферата на ценностите, на морала. Преподавателите, с които изучавах политология, или не разбираха това, или пък не го смятаха за съществено.

Моите изначално незадълбочени религиозни убеждения се изпариха още докато бях съвсем малък. Моята убеденост в идеите на социализма (т.е. в политическата утопия) изчезна, когато си дадох сметка, че в света не всичко се свежда до икономика. Вярата ми в идеологията ме напусна, когато започнах да провиждам, че самото отъждествяване по идеен прин­цип представлява глъбинен и загадъчен проблем. Не можех да приема те­оретичната обосновка, която предлагаше избраната от мен научна сфера. Вече нямах никакви практически основания да продължа в първоначално избраната от мен посока. Завърших тригодишното си обучение, получих бакалавърска степен и напуснах университета. Всичките мои убеждения, които, макар и временно, бяха внесли ред в хаоса на моето съществуване, се оказаха илюзорни. Вече в нищо не виждах смисъл и пасивно се носех по течението, без да знам какво да правя и какво да мисля.

Ами другите? Имаше ли доказателства, че проблемите, с които се сблъсквах сега, бяха решени от някого по някакъв приемлив начин? Обичайното поведение и жизнената позиция на моите приятели и на се­мейството ми не предлагаха никакво решение. Хората, които добре по­знавах, нито се отличаваха с решителна целеустременост, нито се чувст­ваха по-удовлетворени от мен. Техните вярвания и начинът им на живот, изглежда, просто прикриваха честите съмнения и дълбокото вътрешно безпокойство. А ако се погледне в по-широк мащаб? Картината ставаше още по-тревожна: целият свят беше обзет от някакво безумие. Великите държави трескаво конструираха ядрен механизъм с невъобразимо разру­шителни способности. Някой или нещо кроеше ужасни планове. Защо? Напълно нормалните, добре устроени хора продължаваха да се занима­ват с прозаичните си всекидневни дела. Нищо не ги тревожеше. Защо? Наистина ли просто не обръщаха внимание какво се случва около тях?

На мен също ли не ми беше до това?

Моята загриженост за всеобщото социално и политическо безумие и зло по света, временно приглушена от увлечението ми по утопичния социализъм и от политическите интриги, се завърна с удвоена сила. Не­въобразимата реалност на Студената война заемаше все по-предно място в съзнанието ми. Как беше възможно нещата да стигнат толкова далече?

Недоумявах как човечеството е допуснало ядрената надпревара: кое оправдаваше риска да се затрие светът – не само настоящето, но и мина­лото, и бъдещето? Кое би могло някак да оправдае пълното унищожение на всичко съществуващо?

Отговор нямаше, но за щастие, очите ми се отвориха за самия въпрос.

Върнах се в университета и започнах да изучавам психология. Започ­нах да посещавам затвора със строг режим в покрайнините на Едмънтън под ръководството на един нещатен преподавател към Университета в Албърта. Този ексцентричен професор оказваше психологическа помощ на множество затворници, осъдени за убийство, изнасилване и въоръ­жен грабеж. При първото си посещение се озовах в спортната зала с уреди за вдигане на тежести. Носех дълго вълнено наметало по модата от края на ХІХ век, което си бях купил в Португалия, и чифт високи ко­жени ботуши. Психологът, който ме придружаваше, неочаквано изчезна и ме остави сам. Скоро се оказах заобиколен от застрашителни на вид мъжаги, някои от които изключително едри и корави на вид. Един от тях се вряза в паметта ми. Целият беше изтъкан от мускули и имаше тату­ировки по цялата оголена гръд. През средата на тялото му, от ключицата чак до кръста, минаваше зловещ белег. Може би беше преживял опера­ция, при която е бил отворен гръдният му кош. Или беше рана от брадва. Във всеки случай ударът би убил някой по-слаботелесен човек – като мен например.

Някои от затворниците предложиха да си разменим дрехите. Никак не ми се разделяше с моето винтидж наметало, но как да откажа? Тогава се намеси самата съдба. Към мен се приближи нисък, кльощав мъж с брада, каза, че психологът го праща, и помоли да го последвам. Той беше сам-самичък, а на моето наметало бяха хвърлили око цял куп здравеня­ци. Така че се доверих на думата му. Той ме изведе от спортната зала в двора на затвора, като през цялото време говореше тихо, но разумно за нещо незначително (вече не помня какво). Докато се отдалечавахме все повече и повече, аз се оглеждах с надежда назад. Най-накрая моят ръководител се появи и ми даде знак да се върна обратно. Оставихме брадатия затворник и отидохме в кабинета. Тогава психологът ми каза, че безобидният на външен вид дребен човечец, който ме изведе от сало­на, е убил хладнокръвно двама полицаи, като преди това ги е принудил сами да си изкопаят гроба. Един от полицаите имал малки деца и докато копаел, умолявал да му пощади живота заради тях – поне така твърдял самият убиец.

Това ме потресе от дън душа.

Аз, разбира се, бях чел за подобни случаи, но те никога не бяха се превръщали в реалност за мен. Не бях срещал някого, който дори кос­вено да е пострадал от подобна жестокост, и определено не познавах човек, който би извършил нещо толкова ужасяващо. Как е възможно мъ­жът, с когото бях разговарял – наглед толкова нормален (и безобиден), – да е извършил такова злодеяние?

Някои от лекциите, които посещавах по онова време, се провеждаха в големи аудитории с амфитеатрални редове. На един от тези курсове – „Въведение в клиничната психология“, напълно логично – всеки път из­питвах едно непреодолимо желание. Сядах зад някой напълно случаен и нищо неподозиращ студент и слушах професора. В даден момент по време на лекцията неизменно ме обземаше силен импулс да забия върха на писалката във врата на седящия пред мен. За щастие, този импулс не ме обземаше изцяло, но беше достатъчно мощен, за да ме обезпокои. Що за злодей би изпитал подобно желание? Определено не бях такъв. Никога не съм се държал агресивно, защото през по-голямата част от живота си винаги бях по-дребен и по-невръстен от съучениците си.

Близо месец след първото си посещение пак отидох в затвора. През това време двама от затворниците бяха осакатили трети, защото мисле­ли, че е информатор. Държали го, или пък го били вързали, и смазали единия му крак с оловна тръба. Отново бях шокиран, но този път опитах нещо различно. Опитах да си представя, наистина да си представя, що за човек трябва да съм, за да извърша подобно нещо. Концентрирах се върху тази задача дни наред и преживях плашещо прозрение. Не става­ше дума за това, че подобно зверство е немислимо (както тогава наивно предполагах) и че е практически невъзможно пряко да се сблъскаш с нещо такова. Истински ужасяващият аспект на подобно зверство се със­тоеше в това, че е лесно да бъде извършено. Между мен и насилниците в затвора нямаше разлика – качествена разлика. Аз също бих могъл да постъпя като тях (макар да не бях направил нищо такова).

Това откритие истински ме разстрои. Аз не бях онзи, за когото се мислех. Колкото и да е изненадващо обаче, желанието да пробода ня­кого с писалката си изчезна. В ретроспекция бих казал, че този пове­денчески порив се прояви в експлицитно познание – от емоция и образ беше пренесен в конкретно действие – и повече нямаше „основание“ да съществува. „Импулсът“ беше породен от въпроса, на който се опитвах да отговоря: „Как е възможно хората да си причиняват един на друг такива ужасни неща?“. Аз, разбира се, имах предвид другите – лошите хора, – но продължавах да си задавам този въпрос. Нямаше причина да предполагам, че ще получа предсказуем или пък, лично за мен, безсмис­лен отговор.

По същото време започна да става нещо странно със способността ми да поддържам разговор. Винаги ми е харесвало да водя спор незави­симо от темата. Приемах го като един вид игра (не че в това има нещо уникално). Но внезапно осъзнах, че не мога да говоря – по-точно ста­на ми непоносимо да се слушам как говоря. Започнах да чувам някакъв „глас“ в главата си, който коментираше моите изказвания. Щом кажех нещо, той тутакси правеше критичен коментар. Гласът отегчено и сухо повтаряше:

Тези произнесени с досада коментари съпътстваха почти всяка моя фраза.

----

¹ Спускане в Ада (лат.). – Б.пр.

³ Първата половина от този труд (1937) документира социологическите изследвания на автора относно тежките условия на живот сред работническата класа от индустриалния север на Англия – Ланкашир и Йоркшир – преди Втората световна война. – Б.пр.

⁴ „Понякога гледам социалиста – интелектуалец с разчорлена коса и пуловер, който пише социалистически трактати и цитира Маркс – и се чудя какъв е, по дяволите, не­говият истински мотив. Трудно е да се повярва, че е любовта към някого, особено към работническата класа, от която той е най-далече от всички останали хора“ (Orwell, G., The road to Wigan Pier. London, Penguin, 1981).