Когато става ясно, че съюзническите сили ще си върнат Париж от бягащата нацистка армия през август 1944 г., един американец си позволява да освободи една от най-известните забележителности на града от германците. Хотел "Риц" не е бил истинска военна цел, но и 45-годишният Ърнест Хемингуей не е бил истински американски войник - в Париж писателят е военен кореспондент на списание "Колиър" (Collier), разказва Ozy.com.

Хемингуей (крайният вдясно) и френски партизани в освободен Париж.

Хотелът обаче е бил едно от любимите места за пиене на писателя и той решава, че би могъл да го направи идеална база за операцията му - да докладва оттук за освобождението на Франция. Така че Хемингуей и малък антураж, наречени от него "откачените", включително частен готвач, фотограф, историк и офицер за връзка, влезли в "Риц" с оръжие и скоч.

И именно в "Риц" Хемингуей и групата му биват открити от по-млад американски писател, истински американски войник, който трябвало да ловува нацистки сътрудници, а не литературни герои. Именно в "Риц", по военно време, започва забележителното приятелство между две американски литературни икони, Ърнест Хемингуей и Джером Селинджър.

Полкът на сержант Джером Селинджър пристига в Париж през август, след като военната част е минала през ада във Франция. След като кацат на Юта Бийч на D-Day*, те се бият за Шербур, който отвоюват от нацистите след дни на трудни и мъчителни сражения по улиците на града. Почти цял месец, както биографът на Селинджър - Кенет Славенски, описва в "Живот", "няма и час почивка от битките, нямаш шанс да се изкъпеш или да се преоблечеш".

От над 3000 мъже в неговия полк, които се приземяват на D-Day*, остават около една трета. Но оцелелите са носени на ръце от ликуващите тълпи в Париж. Трите дни, които Селинджър прекарва там, ще останат за него най-щастливото време от цялата война. Отчасти това се дължи на възможността, която Париж предоставя на младия начинаещ писател - да разговаря с един от творците, на които се възхищава най-много.

И така, когато Селинджър, войник от контраразузнавателния корпус, научава, че Хемингуей, военен кореспондент на списание "Колиър“, е в Париж, той се качва на джип и тръгва към "Риц", където бил сигурен, че ще го намери.

Намира го - и двамата писатели дълго си говорят и пият. В писмо до редактора след срещата, Селинджър описва Хемингуей като "наистина добър човек", който е много по-скромен и щедър, въпреки репутацията си на грубиян. Хемингуей му казва, че е чел някои негови разкази и ги е харесал.

Хемингуей като военен кореспондент по време на Втората световна война.

Селинджър напуска "Риц" окрилен. В първите месеци на войната той отчаяно се стреми да намери време, в което да пише, но след срещата с Хемингуей удвоява усилията си, пише в окопи и къде ли не, когато има възможност. Селинджър "използва писането… като един вид самолечение“, разказва Славенски, "като начин да се справи с ужасите, на които е бил свидетел".

След Париж тези ужаси се възобновяват. Дивизията на Селинджър е първата, която влиза в Германия, където се озовава в една от най-кървавите битки, включително сраженията в гората Хюртген. Това е най-дългата битка на германска територия през войната, и най-дългата битка, която американската армия сама е водила в цялата си история. Сраженията продължават от 14 септември 1944 г. до 10 февруари 1945 г. на повече от 129 квадратни километра, източно от белгийско-германската граница. В сраженията в Хюртген американската армия губи най-малко 33 000 убити и ранени, включително загубите в сражение и не в сражение, германските жертви са 28 000

Зимата в Хюртген е ужасяваща, войниците замръзват до смърт в окопите, а Селинджър се опитва да се разсее от мрачната обстановка. Според приятеля му от армията - Вернер Клеман, писателят го дръпнал една вечер и казал: "Да вървим и да потърсим Хемингуей."

Разбира се, двамата мъже намират Хемингуей на около километър и половина, в малка селска къща. Хемингуей ги посреща и тримата пият шампанско от метални военни чаши и разговарят с часове. Селинджър е особено горд, че е спечелил одобрението на Хемингуей.

След Хюртген обаче полкът на Селинджър влиза в още битки и трагедия - от Арденската офанзива (Battle of the Bulge, както я наричат съюзниците - б.р.) до освобождаването на лагерите в Дахау. До края на войната Селинджър страда от това, което по онова време се нарича "бойна умора", а днес -  боен и посттравматичен стрес, а през юли 1945 г. се озовава в болница в Нюрнберг за лечение.

Този период от следвоенните преживявания на Селинджър е известен благодарение на откровено писмо от две страници, което той пише на Хемингуей от болницата. "Дори от прочитането на това писмо до Хемингуей можем да заключим, че той наистина не е получил много помощ", пише Славенски, "и на Селинджър му бяха необходими години, за да започне да преодолява бойния стрес, от който страдаше".

Селинджър признава пред Хемингуей, че е бил "в почти постоянно състояние на отчаяние“, но се надява, че ще се срещнат отново в Ню Йорк. - "Разговорите, които имахме тук - пише той, - бяха единствените минути надежда..."

*D-Day - Денят 6 юни 1944 г. по време на Втората световна война, в който съюзническите сили нахлуват в Северна Франция, като слизат на бреговете на Нормандия.