В понеделник, 5 октомври, в Европейския парламент ще се състои дебат за върховенството на закона в България. Той ще се проведе – и това съвсем не е случайно съвпадение, успоредно с дебатите за създаване на общ механизъм на ЕС за демокрацията, върховенството на закона и основните права и за условност, свързана с върховенството на закона, в контекста на преговорите за Многогодишната финансова рамка.

Да започнем с превод от “брюкселски език” (подобен на английския, но по-трудно разбираем):

– “Общ механизъм” означава надзор от страна на основните европейски институции (Комисията, Парламента и Съвета, който представлява отделните страни-членки) върху правосъдието и демократичните принципи, в т.ч. свободни избори, медийна свобода, разделение на властите, във всяка държава-членка;

– “Условност” означава възможността на Европейската комисия да ограничава, намалява и спира финансирането от бюджета на ЕС на държави, които нямат независимо и справедливо правосъдие, не се справят с корупцията, или не спазват основните права и демократични механизми.

Условността е санкцията, инструментът, без който общият механизъм няма как да работи. Надзор, установяване на нарушения, финансови санкции – това е възгледът на мнозинството в ЕП и на сегашния състав на ЕК за налагане на минимално приличие в управлението на общите европейски пари и изобщо в упражняването на властта в рамките на ЕС.

Звучи просто и очевидно. Ако се случи, наред с Европейската прокуратура, е огромна крачка напред към Единна Европа, в която важат общи норми за защита на гражданите и данъкоплатците. Крачка, която доскоро изглеждаше невъзможна, а днес – трудна, но съвсем близка.

Какво направи общата правосъдна политика възможна?

Два основни фактора:

На първо място установяването на полу-авторитарни модели в повечето страни от Източния блок. Нашите посткомунистически държави никога не се отърсиха напълно от наследството на свръхцентрализация на бюджетите, корупция и политическа зависимост на медиите, съдебната система и службите.

През последните години, този централизиран модел, с помощта на значителни средства от бюджета на ЕС, се изроди в концентрация на политическа, медийна, икономическа и съдебна власт, която пряко противоречи на основните демократични принципи на ЕС и изобщо на западната конституционна демокрация. Благодарение на войнстващ, често откровено националистически, популизъм и доста успешна социална и демографска политика (невъзможна без европейско финансиране), в Унгария, Полша, доскоро в Словакия и Румъния, а отскоро – в Чехия и България, се установиха политически модели, действащи по ръба на демокрацията.

Общото между тях е корупцията, свръхконцентрацията на власт, разграждането на конституционните механизми за контрол и баланс, политизацията на администрацията по съветски модел, агресивното разделение на обществото и обявяване на опозицията за “враг на народа”, отново по тоталитарен образец, напълно чужд на европейската политическа култура. Накратко – общото е злоупотребата с власт.

Различното?

Парадоксално, но разликите между тези режими, противно на идеологическите манипулации на Виктор Орбан, са идейни: Режимът във Варшава е “национално-консервативен” и партията “Право и справедливост” членува при Европейските консерватори, заедно с ВМРО, например. Партията на Орбан твърди, че е християн-демократическа, и поне засега е в ЕНП, заедно с много по-умерения, да не кажем безсилен, по идеологически въпроси ГЕРБ у нас. Дълбоко корумпираните управления на Фицо в Словакия и Драгня в Румъния бяха социалистически, а крадливият режим на Бабиш (в коалиция с носталгични комунисти) в Чехия – “либерален”.

Всички тези управления предизвикват мощен обществен отпор, чийто глас все повече се чува в европейските институции. Опозициите са съответно също толкова идейно разнообразни – християндемократи, либерали и социал-либерали в Полша, либерали, зелени, националисти и социал-либерали в Унгария, консерватори и либерали в Румъния и консерватори, либерали и националисти в Словакия (в последната година – вече на власт в тези две държави).

Тежкото обществено разделение в източните държави изостря необичайно силно политическия дебат и прави много силно впечатление в западноевропейските политически среди, свикнали на консенсусна политика и свръхчувствителни на политически крайности и страсти. Дори пресилени (а обикновено основателни), обвиненията в диктатура и погазване на демократичните принципи се чуват ясно и сравнително бързо срещат интереса и на западните медии.

На второ място – развиването на свръхчувствителност към корупцията и безотчетността при публичните разходи в северозападните общества от “гръцката” и “италианската” криза насам.

В Европейския Северозапад винаги е владяла строга бюджетна дисциплина, която започва от семейството, минава през бизнеса и местните власти и стига до централния бюджет. “Стиснатата петорка” (Холандия, Австрия и Скандинавските държави, а негласно – и Германия) не е сбор от лоши хора на власт, които не искат да дават пари на бедните. Тъкмо напротив – независимо дали властта е лява (Скандинавските държави), дясно-либерална (Холандия) или коалиционна (Германия и Австрия), това са социални общества, в които е ясно, че корупцията и безотговорното харчене са sine qua non за поддържане на социална държава.

Това са и основните страни-донори на бюджета на ЕС. В тези държави, медийните публикации за безконтролна корупция от страна на авторитарни режими на Изток предизвикват вълна от неодобрение към собственото правителство, което не взема мерки, евроскептични настроения и подем на десните антиевропейски националисти.

За германеца, австриеца или холандеца от векове парламентът е гаранция срещу злоупотреби на изпълнителната власт. И днес те констатират, че нито Европейският парламент, нито другите общи институции, нито собствените им правителства, имат правомощия да защитят техните пари като данъкоплатци от корупция или разхищение.

Проблемът се зароди по време на финансовите кризи в Гърция и Италия, където безотговорното отношение към публичните финанси беше норма. И се задълбочи рязко, когато медиите представиха – съвсем основателно – ситуацията в Унгария, Румъния, България като чиста кражба.

Като последица от тези обществени настроения, северните държави, които по принцип съвсем не са ентусиазирани от идеята за федерална Европа, осъзнаха болезнено нуждата от общи механизми на ЕС за контрол върху разходването на общите средства.

Какви и между кои държави и партии са конфликтите по темата?

Противно на мнението на Виктор Орбан в наскоро публикуваната му програмна статия, те съвсем не са идеологически.

Двата успоредно развиващи се конфликта са:

  • Съотношението между властта на ЕС спрямо тази в националните държави 
  • Съотношението на властта в самия ЕС между Парламента и Комисията, които изразяват общата европейска воля и визия, от една страна, и Съвета, в който се състоят пазарлъците на отделните правителства.

От тази гледна точка, дебатите в ЕП не са особено интересни. В парламента има огромно мнозинство привърженици на по-единен, дори федерален ЕС и естествен стремеж към решения, които дават на ЕП и ЕК повече власт в рамките на Съюза.

Големият въпрос не е дали ще има Общ правосъден механизъм, нито дали европейските фондове ще бъдат обвързани с корупцията и върховенството на закона.

Въпросът е дали съюз от няколко правителства в Съвета ще може да блокира всички решения по тези теми. И съответно – да изпразни сложните конструкции на “Брюкселския език” от съдържание…

Спорът няма да се реши в парламента, а в преговори между ЕП и Съвета, и то в рамките на Германското председателство. Но доколко ще е твърд ЕП в позициите си в тези преговори? Въпросът важи с особена сила за ЕНП, доминирана от управляващата партия в Германия и склонна да следва линията на г-жа Меркел по време на преговори.

Точно в това отношение, дебатът за България придобива изненадващо голямо значение. Ако ЕНП гласно и единодушно подкрепи ГЕРБ и Борисов, ще даде силен знак за готовност да направи недопустими компромиси и в преговорите, които засягат целия ЕС, а не само една страна.

Обратно – ако под натиска на общественото мнение в ЕНП надделеят гласовете на северните нации и присъщите на десницата естествена спестовност и нетърпимост към безотговорни публични разходи и корупция, това ще е знак, че Парламентът ще удържи позицията си и в преговорите за Общия механизъм и обвързването на фондовете с корупцията. Дебатът за България ще се превърне в лакмус дали ЕНП изобщо успява да се променя в крак с общественото мнение и с темповете на еволюция на ЕС като цяло. И съответно – дали има капацитет да съхрани лидерските си позиции в институциите.

Какво да очаква България от този дебат?

Безспорно, провеждането на пленарен дебат за върховенството на закона в България е успех за всички, които години наред се борим против системните злоупотреби с властта, политическата корупция, завладяването на медиите и правосъдната система. И особено за тези хора, които три месеца протестират с надежда поне те да живеят в правова европейска държава. И които с протеста си предизвикаха интереса на западните медии и ангажираността на политиците в ЕП.

Този дебат – в най-лошия случай – ще бъде началото на нов натиск на европейските институции за спазване на приличие и минимална еволюция. Съчетан с възможностите на новия Общ механизъм и с поне теоретичната заплаха от спиране на еврофондове, той ще изиграе положителна роля, сходна с тази на преговорите с ЕС в началото на века.

Колко силен ще бъде този ефект отново зависи в голяма степен от Европейската народна партия. Ако тя заеме защитна или пасивна позиция, голяма част от дебата и последващата резолюция ще бъде ангажирана от българската левица, която ще го използва основно за предизборни и партийно-политически цели и от крайната европейска левица, която ще затъне в дежурните си мантри за правата на малцинствените групи и условията в затворите. ДПС ще използва влиянието си при либералите, за да сложи чадър на “своя” главен прокурор и на медийния монопол на Пеевски и да развие тезите си за предизборна агитация на майчин език.

Обратно – ако ЕНП прояви смелостта да се включи в същината на дебата, той ще може да се концентрира върху реалните проблеми, по които ЕС има собствени правомощия и може – в т.ч. в рамките на новите си механизми – да реагира. А именно – независимостта на съдебната система от политически и олигархичен натиск, контрола върху прокуратурата, медийната свобода.

В заключение: Дебатът за България, сам по себе си важен за нас, българите, е част от много по-голям и важен европейски процес. Доколко за българите ще има пряка полза от този дебат, зависи много и от решенията, които ще се вземат по общите въпроси. Но и самият дебат има своето влияние върху тези общи решения. Той трябва, включително и по тази причина, да е повод за самочувствие и смели национални решения в бъдеще.

*Текстът е препечатан от личния блог на евродепутата Радан Кънев.