Article_top

Деветнайсетгодишната Гуендолин Хупър слиза от параход в Цейлон, изпълнена с оптимизъм и нетърпение да се присъедини към новия си съпруг. Но мъжът, който я посреща в чаената плантация, не е същият, в когото се е влюбила в Лондон. Резервиран и мрачен, Лорънс прекарва дълги дни, потънал в работа, и оставя младата си съпруга да изследва плантацията сама. Това е място, изпълнено с призраци от миналото – заключени врати, пожълтяла сватбена рокля в прашна ракла и скрит в дъното на градината обрасъл гроб...

Гуен скоро забременява, но след раждането е изправена пред ужасен избор, който е сигурна, че никой от тяхната класа няма да разбере. Принудена да погребе тайната в сърцевината на брака си, младата майка се чувства по-изолирана от всякога. Когато моментът да признае истината настъпи, как съпругът ѝ ще разбере какво е сторила и защо?

"Съпругата на чаения плантатор" е история за вина, предателство и неизречени тайни, омагьосващо разказана на фона на колониален Цейлон.

Клуб Z публикува откъс от "Съпругата на чаения плантатор" на Дина Джеферис (изд. "Прозорец")

Годишният бал на голф клуба щеше да се проведе в „Грандхотел“ в Нувара Елия. Имението в типичен елизабетински стил беше заобиколено от безупречни градини с морави от биволски и сини треви, покрити с маргаритки. Гуен от дни се вълнуваше за събитието. Беше перфектният повод да облече новата си флапър рокля в розово и сребристо, а тя и Фран най-сетне щяха да танцуват чарлстон.
Отиването до града отнемаше три часа с кола по стръмни планински пътища и към края Гуен почувства леко гадене. Но когато пристигнаха и слезе от колата, въздухът с аромат на мента скоро я съживи. Градът изглеждаше така, сякаш може да е в Глостършир – с часовникова кула, стъпала до внушителния мемориал на войната и англиканска на вид църква.
По-рано, когато Гуен излезе от къщата, тя с изненада установи, че Верити се е настанила на предната седалка до Лорънс. На лицето на съпруга си тя разчете нотка на раздразнение, но той все пак не каза на сестра си да се премести.
Верити се обърна.
– Нали нямаш нищо против, Гуен? Не съм го виждала от векове.
Суетата на Гуен бе леко ранена – в края на краищата тази седалка трябваше да е нейна – но разбираше, че Верити и Лорънс имат много да наваксват.
Лорънс вече беше резервирал стаи в хотела и когато влязоха във фоайето, тя застана на рецепцията с него.
– Погрижих се ти и Фран да сте в една стая – информира я той. – Сигурен съм, че ще се насладите на времето си заедно.
Тя погледна хората, обикалящи наоколо, и опита да преглътне думите, които искаше да каже.
– Ще бъде като едно време – каза той, тонът му звучеше леко отбранителен. После се обърна, за да поговори с рецепциониста.
– Не това е въпросът – изсъска тя. – За бога, Лорънс...
– Не сега, Гуен, моля те. Ето го ключа.
Тя го стисна за ръкава.
– Не сме приключили!
Той не отговори. Тя прехапа езика си, задушавайки се от внезапния изблик на емоции, и тъй като не искаше да я виждат да плаче във фоайето на хотела, започна да се обръща.
Лорънс протегна ръка.
– Съжалявам, знам, че трябва да поговорим. Боя се, че не бях изцяло...
Той прекъсна изречението по средата и си пое рязко дъх, когато видя, че Верити се приближава. С дружелюбен поглед към Гуен тя обви ръце около брат си и опря глава на рамото му. Той стрелна Гуен с извинителен поглед, но пламнала от гняв, тя се врътна на пети и тръгна да търси Фран.

Стаята им беше голяма и уютна, с диван, две легла с балдахини, гардероб, две малки нощни шкафчета и тоалетка, на която с вкус бяха аранжирани три бледи орхидеи. Фран свали роклята си и топлия вълнен шал, който Гуен ѝ бе дала назаем, и веднага се плъзна под свежите чаршафи на едно от леглата. После опъна ръка и гривната на китката ѝ зазвънтя.
– Виж, това е будистки храм. Купих го на една от онези шумни пазарни улици в Коломбо.
Гуен разгледа новото талисманче на гривната на Фран.
– Е, как ти се отразява семейният живот? – попита Фран с вдигнати вежди и огромна усмивка.
– Много е приятен.
– Приятен? Би трябвало да е много по-вълнуващ от това.
Гуен се престори, че не разбира, и сви рамене.
– Хайде, изплюй камъчето. Знаеш за какво ти говоря.
Лицето на Гуен посърна и тя сведе поглед.
Фран веднага се изправи в леглото.
– О, Гуени, какво има?
Последва кратко мълчание, докато вътре в Гуен нуждата да разкаже всичко, се бореше с лоялността ѝ към Лорънс.
– Плашиш ме. Той нарани ли те? – Фран протегна ръка.
Гуен поклати глава и я погледна.
– Той не го направи нарочно.
– Покрита си с драскотини и охлузвания.
– Те са си по моя вина.
– Хубаво. Лорънс изглежда твърде добър, за да нап­рави подобно нещо.
Гуен се намръщи.
– Той е добър.
– Тогава защо изглеждаш толкова нещастна? – Тя се замисли. – Това е, нали? Той наистина е добър, твърде добър. Изобщо не се забавлявате, така ли е?
Гуен преглътна буцата в гърлото си и усети как вратът ѝ почервенява.
– Забавлявахме се. Но после...
– О, това изобщо не е хубаво. Какъв е смисълът да си вързана за един мъж, ако не си прекарвате повече от чудесно? Той знае ли какво да прави?
– Бил е женен и преди. Разбира се, че знае.
Фран разтърси глава.
– Това никога не е гаранция. Някои мъже просто не ги бива.
– В Англия беше чудесно. – Гуен усети как червенината се разпространява. – И в Коломбо.
– Тогава сигурно има нещо, което го тревожи.
– Всъщност, мисля, че наистина има нещо, което го тормози, но не иска да ми каже.
– С говорене нищо няма да постигнеш. Ще те направим толкова неотразимо красива, че няма да може да свали ръцете си от теб. Това е пътят към сърцето на мъжа!
Гуен се усмихна. След предпоследния път, когато Фран беше заминала за Лондон, и преди сватбата ѝ с Лорънс тя се бе опитала да поговори с майка си по интимни въпроси. Опитът беше приключил с безнадеждно пелтечене. Майка ѝ вероятно никога не бе чувала за оргазъм, а мисълта за баща ѝ с неговия мустак тип дръжка, опитващ се да дари съпругата си с такова удоволствие, беше достатъчна, за да накара човек да се свие ужасено или да умре от смях. Майка ѝ дори не беше чувала онази глупост за „мъжете имат нужди“, на която всички в интерната се бяха смели.
Фран прекъсна мислите ѝ.
– Забравих да ти кажа. Мисля да си намеря работа, когато се върна у дома.
– Не ти трябва работа. Не и с всички тези имоти, които даваш под аренда.
– Не искам работа заради парите, но започнах да се отегчавам от партитата и шампанското. Ти винаги си имала вмирисаното си старо сиренарство, защо и аз да си нямам нещо?
Споменът я удари право в сърцето. Болеше я колко много ѝ липсват родителите ѝ и рушащото се старо имение, в което живееха. След като майка ѝ беше преобразила старата плевня, за да започне да произвежда сирене в нея, цялата къща се бе просмукала с миризмата му. Гуен поклати глава. Сега беше тук, в страната на канелата и жасмина, и нямаше смисъл да гледа назад.
– Ще започваме ли да се приготвяме?
След като и двете се бяха изкъпали, Гуен си сложи лентата за глава с перли и мъниста, а Фран ѝ помогна да подреди косата си така, че тъмните ѝ къдрици да падат свободно в основата на фината ѝ шия. Кестенявата коса на братовчедката, къса и шикозна, се виеше около главата ѝ, лъскава под червена лента и перо в същия цвят.
Фран огледа Гуен от глава до пети.
– Ще свърши ли работа?
Фран се ухили.
– Нека операция „Съблазняване“ започне!

 

 

Деветнайсетгодишната Гуендолин Хупър слиза от параход в Цейлон, изпълнена с оптимизъм и нетърпение да се присъедини към новия си съпруг. Но мъжът, който я посреща в чаената плантация, не е същият, в когото се е влюбила в Лондон. Резервиран и мрачен, Лорънс прекарва дълги дни, потънал в работа, и оставя младата си съпруга да изследва плантацията сама. Това е място, изпълнено с призраци от миналото – заключени врати, пожълтяла сватбена рокля в прашна ракла и скрит в дъното на градината обрасъл гроб...

Гуен скоро забременява, но след раждането е изправена пред ужасен избор, който е сигурна, че никой от тяхната класа няма да разбере. Принудена да погребе тайната в сърцевината на брака си, младата майка се чувства по-изолирана от всякога. Когато моментът да признае истината настъпи, как съпругът ѝ ще разбере какво е сторила и защо?

"Съпругата на чаения плантатор" е история за вина, предателство и неизречени тайни, омагьосващо разказана на фона на колониален Цейлон.

Клуб Z публикува откъс от "Съпругата на чаения плантатор" на Дина Джеферис (изд. "Прозорец")

Годишният бал на голф клуба щеше да се проведе в „Грандхотел“ в Нувара Елия. Имението в типичен елизабетински стил беше заобиколено от безупречни градини с морави от биволски и сини треви, покрити с маргаритки. Гуен от дни се вълнуваше за събитието. Беше перфектният повод да облече новата си флапър рокля в розово и сребристо, а тя и Фран най-сетне щяха да танцуват чарлстон.
Отиването до града отнемаше три часа с кола по стръмни планински пътища и към края Гуен почувства леко гадене. Но когато пристигнаха и слезе от колата, въздухът с аромат на мента скоро я съживи. Градът изглеждаше така, сякаш може да е в Глостършир – с часовникова кула, стъпала до внушителния мемориал на войната и англиканска на вид църква.
По-рано, когато Гуен излезе от къщата, тя с изненада установи, че Верити се е настанила на предната седалка до Лорънс. На лицето на съпруга си тя разчете нотка на раздразнение, но той все пак не каза на сестра си да се премести.
Верити се обърна.
– Нали нямаш нищо против, Гуен? Не съм го виждала от векове.
Суетата на Гуен бе леко ранена – в края на краищата тази седалка трябваше да е нейна – но разбираше, че Верити и Лорънс имат много да наваксват.
Лорънс вече беше резервирал стаи в хотела и когато влязоха във фоайето, тя застана на рецепцията с него.
– Погрижих се ти и Фран да сте в една стая – информира я той. – Сигурен съм, че ще се насладите на времето си заедно.
Тя погледна хората, обикалящи наоколо, и опита да преглътне думите, които искаше да каже.
– Ще бъде като едно време – каза той, тонът му звучеше леко отбранителен. После се обърна, за да поговори с рецепциониста.
– Не това е въпросът – изсъска тя. – За бога, Лорънс...
– Не сега, Гуен, моля те. Ето го ключа.
Тя го стисна за ръкава.
– Не сме приключили!
Той не отговори. Тя прехапа езика си, задушавайки се от внезапния изблик на емоции, и тъй като не искаше да я виждат да плаче във фоайето на хотела, започна да се обръща.
Лорънс протегна ръка.
– Съжалявам, знам, че трябва да поговорим. Боя се, че не бях изцяло...
Той прекъсна изречението по средата и си пое рязко дъх, когато видя, че Верити се приближава. С дружелюбен поглед към Гуен тя обви ръце около брат си и опря глава на рамото му. Той стрелна Гуен с извинителен поглед, но пламнала от гняв, тя се врътна на пети и тръгна да търси Фран.

Стаята им беше голяма и уютна, с диван, две легла с балдахини, гардероб, две малки нощни шкафчета и тоалетка, на която с вкус бяха аранжирани три бледи орхидеи. Фран свали роклята си и топлия вълнен шал, който Гуен ѝ бе дала назаем, и веднага се плъзна под свежите чаршафи на едно от леглата. После опъна ръка и гривната на китката ѝ зазвънтя.
– Виж, това е будистки храм. Купих го на една от онези шумни пазарни улици в Коломбо.
Гуен разгледа новото талисманче на гривната на Фран.
– Е, как ти се отразява семейният живот? – попита Фран с вдигнати вежди и огромна усмивка.
– Много е приятен.
– Приятен? Би трябвало да е много по-вълнуващ от това.
Гуен се престори, че не разбира, и сви рамене.
– Хайде, изплюй камъчето. Знаеш за какво ти говоря.
Лицето на Гуен посърна и тя сведе поглед.
Фран веднага се изправи в леглото.
– О, Гуени, какво има?
Последва кратко мълчание, докато вътре в Гуен нуждата да разкаже всичко, се бореше с лоялността ѝ към Лорънс.
– Плашиш ме. Той нарани ли те? – Фран протегна ръка.
Гуен поклати глава и я погледна.
– Той не го направи нарочно.
– Покрита си с драскотини и охлузвания.
– Те са си по моя вина.
– Хубаво. Лорънс изглежда твърде добър, за да нап­рави подобно нещо.
Гуен се намръщи.
– Той е добър.
– Тогава защо изглеждаш толкова нещастна? – Тя се замисли. – Това е, нали? Той наистина е добър, твърде добър. Изобщо не се забавлявате, така ли е?
Гуен преглътна буцата в гърлото си и усети как вратът ѝ почервенява.
– Забавлявахме се. Но после...
– О, това изобщо не е хубаво. Какъв е смисълът да си вързана за един мъж, ако не си прекарвате повече от чудесно? Той знае ли какво да прави?
– Бил е женен и преди. Разбира се, че знае.
Фран разтърси глава.
– Това никога не е гаранция. Някои мъже просто не ги бива.
– В Англия беше чудесно. – Гуен усети как червенината се разпространява. – И в Коломбо.
– Тогава сигурно има нещо, което го тревожи.
– Всъщност, мисля, че наистина има нещо, което го тормози, но не иска да ми каже.
– С говорене нищо няма да постигнеш. Ще те направим толкова неотразимо красива, че няма да може да свали ръцете си от теб. Това е пътят към сърцето на мъжа!
Гуен се усмихна. След предпоследния път, когато Фран беше заминала за Лондон, и преди сватбата ѝ с Лорънс тя се бе опитала да поговори с майка си по интимни въпроси. Опитът беше приключил с безнадеждно пелтечене. Майка ѝ вероятно никога не бе чувала за оргазъм, а мисълта за баща ѝ с неговия мустак тип дръжка, опитващ се да дари съпругата си с такова удоволствие, беше достатъчна, за да накара човек да се свие ужасено или да умре от смях. Майка ѝ дори не беше чувала онази глупост за „мъжете имат нужди“, на която всички в интерната се бяха смели.
Фран прекъсна мислите ѝ.
– Забравих да ти кажа. Мисля да си намеря работа, когато се върна у дома.
– Не ти трябва работа. Не и с всички тези имоти, които даваш под аренда.
– Не искам работа заради парите, но започнах да се отегчавам от партитата и шампанското. Ти винаги си имала вмирисаното си старо сиренарство, защо и аз да си нямам нещо?
Споменът я удари право в сърцето. Болеше я колко много ѝ липсват родителите ѝ и рушащото се старо имение, в което живееха. След като майка ѝ беше преобразила старата плевня, за да започне да произвежда сирене в нея, цялата къща се бе просмукала с миризмата му. Гуен поклати глава. Сега беше тук, в страната на канелата и жасмина, и нямаше смисъл да гледа назад.
– Ще започваме ли да се приготвяме?
След като и двете се бяха изкъпали, Гуен си сложи лентата за глава с перли и мъниста, а Фран ѝ помогна да подреди косата си така, че тъмните ѝ къдрици да падат свободно в основата на фината ѝ шия. Кестенявата коса на братовчедката, къса и шикозна, се виеше около главата ѝ, лъскава под червена лента и перо в същия цвят.
Фран огледа Гуен от глава до пети.
– Ще свърши ли работа?
Фран се ухили.
– Нека операция „Съблазняване“ започне!

 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията