Article_top

Младен Владимиров е психолог, със специализация в областта на семейната терапия, децата и оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.

Г-н Владимиров, наблюдават ли се вече тежки психологически отклонения, които отключва пандемичната обстановка?

Ще бъде погрешно, ако поставим диагноза или етикет на цялото общество. Има хора, които имат адаптивни копинг стратегии. И те изключително добре се справят в тази ситуация, защото позитивират така средата, че превръщат проблемите в предизвикателства. Изолирани вкъщи те намират време за хобита, за повече общуване с близките си, дори и да не е очи в очи – да звъннеш на възрастните хора, които пазиш да не ги заразиш, да намериш време да научиш нещо ново, да пренаредиш, да видиш смисъл от оставането у дома. 

Но има и хора, които се втурват да използват неадаптивни копинг стратегии – те употребяват лекарства, алкохол, стават агресивни, отключват насилие и самосъжаление. Тук са хората, които се поддават на стрес, пред себе си признават собствената си безпомощност. И тези, които си казват: „хубавото беше зад мен“, разсъждават носталгично, не виждат нищо хубаво пред себе си: „даже и ваксините не работят, защото ще ни чипират и ще ни сменят ДНК-то“ - те могат да развият тревожността. За тях бъдещето е песиместично и неясно. 

Каква е разликата между сегашната ситуация и тази от пролетта?

В първата фаза на COVID-19 ситуацията беше повече от неясна: нямахме протоколи, нямахме информация, следяхме някакви данни от Китай, Италия и т.н. През лятото обаче имахме достатъчно време да съберем информация за коронавируса, а многото информация доведе до едни демони. И от неясно вече отива към опасно. Създава се усещане, че все по-трудно се справяш. И съчетано с намаляване на доходи и оставане без работа, социална изолация, характерна за есента и зимата, малкото слънце, замърсеният въздух, дисфункционални семейни взаимоотношения – всички тези фактори могат да донесат допълнително нервно-психично усложнение. 

В тази връзка трябваше да дойде коледният дух – нещо, което традиционно ни помага в тези моменти. Но с новите мерки на изолация виждаме, че коледният дух няма да се случи както сме си го представяли с големи открити базари, да се правят коледни банкети, хубавото пазаруване в магазина. На входа влиза стрес, а няма какво да го трансформира. И така остава в нас, за да се превърне в тревожни състояние или депресия. А може и да стигнем и до състояния, в които да развием параноя, че има замисъл да ни навредят с „кемтрейлс“, пускат ни „пет джи“ или разработен в лаборатория вирус. Ето всички тези неща влияят на цялата психична картина в страната. Много са факторите, но се натрупват и влияят по различен начин на различните хора. 

Какви сигнали виждате в самоубийствените актове в това време? Втори мъж посяга на живота си, докато се лекува в болница. 

За това, че не сме се погрижили за болния и за неговото психично здраве. За това, че отвъд грижите да се пребори вирусът не е разпознато неговото психично страдание. И вероятно ситуацията е била до толкова безнадеждна, че човекът е стигнал до момент, в който да усеща, че няма друга власт над живота си, освен да сложи край на мъките си. А това е изключителен личностен разпад, загуба на смисъл да съществуваш, да не виждаш нищо отвъд утрешния ден. И е хубаво да се мисли не само за белия дроб, за вируса, но и за всичко останало, защото човек е психо-био-социален. И трябва да се полагат грижи за здравето на всички равнища – и за телесното, и за психичното, но и за превенция към групите и обществата. 

Този стрес има ли отношение към други случаи на насилие, които виждаме около нас, домашно насилие, майка отне живота на децата си?

Социалната изолация и стресът у дома, съчетани със злоупотребата на алкохол, увеличават случаите на домашно насилие. Това се вижда много силно при хора, които не знаят как да потърсят помощ и мълчание и затваряне на очите пред домашното насилие. Този тип родители се опитват да окажат контрол върху неспособността да овладеят живота си като посягат на децата. Някои от тях си казват: „Много хубаво си живеехме преди появата на децата. Децата се появиха, донесоха стрес, ние се отчуждихме, изчезна интимният живот, съпругът започна да ме мрази“. Имаше една майка от Перник, която биеше детето си, снимаше го и казваше: „Нека да гледа баща ти, нека да гледа баща ти!“. Тя наказваше детето, защото смяташе, че то я е отчуждило от баща му, който започнал да я бие.    

Каква трябва да бъде ролята на медиите в тази сложна обстановка, как трябва да се държат журналистите? Случаите на лешоядна журналистика отново изпъкват.

Не само медиите. Трябва да си дадем сметка, че въобще за институциите и властта говоренето трябва да бъде свързано с понижаване на тревожността. Нещо повече, бъдещите лидери, политиците, които ще избираме следващата година, ще трябва да спрат да говорят на езика на омразата. Ние свикнахме в последните години да „страхуваме“. Сега страхът е достатъчно много и е време да се говори на езика на успокоението. И то по начина, по който майка говори на детето си, когато нещо го боли. По начина, когато говорим на наш близък, за да успокоим страданието му. Да говорим с надежда, с оптимизъм, да даваме смисъл, отвъд днешния ден. Тогава, когато ще има ваксина и пробуждане. 

Това, което правят медиите е да използват обичайните заподозрени. Канят се хора, независимо дали са медици, дали са експерти, които се карат от екрана. В тази ситуация нямаме нужда от размахване на пръст. Нямаме нужда да бъдем обвинявани, че обществото е виновно за това, което му се случва. Двете послания, че ние сме виновни и от нас излиза проблемът, могат да усилят нашите тревоги.

Вменяването на вина, клатенето на пръст от екрана, втърдяването на тон е изключително погрешна техника, която блокира рационалното. Когато искаме един човек да извърши нещо, трябва да формулираме позитивно посланието какво искаме да направим, а не какво да не правим. Посланията да бъдат ясни, кратки и спокойно поднесени. 

А ние виждаме гневни експерти, които управляват ситуацията, тревожни, притеснени специалисти на първа линия и едни виновни хора. 

Получава се малко като: вълкът убит, овчарят бит, агнето го няма. Ето това е усещането за общата трагедия от колективния страх, от който не може да излезем. Той се програмира всекидневно. 

Усилват ли тези страхове медиите, трябва ли да преформулират и своите послания?

Медиите имат право да решат с коя информация да започнат. Но е важно да се изведе на първа линия не колко хора са се разболели, а колко са се излекували. Когато поднесем сутрин рано статистиката  - толкова много случаи на разболели се, такъв висок процент положителни тестове, толкова много починали и чак накрая, когато вече е нахлул стресът, поднасяме и оздравелите. А вече човек нищо не чува.

Медиите са увеличително стъкло на всичко, което се случва в обществото. Ако искаме да виждаме позитивно отношение в обществото, на самодисциплина и самоконтрол, оптимизъм, желание да се справим, ние трябва да говорим точно по този начин.

Но когато поднасяме лошата информация, блокираме човека да чуе случващото се след това. И много е по-вероятно недобронамерените да използват този тип страхове, за да пренасочват от едни към други проблеми в социално-икономическата сфера, бюджета, по-болезнените реформи. Когато кажеш на малкото дете, че под леглото има нещо страшно, то се завива през глава и се страхува. И по този начин можеш да го управляваш.  


 

 

Младен Владимиров е психолог, със специализация в областта на семейната терапия, децата и оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.

Г-н Владимиров, наблюдават ли се вече тежки психологически отклонения, които отключва пандемичната обстановка?

Ще бъде погрешно, ако поставим диагноза или етикет на цялото общество. Има хора, които имат адаптивни копинг стратегии. И те изключително добре се справят в тази ситуация, защото позитивират така средата, че превръщат проблемите в предизвикателства. Изолирани вкъщи те намират време за хобита, за повече общуване с близките си, дори и да не е очи в очи – да звъннеш на възрастните хора, които пазиш да не ги заразиш, да намериш време да научиш нещо ново, да пренаредиш, да видиш смисъл от оставането у дома. 

Но има и хора, които се втурват да използват неадаптивни копинг стратегии – те употребяват лекарства, алкохол, стават агресивни, отключват насилие и самосъжаление. Тук са хората, които се поддават на стрес, пред себе си признават собствената си безпомощност. И тези, които си казват: „хубавото беше зад мен“, разсъждават носталгично, не виждат нищо хубаво пред себе си: „даже и ваксините не работят, защото ще ни чипират и ще ни сменят ДНК-то“ - те могат да развият тревожността. За тях бъдещето е песиместично и неясно. 

Каква е разликата между сегашната ситуация и тази от пролетта?

В първата фаза на COVID-19 ситуацията беше повече от неясна: нямахме протоколи, нямахме информация, следяхме някакви данни от Китай, Италия и т.н. През лятото обаче имахме достатъчно време да съберем информация за коронавируса, а многото информация доведе до едни демони. И от неясно вече отива към опасно. Създава се усещане, че все по-трудно се справяш. И съчетано с намаляване на доходи и оставане без работа, социална изолация, характерна за есента и зимата, малкото слънце, замърсеният въздух, дисфункционални семейни взаимоотношения – всички тези фактори могат да донесат допълнително нервно-психично усложнение. 

В тази връзка трябваше да дойде коледният дух – нещо, което традиционно ни помага в тези моменти. Но с новите мерки на изолация виждаме, че коледният дух няма да се случи както сме си го представяли с големи открити базари, да се правят коледни банкети, хубавото пазаруване в магазина. На входа влиза стрес, а няма какво да го трансформира. И така остава в нас, за да се превърне в тревожни състояние или депресия. А може и да стигнем и до състояния, в които да развием параноя, че има замисъл да ни навредят с „кемтрейлс“, пускат ни „пет джи“ или разработен в лаборатория вирус. Ето всички тези неща влияят на цялата психична картина в страната. Много са факторите, но се натрупват и влияят по различен начин на различните хора. 

Какви сигнали виждате в самоубийствените актове в това време? Втори мъж посяга на живота си, докато се лекува в болница. 

За това, че не сме се погрижили за болния и за неговото психично здраве. За това, че отвъд грижите да се пребори вирусът не е разпознато неговото психично страдание. И вероятно ситуацията е била до толкова безнадеждна, че човекът е стигнал до момент, в който да усеща, че няма друга власт над живота си, освен да сложи край на мъките си. А това е изключителен личностен разпад, загуба на смисъл да съществуваш, да не виждаш нищо отвъд утрешния ден. И е хубаво да се мисли не само за белия дроб, за вируса, но и за всичко останало, защото човек е психо-био-социален. И трябва да се полагат грижи за здравето на всички равнища – и за телесното, и за психичното, но и за превенция към групите и обществата. 

Този стрес има ли отношение към други случаи на насилие, които виждаме около нас, домашно насилие, майка отне живота на децата си?

Социалната изолация и стресът у дома, съчетани със злоупотребата на алкохол, увеличават случаите на домашно насилие. Това се вижда много силно при хора, които не знаят как да потърсят помощ и мълчание и затваряне на очите пред домашното насилие. Този тип родители се опитват да окажат контрол върху неспособността да овладеят живота си като посягат на децата. Някои от тях си казват: „Много хубаво си живеехме преди появата на децата. Децата се появиха, донесоха стрес, ние се отчуждихме, изчезна интимният живот, съпругът започна да ме мрази“. Имаше една майка от Перник, която биеше детето си, снимаше го и казваше: „Нека да гледа баща ти, нека да гледа баща ти!“. Тя наказваше детето, защото смяташе, че то я е отчуждило от баща му, който започнал да я бие.    

Каква трябва да бъде ролята на медиите в тази сложна обстановка, как трябва да се държат журналистите? Случаите на лешоядна журналистика отново изпъкват.

Не само медиите. Трябва да си дадем сметка, че въобще за институциите и властта говоренето трябва да бъде свързано с понижаване на тревожността. Нещо повече, бъдещите лидери, политиците, които ще избираме следващата година, ще трябва да спрат да говорят на езика на омразата. Ние свикнахме в последните години да „страхуваме“. Сега страхът е достатъчно много и е време да се говори на езика на успокоението. И то по начина, по който майка говори на детето си, когато нещо го боли. По начина, когато говорим на наш близък, за да успокоим страданието му. Да говорим с надежда, с оптимизъм, да даваме смисъл, отвъд днешния ден. Тогава, когато ще има ваксина и пробуждане. 

Това, което правят медиите е да използват обичайните заподозрени. Канят се хора, независимо дали са медици, дали са експерти, които се карат от екрана. В тази ситуация нямаме нужда от размахване на пръст. Нямаме нужда да бъдем обвинявани, че обществото е виновно за това, което му се случва. Двете послания, че ние сме виновни и от нас излиза проблемът, могат да усилят нашите тревоги.

Вменяването на вина, клатенето на пръст от екрана, втърдяването на тон е изключително погрешна техника, която блокира рационалното. Когато искаме един човек да извърши нещо, трябва да формулираме позитивно посланието какво искаме да направим, а не какво да не правим. Посланията да бъдат ясни, кратки и спокойно поднесени. 

А ние виждаме гневни експерти, които управляват ситуацията, тревожни, притеснени специалисти на първа линия и едни виновни хора. 

Получава се малко като: вълкът убит, овчарят бит, агнето го няма. Ето това е усещането за общата трагедия от колективния страх, от който не може да излезем. Той се програмира всекидневно. 

Усилват ли тези страхове медиите, трябва ли да преформулират и своите послания?

Медиите имат право да решат с коя информация да започнат. Но е важно да се изведе на първа линия не колко хора са се разболели, а колко са се излекували. Когато поднесем сутрин рано статистиката  - толкова много случаи на разболели се, такъв висок процент положителни тестове, толкова много починали и чак накрая, когато вече е нахлул стресът, поднасяме и оздравелите. А вече човек нищо не чува.

Медиите са увеличително стъкло на всичко, което се случва в обществото. Ако искаме да виждаме позитивно отношение в обществото, на самодисциплина и самоконтрол, оптимизъм, желание да се справим, ние трябва да говорим точно по този начин.

Но когато поднасяме лошата информация, блокираме човека да чуе случващото се след това. И много е по-вероятно недобронамерените да използват този тип страхове, за да пренасочват от едни към други проблеми в социално-икономическата сфера, бюджета, по-болезнените реформи. Когато кажеш на малкото дете, че под леглото има нещо страшно, то се завива през глава и се страхува. И по този начин можеш да го управляваш.  


 

Коментари

Агнето е трансформирано в суджук,

вълкът се прави на умрял, ма не е, щото е защитен от здрава прокурорска тога. Само овчерина е с празни джобове, но и там има трансформация - овчарските кинти са превърнати в банкноти по 500 еврака и златни дрънкулки.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията