Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Романът на изключителния руски писател Андрей Платонов (1899–1951) „Чевенгур“ (1926–1929) е творба с грандиозен вътрешен мащаб, отразяваща не само съвремието на автора, но и цяла една епоха. Писателят по свой начин продължава идеята на Гогол, който в „Мъртви души“ възнамерява да покаже руския живот през призмата на „Божествена комедия“ на Данте. Ад е болезненото безвремие от дореволюционните десетилетия; чистилище – периодът на братоубийствени експерименти; и неудобен рай – град Чевенгур. Събитията в романа са едновременно страшни и нелепи, ситуациите – правдоподобни до абсурд, а героите – противоречиви. „Чевенгур“, отхвърлен от съветската цензура, е публикуван едва в началото на 70-те години в чужбина, а в родината на автора се появява през 1988 г.

Почитателите на Платонов добре познават и особения Платоновски език: авторът сякаш се е събудил след катастрофа и е събрал отново рухналата реч. Героите на „Изкопът“ – работници и селяни от зората на съветската епоха – градят светло бъдеще, но историята за това е проникната с чувство на абсурд и обреченост – строителството, в което са ангажирани; съветският проект; животът като цяло.

Андрей Платонович Климентов (1899-1951) е съветски писател на произведения в жанра съвременен роман. Пише под псевдонима Андрей Платонов.
Андрей Платонович Климентов е роден на 28 август 1899 г. във Воронеж, Руска империя, в семейство на шлосер. Завършва основно образование и на 15 г. оставя учението и започва да работи като общ работник в застрахователна компания, частно имение, в завод, а в периода 1915-1918 г. в работилница за воденични камъни. През 1918 г. започва да учи електротехника във Техническото жп училище във Воронеж, което завършва чак през 1921 г.

Приема болшевишката революция с ентусиазъм, става член на революционния комитет, пише в списание „Железный путь“ и участва в гражданската война първо като военен кореспондент, после като помощник-машинист и като войник от специалния отряд.

От 1919 г. публикува собствени стихове и очерци в различни вестници. През 1922 г. е издадена първата му стихосбирка „Синята дълбина“.

В периода 1927-1930 г. създава най-добрите си произведения „Изкопът“ и „Чевенгур“. „Изкопът“е антиутопична социална притча, философска гротеска и сурова сатира на Съветския съюз по времето на първата „петилетка“. „Чевенгур“ е утопичен социално-философски роман за развитието на СССР, единственият му изцяло завършен. Иновативни като дух и съдържание те отразяват утопичния дух на строителството на новото комунистическо общество. Те са публикувани едва през 80-те години.

През 30-те пише литературна критикa – печата много статии: за Горки, Николай Островски, Юрий Кримов, Чапек, Алдингтън, Хемингуей, Пушкин и др., и по същото време пише пиеси за Централния детски театър.

След публикуването на повестта му „Впрок“ през 1931 г. получава неодобрение лично от Сталин и оттогава започват репресии над творчеството му.

През 1934 г. участва в колективна литературна обиколка на Централна Азия, от която се вдъхновява за разказа си „Такир“, но това отново му носи политическа критика. В следващите години издава разказите „Фро“, „Безсмъртие“, „Третият син“, и др. и повестта „Река Потудан“.

През 1938 г. за хулиганство е арестуван и осъден синът му, който е освободен от затвора през 1940 г. вече неизлечимо болен от туберколоза. Грижейки се за него, самият той се заразява.

По време на Великата отечествена война работи като военен кореспондент на вестник „Красная звезда“. През 1946 г. е освободен от работа заради заболяването си.
Андрей Платонов умира от туберкулоза на 5 януари 1951 г. в Москва, СССР.

Клуб Z публикува откъс от новото издание на "Чевенгур" на Андрей Платонов (изд. "Изток-Запад").

Има в старите провинциални градове вехти покрайнини. Там хората идват да живеят направо от природата. Появява се човек с будно и до болка изнемощяло лице, който всичко може да поправи и уреди, но самият той е преживял живота си неуредено. Какви ли не изделия – от тиганчета до будилници – са минавали на времето през ръцете на този човек. Не се е отказвал и подметки да слага, вълчи сачми да лее и да щампова фалшиви медали за продажба по селските панаири. А за себе си никога нищо не е направил – нито семейство, нито жилище. Лете живееше чисто и просто сред природата, слагаше инструментите си в торбата, а торбата използваше за възглавница – повече за да си пази инструментите, отколкото да му е меко.

От сутрешното слънце се вардеше, като още от вечерта слагаше на очите си листо от лопуш. А зиме живееше с остатъка от припечеленото през лятото, за квартирата плащаше на клисаря, като нощем оповестяваше с камбаната колко е часът. Нищо не го интересуваше специално – нито хората, нито природата, а само разните изделия. Затова към хората и полетата се отнасяше с равнодушна нежност и не посягаше на интересите им. В зимните вечери понякога майстореше ненужни предмети: кули от тел, кораби от парчета покривна ламарина, лепеше хартиени дирижабли и други подобни – изключително за собствено удоволствие. Често дори забавяше нечия случайна поръчка – например даваха му да стегне новите обръчи на каче, а той се занимаваше с направата на дървен часовник и смяташе, че часовникът трябва да върви без навиване – от въртенето на Земята. 

Тези безплатни занимания не се харесваха на клисаря. 
– Ще просиш на старини, Захар Палич! Колко дни вече стои качето, а ти докосваш земята с дървото – един Господ знае защо.

Захар Павлович мълчеше, за него човешката реч беше като шума на гората за горския жител – не я чуваше.

Клисарят пушеше и продължаваше спокойно да гледа – от честите богослужения той не вярваше в Бога, но знаеше със сигурност, че Захар Павлович нищо няма да направи – хората живеят отдавна на света и вече всичко са измислили. А Захар Павлович смяташе обратното – хората далече не са измислили всичко, щом като природното вещество си живее, непипнато от ръце.

През четири години на петата половината село отиваше в мините и градовете, а половината – в гората – случваше се неплодородие. Открай време се знае, че на горските поляни дори в сушави години добре зреят тревите, зеленчуците и житото. Останалата на място половина от селото хукваше към тези поляни, за да спаси собственото си зеленище от моменталното му разграбване от тълпите скитници.

Но този път сушата се повтори и на следната година. Селото залости къщите си и на два отряда излезе на друма – единият отряд тръгна по просия към Киев, другият – към Луганск, да търси работа; а някои свиха към гората и обраслите с храсталаци дерета, започнаха да ядат сурова трева, глина и кори и подивяха. Заминаха почти само възрастните – децата сами предварително измряха или се пръснаха да просят. А майките кърмачки сами постепенно умориха кърмачетата, като не им даваха да сучат до насита.

Имаше една баба – Игнатиевна, която лекуваше малолетните от глад. Тя им даваше гъбена отвара със сладка трева и децата кротко умираха със суха пяна на устата. Майката целуваше детето по състареното набръчкано челце и шепнеше:
– Отърва се, милото. Слава тебе, Господи!

Игнатиевна стоеше до нея:
– Предаде Богу дух, горкото, като живо лежи, сега в рая слуша сребърните ветрове...
Майката се любуваше на детето си, защото вярваше в облекчаването на горчивата му участ.
– Вземи старата ми пола, Игнатиевна, нямам какво друго да ти дам. Благодаря ти.

Игнатиевна разпъваше полата към светлината и говореше:

– Че поплачи си малко, Митревна, така ти се полага. А полата ти е носена-преносена, прибави поне една забрадчица или ми подари ютийката...
Захар Павлович остана в селото сам – хареса му безлюдието. Но живееше повече в гората, в землянка, заедно с един бекярин, хранеха се с чорба от треви, ползата от които бекяринът предварително беше изучил.

Захар Павлович постоянно работеше, за да забравя глада, и се научи да прави от дърво всичко, което по-рано беше правил от метал. А бекяринът цял живот не беше правил нищо, сега пък съвсем – до петдесетата си година само беше наблюдавал около себе си кое как и защо става и беше чакал какво в края на краищата ще стане от общото неспокойствие, та веднага след успокояването и изясняването на света да започне да действа: животът никак не го влечеше и изобщо не си беше помръднал пръста нито за брак с жена, нито за някое общополезно деяние. Още при раждането беше се учудил и така беше доживял до старини – със сини очи на младоликото лице.

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.