Защо избухна с такава сила скандалът около интервюто на професор Иван Добчев и изказванията му за Мария Бакалова? Все още много хора не могат да разберат защо не е редно да се говори така в публичното пространство, а и не само, по адрес на жена, успяла в професията си.

Намеците, че успехите на жените са свързани по някакъв начин със сексуалността им, са традиционен репертоар на патриархалните общества. И да, те са си чист сексизъм – независимо дали се говори за директна или субтилна сексуалност. Учудващото в случая е, че точно един от претендентите за интелектуален елит на нашето общество прибягна до тези намеци като оръжие и дори не разбра какъв е проблемът с това.

Най-просто казано, все още не се е родила жената, която да може да спечели награда, началнически пост, много пари или слава, без задължително някой някъде да не заговори за това дали и с кого прави секс, дали е млада или стара, има ли деца, мензис, мъж, фурна, какво ѝ е тялото, как си прави прическата, приятна ли е за гледане и държи ли се почтително. И младата Мария не направи изключение, за съжаление. Сексуализираното говорене с цел да се омаловажат нечии постижения се използва изключително само за жени. 

Ако Бакалова бе момче, завършило току-що НАТФИЗ и номинирано за „Златен глобус“, със сигурност щяха да се намерят достатъчно начини да се излее злост и по негов адрес, но никой нямаше да намеква, че дължи успеха си на секса. Напротив – всички щяха да забележат и аплодират биографията, която в този случай има Мария Бакалова. Момичето, прието от раз в две от най-желаните висши училища в България още на първи тур и с най-добър успех – НАТФИЗ и Журналистическия факултет. Момичето, което на първия си международен кастинг след завършването е избрана от над 500 източноевропейски актриси. Момичето, което не просто си върши добре работата, а е причина Саша Коен да излезе от уединението си и да дава интервюта, лобирайки за номинациите ѝ.

Момичето, което – единодушно по мнението на критиката в цял свят „краде“ главната роля на Саша Коен и изнася целия филм. Момичето, което е първата българка, номинирана за „Златен глобус“. Момичето, което може да се окаже и първата в историята комедийна актриса, номинирана с комедийна роля за „Оскар“. Толкова пъти написах първата в тези няколко изречения, а Мария Бакалова е само на 24... И накрая излиза един от професорите ѝ и срива всичко това с няколко безпардонни и пренебрежителни реплики, които маскира по-късно като част от професионалния жаргон. Ако този безпрецедентен успех кацаше на рамото без съответната подготовка, труд, характер и талант, то всички ние щяхме вероятно да имаме по някой и друг „Оскар“ на етажерката в банята. Но, знаем си, не е така. 

Какво обсъжда обаче обществото в България, подтикнато не от друг, а от елита, учителя, порфесора? Дали Мария прелъстява по някакъв начин всички около себе си, за да я изстрелят на върха. Внушава се, че тя (но всъщност и всяко момиче на нейно място) трябва просто да съблазни, да подмами, да прилъже някой силен на деня – професор, режисьор, критици, публика, за да ѝ се подарят купища статуетки. И не се споделя и дума, че всичко това видимо е резултат само и изключително на нейния талант, трудолюбие, интелигентност и кураж. Личните качества сякаш не играят роля и то само защото става дума за младо и красиво момиче.

Дебатите около Добчев и интервюто му разкриха един стар и тежък симптом на нашето общество. Традицията да се унижаваме едни други. Управляващите унижават избирателите си, учителите – учениците, възрастните – младите, мъжете – жените и обратното. Във всяка ситуация, в която един човек разполага с власт над другия заради статута си, масово липсват спирачките да не се злоупотребява с тази власт. Когато става дума за публично говорене за жени, успешни в професията си, по тази пързалка без проблем се спускат и хора, които иначе различават границите на допустимото и недопустимото поведение.

Но обезценяването на постиженията на жените, разбира се, не е само български проблем. Това се случва навсякъде. Дори и една жена да разполага с власт и влияние в световен мащаб, това не я спасява от редуцирането ѝ до пола ѝ и очакванията за ролята ѝ спрямо него. Да вземем за пример Ангела Меркел.

В началото на политическата ѝ кариера, докато медии, съперници и общество коментираха политическите качества на мъжете около нея, Меркел бе обсъждана единствено заради прическата и дрехите си. 

Днес, вече безспорно доказала се като един от най-влиятелните политици в света, тя все още е наричана от германците Mutti – мама. При това този прякор далеч не е употребяван иронично или с негативна конотация. Но все пак говори за очакванията на обществото от една жена винаги да влиза в отредената ѝ роля на майка – ако не на собствените си деца, то на подчинените си, на обществото. За разлика от Меркел, нито един от германските канцлери преди нея не е бил наричан „тати“. Критиците на Меркел често обичат да повтарят също така, че тя няма деца, което в очите им явно смъква професионалния ѝ капацитет. Проблем, който изобщо не съществува при друг канцлер без свои деца като Герхард Шрьодер например. 

В случая с Бакалова много защитници на Добчев изтъкнаха какъв голям авторитет е той и че от тази висока интелектуална позиция думите му трябва да се тълкуват като похвала, любезност, радост. Всъщност Добчев не постъпва оригинално и интелектуално – той използва стар кръчмарски прийом. Обезценява постиженията на жената, за да вдигне цената на своите, като облича това в „правото да има мнение и вкус“, а почитателите му го подкрепят. Колкото и да ръсим това поведение с интелектуален прашец обаче, то си е брутално сексуализиране на нивото на мъжка компания на петата ракия, която обсъжда „малката сладката“. Но за разлика от професор Добчев, те не го правят публично, така че грешката на професора би трябвало да бъде очевидна.

Зад тези вербални стратегии обаче често се крие не толкова желанието да бъде обидена по-младата, по-успешната жена, а страхът от загуба на контрол. В неколкократните си включвания по тази тема Добчев всеки път изтъкваше как той се е опитал да я научи, той й е дал книги за четене, той ѝ е дал диплома, а пък тя не се е подчинила. Вероятно и там се крие причината за гнева срещу неговата ученичка – тя е оспорвала авторитета, поставяла е под въпрос властта му, а на всичкото отгоре сега получава потвърждение, че е постъпвала правилно за себе си.

Логично е тогава обиденият мъж да обвини жената, че успехът ѝ не е постигнат по професионалния начин, логично е професорът да обвини ученичката си, че режисьорът, наградите, критиките, филмът са некачествени. Логично е, тоест обяснява ни защо той си позволява това, но логичното не винаги е етично. А дали наистина преценката му за филма и за Бакалова са толкова чисти откъм професионална гледна точка? Аз бих се усъмнила. Бакалова успя в „Борат 2“ да осмее точно тези реакции, които продължава да предизвиква и когато вече не е в роля. Да накараш дори един професионалист като професор Добчев да обърка ролята с реалния живот, Тутар с Мария, означава, че наистина си изиграла образа си перфектно, а филмът е бръкнал в най-тъмното.