Галин Стоев е роден през 1969 г. във Варна. Той е от българските творци, които имат по-голямо признание навън, отколкото в България. Поставял е пиеси по цял свят. От близо 15 години живее във Франция. През август 2020 г. написа писмо до премиера Бойко Борисов, в което обяви: „Властта е абсолютно сляпа за собствената си катастрофа.“

Стоев даде интервю за Клуб Z.

- Г-н Стоев, коя беше повратната точка на 2020-а? 

Пандемията и осъзнаването, че катастрофите, които обикновено се случваха далеч от нас, вече не са просто екзотични новини, а брутална реалност, засягаща ни директно и лично. В национален план протестите, които събудиха надежда, че не всичко е изгубено.

- Докъде ще отведат хората?

До това, което нашият министър-председател наивно се опита да ни продаде и да въплъти, без изобщо да разбира смисъла му, а именно до рестарт. Но не рестарт в смисъл на реанимация на изгубил всякаква легитимност политически труп, а до пълно и цялостно преосмисляне на екзистенциалната ни парадигма, в чиито граници вече няма място за безотговорни игри на дребно, с които да лъжем себе си и другите. Може би всичко това ще доведе до порастване.

- Какъв хоризонт отвори за близкото бъдеще отминалата година?

Както отделният индивид, така и цялото човечество е изправено пред избор. Но колективният избор е сбор от изборите на всеки един от нас. Той на видимо ниво засяга екологията, едновременно с това е политически, етичен, идеологически и в крайна сметка антропологичен. Това ще е време на напрегнато усилие за намирането на адекватни решения, често смесено и с борба за оцеляване. Ако човечеството избере истински интегрален подход спрямо всеки един от посочените по-горе аспекти, ще види, че всъщност става дума за един-единствен дълбок вътрешен избор, който се проявява в различни форми. Човек ще трябва да разгледа съществуването си отвъд стесняващата материалната рамка и отвъд убеждението, че е просто алгоритъм за експлоатиране, и да си признае, че дори и идеологическата му парадигма трябва да се пренареди, защото предложеният от капитализма неолиберализъм не може повече да произвежда добавена стойност към духовната еволюция на нашия вид. 

Трябва ясно да осъзнае, че национализмът и популизмът също не са решения, а най-обикновени ракови образувания. Това е време, в което на повърхността ще изплуват недостойни емоции и нелицеприятни констатации. Време на крайна поляризация, противопоставяне и сблъсъци. Но също така и време на трансформация, на избор към кой лагер да се приобщиш, време, в което най-дръзките ще търсят нов смисъл и перспектива. Други ще са в плен на страха и на всички негативи, които това води след себе си. Други ще ползват този страх, хранейки се от него. Ще има и такива, които ще се успокоят и ще приемат всичко случващо се като неизбежност, която обаче няма да има вече власт над тях. Струва ми се неуместно да цитирам нещо толкова поетично, но понеже е много точно, ще го цитирам. Някъде Хайнер Мюлер казва: „Първият знак на надеждата е страхът. Първата проява на новото – ужасът.“

- Хората на духа често могат да отправят силни послания и обобщения, които да са ориентир за хората в кризата – какво бихте искали да им кажете?

Да се научат да слушат и да избират само това, което резонира дълбоко в тях. Звучи невероятно, но в окото на бурята е най-тихо. А когато си в тишина, тогава и възможността да се заземиш и да изостриш собствената си проницателност се увеличава. Защото само твоята проницателност може да ти помогне да избереш в какво да инвестираш човешката си енергия – в страха, в опитите той да бъде ползван, в сляпата конспиративна подозрителност, в наивността, граничеща с глупост, в доктрините, в егоизма и в презрението, във всичко онова, което прави човешката ти природа да деградира или в способността ти за критичен анализ, във вярата, която надмогва отчаянието, в тихата убеденост, че отвъд бита има сфери на свобода и сила. 

От хората на духа традиционно се очаква смисъл, но в днешно време дори и това не функционира като преди, защото днес всеки може да създава този смисъл за себе си и за другите, а това е знак, че човекът се еманципира и получава пълна творческа свобода да конструира собствената си реалност, стига да има куража да приеме и припознае тази сила и тази отговорност в себе си.

- А с какво мотивирате себе си?

Като повечето хора и аз обичам да си правя убежища, да се оттеглям в някаква имагинерна реалност, където мога да мечтая и да се скрия от външния свят. Но откакто обстоятелствата преобърнаха живота ни и ние изгубихме този външен свят, оказа се, че вече няма от какво да се бяга. Това е категорична смяна на правилата на играта, за която никой не беше подготвен. Сега нямаме почти никакъв контрол върху случващото се. Ние сме като хора, страдащи от чудовищно късогледство, или направо като слепците от едноименната пиеса на Метерлинк. 

Това, за което можем да сме сигурни, е само следващата ни малка стъпка, отвъд нея ние не виждаме нищо. Значи трябва да се концентрираме върху тази стъпка и да я направим така, че тя да ни изразява цялостно. Тази следваща стъпка е и единствената ми мотивация в момента. Всички останали планове за бъдещето ми се струват нереалистични.

- Каква е ролята на творците в ситуации на криза и пренареждане на ценностите?

Единственото ценно в ситуация на криза е това, че човек си спомня важното и го отделя от неважното. Творците би трябвало да подпомагат този селективен процес на всяко едно ниво на човешкото съществуване. Изкуството може да бъде мощен катализатор както за лична, така и за обществена и социална промяна. Добре е, разбира се, самото общество да припознава изкуството като стойност и очакванията от страна на публиката, и онези от страна на работещите в сферата на изкуството да се срещат върху една и съща плоскост, а не в някакви паралелни светове, което от своя страна би обезсмислило срещата, а с нея и обществения консенсус за това дали изкуството и културата са необходими.

- Каква е противоотровата, какви са инструментите срещу инертността, която сама по себе си може да съсипе всичко от един творчески проект до гражданската енергия като цяло?

Не е никак оригинално, но ще го кажа – образованието, изкуството и културата. Да не забравяме, че до Френската революция знанието, а с него и способността за автономна мисъл са били привилегии, резервирани само за аристокрацията. Френската революция демократизира знанието, а с него и културата. С други думи, достъпът до знание вече не е автоматично обвързан с произхода ти. Дори и пролетарската революция запази и се опита да развие тази линия, преди да я обезсмисли с идеологическата си несъстоятелност. 

Днес почти всеки има достъп до образование. Това е огромен цивилизационен скок, който едновременно освобождава индивида и прави обществото да еволюира. Но това трябва да се обяснява наново на всяко идващо поколение, защото вчерашните усилия за извоюването на тези права са били точно толкова тежки, колкото са днешните, за да успееш да разграничиш знанието от информацията. Способността за мислене и анализ се преподава, тя е инициация.

- За какво един буден ум трябва да внимава?

Да не заспи.

- Защо написахте писмо на Бойко Борисов?

Някой трябваше да го направи. Аз бях наблизо и под ръка.

- Какво очаквахте след него?

Нямах особени очаквания, но мисля, че то освободи или помогна да се формулират думи и емоции, които всички ние изпитвахме и които търсеха възможност да се изразят.

- Как гледате месеци след това на този граждански акт?

Мисля, че беше навременен.

- Уличната енергия обаче я няма вече. Тя трансформира ли се в нещо друго, запази ли себе си, или приключи като разходка по жълтите павета?

Ето това е много интересен въпрос. Никой не знае със сигурност. Българинът се оказа непредвидим дори и за местните си чорбаджии. Защото за разлика от тях той еволюира и се променя, той отдавна живее в един по-обширен и също така бързо еволюиращ свят. Вече второ поколение българи пътува, учи или работи извън България. Манталитетът им се променя, а и външната среда ги моделира.

- Трябва ли ДБ и останалите извънпарламентарни сили да се обединят преди вота – каквото е посланието на част от формациите извън това Народно събрание (както симпатизантите им бяха обединени на площада)?

Мисля, че този въпрос трябва да го зададете на някой истински анализатор, а не на човек, работещ в театър.

- В България се е превърнало почти в мантра, че обществото не е готово за дебатите за културата, за медиите, за политическата промяна... И така с подобни уговорки минават години наред. Какво губим от това, че все се твърди, че обществото не е готово?

Ами като резултат сме заседнали между етажите и като общество пребиваваме в някакъв безкраен социален и емоционален пуберитет, а е добре все пак в един момент човек да започне да пораства.

- А какво значи да е „готово“, как да разпознаем това?

Това не е нещо, което да се разпознава, то трябва да се инициира. Да се гради, да се развива, да се търсят начини и средства за обогатяването на тези дебати.

- Сгрешиха ли властите по света с мерките, които бяха наложени за културата – затваряне на театри, опери, центровете на духа?

Не бих казал, че са сгрешили. Поне не и в началото. Това беше ответна реакция на нещо, което не познавахме и трябваше да сме внимателни. Проблемите обаче започват, когато дълго нямаме стратегия като как да функционираме оттук насетне. И според кои критерии определяме кого, кога и за колко дълго да затворим. 

Интересното е, че в по-широк план това предизвика дебати за ценностите, формиращи ни като общество. Дебатите или липсата на такива, както и изборът на някои правителства да затворят театри и музеи, но да оставят дискотеките или магазините за обувки отворени, също би трябвало да ни каже нещо за нас самите.   

- Какви биха били вашите мерки, ако трябваше да вземате решения?

Пълна прозрачност на случващото се и на процесите, които протичат, и критериите, според които се вземат решения. Живял съм в политически режим, в който това не се правеше и – уверявам ви – беше доста неприятно.

- Как ще се отрази световната пандемия на културата, в чиято сърцевина е човешкото общуване?

В икономически план – катастрофално. Много практици, артисти и компании няма да издържат и просто ще изчезнат, което е тъжно, защото това ще намали културното предлагане и разнообразие. Все повече държавата ще се дезинтегрира и съответно ще оттегля подкрепа и публични средства от културата. От екзистенциална гледна точка обаче подозирам, че човекът ще осъзнава все повече и повече каква изключителна стойност има за него културата, защото тя единствена транслира собствената му дълбока природа в език от символи. Никой друг от познатите ни видове на тази планета не го прави или поне не толкова експлицитно. 

Работещите на културния фронт също ще осъзнават това и ще го приемат като лична отговорност. Хората ще търсят общуване, особено живо общуване за сметка на виртуалното. Живото общуване ще стане изключително ценно като опитност и преживяване. Давам си сметка, че тази визия е екстремистки романтична, но пък много ми харесва.

- Коя пиеса бихте искали да поставите на българска сцена?

„Образ и подобие“ на Радичков. Би било идеално, ако се беше случило преди две-три години, днес е малко късно.

- Ако трябваше да се обърнете към едно дете, което преживя затвореното пространство на карантината, премина през онлайн обучението и страховете на възрастните, какво бихте му казали?

Предполагам, че бих се държал като героя на Роберто Бенини в „Животът е прекрасен“*. А като заспи бих хлипал сподавено, за да не го събудя.

----

* Филмът разказва историята на италианец от еврейски произход по време на Втората световна война, който използва своите хумор и въображение, за да помогне на сина си да оцелее в концентрационния лагер.

Интервюто с Галин Стоев е публикувано във февруарския брой на сп. Клуб Z.