Около една година след началото на ограничителните мерки за справяне с пандемията от коронавирус в България много неща се подобриха, но изглежда, че някои уроци остават ненаучени.

Към 4 април са заети 24 844 болнични легла за активно лечение, от които 10 014 (40%) са заети от пациенти с коронавирус – нещо, което беше немислимо преди година. Натискът върху здравната система е много по-голям, същевременно тя е значително по-гъвкава и подготвена, за да се справи с него, макар че натрупаната умора при медицинския персонал се увеличава.

На този фон ограничителните мерки се затягат в последния възможен момент и се разхлабват при необясними обстоятелства и без отношение към броя и тенденцията на положителните случаи. В началото на февруари правителството обяснява, че няма нужда от нови мерки, защото страната се намира в начална фаза на плавен подем (което не е вярно - ръстът на случаите по това време вече е експоненциален). Следват няколко стъпки на премахване на ограничения, а в средата на март министърът на здравеопазването казва, че ситуацията става изключително сложна; това е било очаквано от правителството, защото се разпространява британският щам; нови мерки няма да има, защото „хората не са готови“. Абсурдният подход към ситуацията, може би най-добре се илюстрира от изказване на министъра за плана за ваксинация – „Такъв е нашият план. Хубав, лош, така сме го решили.“ В условия на рекордно висок брой положителни случаи през последната седмица, макар и това да е първата седмица от 24 януари, в която намаляват, управляващите вече говорят за ново разхлабване на мерките.

Подходът за справяне с пандемията много прилича на отношението на политиците[1] към здравеопазването като цяло – системата работи някак, реформи се правят в краен случай. От години се вижда, че различни отделения, а на места – и цели болници, страдат както от липса на адекватна материална база, така и на квалифицирани кадри. Ясно е, че има несъответствия, меко казано, във възнагражденията както на отделни лекари в различни отделения и специалности, така и между медицинския персонал. От години бюджетът на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) е в хроничен недостиг, тъй като твърде голяма част от него се насочва към финансиране на болнична помощ и лекарствена терапия. Единствените промени обаче се случват след остро недоволство и заплахи за протест от лекари в различни отделения и болници, медицински сестри или във връзка с някоя национална кауза, като детската болница. Но дори и тогава мерките са половинчати и по-скоро запушват дупки, отколкото да търсят трайно решение.

Както развитието на пандемията, включително необходимост от болнична помощ, организиране на ваксинация и т.н., така и цялостната необходимост от здравни грижи в страната са подвластни на измерими и предвидими параметри. Има достатъчно модели по света, включително в страни, от които редовно се твърди, че черпим добър опит и практики – Германия, Холандия, Австрия, Франция и т.н. – на база на които да се изготви годишният бюджет на НЗОК. Нещо повече – както моделите, така и обичайната практика в страната, биха показали, че системата не се нуждае от толкова болници за активно лечение, което е скъпо, а тези дейности могат да се прехвърлят в извънболничната помощ. Темата се дискутира от години, но обикновено приключва със заучената фраза „извънболничната помощ не е подготвена“[2] и все не остава време да започне подготовката.

Следващият огромен проблем е финансовата оценка на дейностите в болничната помощ, които се финансират основно чрез клиничните пътеки. През 2018 г. от Министерството на здравеопазването обясниха, че нямат информация за разходите, които болниците правят за дадена процедура, лечение и т.н.; от повече от 10 години се опитват да съберат такава информация; до края на следващата година ще разполагат с нея. Две години по-късно темата е напълно изчезнала от обществения дебат и продължава да не е ясно как се определя цената на различните клинични пътеки. Знаем обаче със сигурност, че някои от тях са подценени – същото се отнася и за пътеката за лечение на COVID-19 – докато други са надценени. Не е изненада, че интересът към дадени специалности расте, а в други, например анестезиология, има недостиг на квалифицирани кадри. Нещо повече – клиничните пътеки не са инструмент за финансиране на дейности, а такъв за качество на лечението.

Следващото правителство бързо ще се изправи пред необходимостта от бързи и решителни мерки в здравеопазването. Най-належащите са свързани с овладяване на пандемията, ускоряване на процеса на ваксиниране и връщане на сектора към нормален начин на работа – възстановяване на плановия прием и намаляване на натоварването върху медиците в COVID-отделенията и спешната медицинска помощ. Заедно с това обаче трябва да започне работа по хоризонтална и вертикална реформа на системата. Трябва да се засили капацитетът на извънболничната помощ, да се намали концентрацията на дейности в болничната помощ и да се облекчи финансовият натиск върху домакинствата при лекарствената терапия, особено за социално значими заболявания – около 74% от разходите за лекарства се плащат от джоба на пациентите. Хоризонталната реформа означава да се осигури достъпна и качествена услуга в цялата страна, а не само в няколко големи центъра като София, Пловдив и Варна – налице са големи регионални различия при достъпа до лични лекари, лекари специалисти и др. (виж Карта: Население на един лекар) Не на последно място, най-накрая трябва да започне реформата при механизма за финансиране на болничната помощ.

Ако това не се направи, едва ли ще има някакъв катаклизъм – все пак системата си работи, просто не толкова добре, колкото може. По същия начин, по който необосновани решения за справяне с пандемията не са довели до срив в работата на здравната система или икономиката като цяло, но пък и не им помагат особено. Без стратегия и визия за справяне с пандемията или реформа в здравеопазването, просто носейки се по течението, ще гарантира, че икономиката и секторът ще продължат да работят. Но ние не искаме просто да работят, ние искаме да догоним развитите страни в ЕС и за тази цел е необходимо здравеопазването да предоставя по-добра услуга в сравнение с миналия ден, за да могат хората да не губят излишно време в болнични, бизнесът да работи спокойно, а оттам – стандартът и качеството на живот да се подобряват.

[1] Макар че трябва да се отбележи, че всички министри на здравеопазването са лекари, а Националният оперативен щаб също е съставен от лекари

[2] Същият аргумент се използва и за всякакви идеи за общинска децентрализация, включително на данъчни приходи

Институт за пазарна икономика