Бойко Борисов преди дни реши да обяви края на историята. На COVID пандемията в страната. Със символичен акт, събрал много коментари – демонстративно разпусна НОЩ. С това действие съвсем в стила на премиера в оставка се правеха две внушения – първото, Борисов е този, който решава кое, кога и как – даже и когато става дума за световната коронакриза и дори когато подобна заявка съвсем противоречи на фактическата ситуация и простата логика. Другото – Борисов е този, който може най-добре да бори COVID, а след него „да се оправят“. Това беше многократно подчертавано от премиера още преди изборите с натъртвания от типа, че пари за справянето с епидемията има осигурени само до май, после да си решават… (и тогава на този фон да изпъкне отново величието му и неговата незаменимост).

И НОЩ, и разпускането му са част от упорито следваната стратегия на правителството на ГЕРБ да разказва историята на коронаепидемията в страната чрез насаждането на няколко мита – с повтаряне на неистини, преобръщане на аргументи и жонглиране с цифри и проценти.

Техните най-гласовити говорители бяха двама – самият премиер и министърът на здравеопазването Костадин Ангелов.

Ангелов и в петък отново изведе тезата за успешното справяне с епидемията и с победата и над третата вълна – любим рефрен на властта за успехите в управлението на кризата.

Правителството на ГЕРБ се центрира около няколко мита, които оформяха епичния разказ за голямата битка и голямата победа (разбира се) над чудовището COVID.

НОЩ като мит

Със създаването си на 26 февруари Националният оперативен щаб (в самото начало Национален кризисен щаб) беше неясна структура – но натоварена със свръхочаквания, вероятно и заради изнервената и неясна ситуация в началото на пандемията. Той се запомни в първата част на своето съществуване с налагането на нов герой в общественото съзнание – с генералска униформа и твърда ръка, с преувеличените мерки и с брифингите по всяко време на денонощието, но и с усещането, че нещата са под контрол.

В края на май и началото на юни обаче НОЩ и най-вече неговата персонификация ген.-проф. Венцислав Мутафчийски изчезнаха от общественото полезрение. А вече и видимо ясно беше, че контролът и крайните решения си ги взема само премиерът Бойко Борисов, който в зависимост от настроение и ситуацията се вслушва или не в експертни мнения. С назначаването на новия здравен министър Костадин Ангелов на мястото на Кирил Ананиев ситуацията стана съвсем ясна – НОЩ даже вече и рядко беше споменаван. Ангелов наложи свое много плътно (даже натрапчиво) медийно присъствие като говорител и пръв комуникатор на действията на кабинета в коронакризата (разбирай на премиера). Форматът на действие на това, което би могло да се мисли като НОЩ, бяха различни форми на съвещания – при здравния министър и най-вече при Борисов с основни участници освен Ангелов директорите на най-големите болници (разбирай на „Пирогов“ Асен Балтов и Мутафчийски на ВМА, и донякъде на Александровска болница Борис Богов.), главният държавен здравен инспектор Ангел Кунчев, директорът на Националния център по заразни и паразитни болести Тодор Кантарджиев, понякога директорът на Изпълнителната агенция по лекарствата Богдан Кирилов, на ваксинационния щаб Красимир Гигов, както и ресорни министри според ситуацията. Но маниерът отново беше едноличен, като инициативата как ще се действа беше еднопосочна от Борисов, който решаваше кога и кои да привика на аудиенция при себе си. Регулярни заседания на НОЩ с ясно артикулирани решения, протоколирани, механизъм как се вземат решенията и т.н. нямаше. В този смисъл и „щабът“ съществува през повечето време по-скоро като мисловна конструкция в съзнанието на българите, а едноличните решения идваха от Борисов (често обратни на експертни становища), който само нареждаше кое кога да се случи или съответно коя по-рано издадена министерска заповед да бъде отменена.

Така че НОЩ беше с доста условно съществуване като структура, а назоваваният за негов ръководител проф. Мутафчийски неслучайно при участието си на брифингите предпочиташе основно да говори за ситуацията и действията на територията на ВМА. 

Двойствеността на ситуацията около толкова често споменавания щаб, заел трайно място в колективната памет на българите за коронакризата, добре онагледи в неделя Ангел Кунчев, който обясни, че никой не го е питал, когато го е включил, нито го е уведомил, когато НОЩ е бил разпуснат.

Освен реалната полезност на експертизата на участниците НОЩ беше и удобен като отдушник на негативни емоции и удобен виновник при неблагополучия.

Митът за БГ колективния имунитет

Особено забавен е митът за колективния имунитет. Той е един много гъвкав мит – основното при него е внушението, че съвсем скоро (разбирай – все някога) населението на България ще се сдобие с колективен имунитет, изчислен на около 60-70 на сто. Желанието на властта да убеди гражданите да вярват в тоя митичен имунитет – постигнат основно или чрез преболедуване, или чрез ваксинация – беше и е много силно. Толкова, че отделните участници са забравили да седнат и да стиковат твърденията си. И да не излиза публично всеки със своята си сметка – не съвсем близо до реалността. Ситуацията в един момент заприлича на онези народни приказки, в които всеки герой разказва за някой свой подвиг, кой от кой по-фантастичен. В по-ранни версии така например Кунчев виждаше колективния имунитет към края на есента (последно се е спрял на края на август), после здравният министър го измести към края на лятото, в наддаването се включи и шефът на „Пирогов“ и го сведе до края на юни. А над всички се възвиси Бойко Борисов, който на 11 април рече: „До месец май ще имаме колективен имунитет“.  Даже изчисли, че дотогава ще има ваксинирани над 3 млн. души.

„Ние мислехме август месец, но аз съм убеден, че май месец ваксинирани над 3 млн. души, с тези, които са оздравели, ще минем колективния имунитет, за да се махне тази пандемия. Казвам го още веднъж, защото всичко е договорено – да не дойде после някой и да си приписва заслуги, че видите ли нещо е направено“, разясни той при включването си от поредната обиколка с джипа преди неделя.

Бомбастичното заявление на Борисов накара дори Костадин Ангелов да се опита да го направи да звучи малко по-достоверно. За целта министърът в оставка реши да разиграе три сценария (месец май липсваше в тях). Според оптимистичния колективният имунитет ще бъде постигнат в края на юни. В реалистичния сценарий това ще се случи в края на юли. Песимистичният го вижда в края на август. След което Ангелов прехвърли отговорността към следващия кабинет: „Кой сценарий ще бъде реализиран зависи от имунизационната политика и кампания на следващото правителство“. (Ако никой от тях не бъде реализиран, пак отговорността е другаде.)

 „Колективният имунитет“ се насажда като образ на крайното избавление от коронавируса. Немаловажен детайл е обаче, че България не е самотен остров, на който никой отвън не стъпва, или пък Северна Корея например. Така че  този преследван вътрешен колективен имунитет на фона на продължаваща пандемия в Европа и света ще има относително стойност.

Митът за успешната ваксинация

Победата на митичното същество „колективен имунитет“ е в най-голяма степен обвързана с Брауновото движение на имунизацията срещу COVID в България. Така стигаме до следващия любим мит на властта – за успешната ваксинация. Тук отново има объркващи бакалски сметки, неизпълненото заклинание „Всеки ще може да избира ваксината си“, неспазван план, заигравки със „зелени коридори“, непрестанно отлагане на масовата имунизация (последно – за май), пренебрегване на приоритетното имунизиране на най-уязвимите групи от населението – възрастните и хронично болните хора. (Същевременно точно обърнатата възрастова пирамида в страната с наличието на внушителен дял на хора на над 60 г., както и изтъкването, че сме на челни позиции по сърдечно-съдови и онкологични заболявания, е сред аргументите, с които се оправдава високата смъртност от COVID-19 от властите.)

Здравният министър Костадин Ангелов има любим рефрен, с който ваксинацията се обяснява като дълго бягане, а не спринт, а важна е равносметката накрая. Другото му онагледяване е с кола на магистрала, която не на всички участъци се движи с еднаква скорост, но е важното всички да стигнат до крайната точка живи и здрави. Тези образи обаче са доста неточни, защото при пандемия темповете и съответно постигнатият най-бързо най-голям обхват на населението са от съществено значение.

Към момента статистиката показва 634 129 сложени дози, 126 884 са напълно ваксинираните в страната. Така от началото на ваксинационната кампания са поставяни средно дневно по малко над 5600 дози. В новите прогнози, представени от Ангелов, в някои от вариантите на ден трябва да се слагат и по 55 хил. дози на ден.

Интересен детайл от непрестанно опровергаваните сметки и прогнози на властите беше упоритото предвиждане на здравния министър в оставка за ролята на личните лекари. Дори и в края на януари той правеше следните изчисления – в България има около 4500 лични лекари, всеки от тях слага по 10 дози дневно и така за 24 часа ще се правят бързо и лесно по 45 хил. дози. Така на месец те ще са над милион. Реалността е доста различна – личните лекари досега са силно изолирани от ваксинацията, получават недостатъчни дози, нямат право на избор на ваксини, прекарват часове по опашки заради странната логистика на принципа „първият печели“… Според данни, представени в четвъртък от оглавяващия Националния ваксинационен щаб Красимир Гигов, общопрактикуващите лекари са направили около 154 хил. дози досега, или около една пета от всички поставени.

Друго самонесбъднало се засега пророчество на здравния министър предвиждаше как ще има свободен избор на ваксини. Обещанията са това да се случи с по-големите доставки от иРНК ваксините, основно „Пфайзер“/„Бионтех“ – през май и още повече през юни. А въпреки всички обяснения на властите не се разбраха аргументите, с които по фази основно хората се ваксинираха (т) с иРНК препарати, а на зелени коридори и при лични лекари – с „АстраЗенека“ (принципът определено не беше избор на ваксини и създаде неприятното усещане за дискриминационно отношение).

Не е новина, че страната упорито задържа последната позиция сред страните в ЕС по сложени дози на 100 души от населението – 9. И да, ваксинацията навсякъде по света е съпроводена в трудности и обрати, в ЕС допълнително ситуацията се усложнява с казуси, свързани с „АстраЗенека“, сега и с намеци за подобни с „Янсен“. Дали става дума за медицински аргументи, или търговска война е отворена тема, но оправдаванията с външни фактори на забавянията на ваксинирането в страната не издържат заради довода, че тогава положението би било същото и в останалите страни от ЕС.

В страната обаче цари ваксинационен хаос, с преливащи се фази, отложена масова имунизация и липса на ясни правила.

Митът за българския модел

Най-странен обаче е опитът да се пробутва внушението за българския модел. Който при това други държави не само изучават, но вече и прилагат. Това твърдение не беше случайно и неволно подхвърлено, а упорито развивано и повтаряно – от премиер, от здравен министър, от другите представители в управлението.

В него имаше няколко елемента – ходене по ръба на бръснача, най-леки мерки със завидни резултати… Както и някои откровени странности като заявката на Борисов, че България ще прави ваксини в завод в Разград, която завари всички неподготвени. Или обявяването още в началото на пандемията м.г. от тогавашния здравен министър Кирил Ананиев, че страната почти е открила лекарство срещу COVID-19 (този „успех“ обаче потъна още докато беше огласен)

В неделя при неочакваната си поява пред медии в дългото си изложение Борисов отново се самооцени високо – „много умело управление на пандемията“. 

Той даже обяви: „Българите не разбраха в голямата си част, че има пандемия.“ 

Ето и как развиваше мита за българския модел Костадин Ангелов:

„Европа вече не говори за български модел, Европа го прилага. Българският модел е следният. Ние постигнахме най-добри резултат в целия Европейски съюз с най-нисък индекс на строгост на мерките, с вървене по ръба на бръснача, както много пъти съм казвал. Тоест нисък индекс на строгост – завидни резултати. Ние стигнахме до последни нива на заболяемост и в средата на всички страни по смъртност. Също така една част от българския модел, който ние приложихме първи, беше зелените коридори, които започнаха да прилагат и в Германия.“ (Цитатът  е от интервю пред Свободна Европа, но тезите са изговаряни многократно.)

Този баронмюнхаузеновски прояви биха могли да предизвикат ирония или съжаление, или да бъдат подминати, ако не ставаше въпрос за пострадали хора (болни, лишени от бизнеса си или от нормален учебен процес) и най-вече за хора, загубили живота си.

Мрачните статистики са добре известни. Дори и в момента страната е на второ място в ЕС и Европейското икономическо пространство по смъртност на 100 хил. души. Държи първото място на починали на 100 заразени от коронавируса в Европа. Имаше периоди по време на втората вълна, в които България остана за седмици на първо място в света по жертви на COVID-19 на 1 млн. души от населението. Но всичко това никак не наруши самодоволството, изразено в управленските оценки за собствените действия. За всичко имаше обяснения отвъд конкретните действия и решения. Така за високата смъртност на брой заразени с коронавируса големият проблем се оказа в ниския брой правени тестове, а за високия процент на починали на 100 хил. души причините минаха през различни обяснения – за пациентите, които късно търсят медицинска помощ, за пациентите, които търсят медицинска помощ, без да имат нужда и така заемат ресурс от легла и персонал, които са нужни за тежките случаи. Най-устойчива остана тезата за по принцип високата смъртност  на по принцип болния българин. Тук остана неясно защо при пълното съзнание за подобни неблагоприятни изходни позиции се действа(ше), без те да се вземат предвид при мерките – срещу коронавируса, при приоритетите във ваксинацията. Високата смъртност не изглеждаше да притеснява властите, по-скоро усилията им бяха насочени към оформянето на поредната словесна еквилибристика, с която „да замажат“ фактите.

Един от най-любимите подходи беше сравнението с другите страни – винаги с подбрани примери в конкретен момент. Така Германия един път копираше българския модел, друг път, когато сравнението не беше в българска полза, беше „много се радвам, че се сравняваме с такива страни като Германия…“ . И т. н. 

Същата тази тъй често споменавана Германия в неделя почете паметта на жертвите на COVID-19 на специална церемония, на която присъстваха всички държавници на страната. Подобен израз на колективна съпричастност имаше и в другите страни.

В България премиерът би промърморил „Бог да ги прости“ и би се прекръстил припряно, а общият подход е „Имало да става“.

И това изглежда изчерпва темата за БГ модела, за БГ чудото.

В древността митовете са били начин за осмисляне на света. Днес най-често обаче са диагноза.