Патрик Бюканън е виден американски политик и анализатор. Бил е  съветник на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън. През 1992 и 1996 г. участва в надпреварата за кандидат-президент на Републиканската партия, а през 2000 г.  е кандидатът за президент на САЩ от Реформистката партия. 

В книгата "Чърчил, Хитлер и „ненужната война“ Бюканън анализира генезиса на Първата и Втората световна война, които той счита за два етапа на една война. 

Чърчил е „мъжът на века“, който убеждава Великобритания на два пъти да се изправи срещу Германия – през 1914 г. и през 1939 г.

Но каква e равносметката за Чърчил след края на войната? Не превърна ли Великобритания на два пъти европейски конфликти в световна война, като последната я доведе до фалит и разпадане на империята ѝ?

Аргументираните отговори на Бюканън подреждат логично картината на трагичните събития от първата половина на XX век, прегазвайки не една и две исторически догми.

Клуб Z публикува откъс от "Чърчил, Хитлер и „ненужната война“ на Патрик Бюканън (изд. Прозорец).

Съществува мнение, че Хитлер е трябвало да бъде спрян, защото е възнамерявал да завладее света. След победата си над Русия той щял да се насочи на запад, да прегази Франция и да обрече на глад Великобритания. После щял да дойде редът на Съединените щати… Америка щяла да бъде принудена да се изправи сама пред нацистка Германия и имперска Япония. Британските държавници мислят така. След като в средата на март 1939 г. Чехословакия се разпада и Хитлер влиза в Прага с намерението да я превърне в протекторат на райха, Чембърлейн задава публично въпроса: „Дали това е крачка по пътя, опитвайки се да управлява света със сила?”.

Халифакс пише, че „ламтежът за властване над континента и над целия свят изпъкваше удивително ясно на фона на всичко останало”. Хендерсън е на същото мнение: „Принципите на национализма и на правото на самоопределение бяха погазени цинично в Прага и господството над света зае мястото им”.

Но дали налагането на протекторат от страна на Германия над чешката държава, която през първите 30 години от живота на Хитлер принадлежи на Австро-унгарската империя, наистина е било част от великата му стратегия за „завладяване на света”, за „световно господство” или за „господство над света чрез насилие”?

През XX век представителите на елита във Великобритания страдат в известна степен от германофобия – страх, че Германия подготвя таен заговор за разрушаване на Британската империя и за завладяване на света. Сред тях са и Чембърлейн, Халифакс и Хендерсън, както и бившият военен министър Холдейн, който отбелязва непосредствено преди избухването на Първата световна война: „От сведенията за генералния щаб на германската армия, с които разполагам, стигам до извода, че веднага щом поддръжниците на войната в Германия се съвземат, войната ще бъде водена не просто за да бъде победена Франция или Русия, а за господство над света”. Чърчил описва кайзера, който в навечерието на войната (1914 – 1918) отчаяно търси начин да я избегне, като „деспота на континента”, чиято цел е била да „установи господство над света”.

Когато Холдейн и Чърчил твърдят, че кайзерът е „деспотът на континента” и че целта му е да „установи господство над света”, Вилхелм ІІ е в края на средната си възраст, на власт е от 25 години и му предстои да води първата си война. В книгата си от 1937 г. „Велики съвременници” Чърчил снема от кайзера обвиненията си отпреди войната от 1914 г.: „Историята трябва да бъде по-снизходителна и да освободи Вилхелм II от вината за избухването на световната война”. В същата книга той пише за Хитлер: „Каквото и да мислим за тези действия, те са най-забележителните в цялата история на света”. 

Чърчил има предвид не само политическите, но и икономическите постижения на Хитлер. Преди края на четвъртата година, откакто е дошъл на власт, Хитлер се справя с Голямата депресия – броят на безработните намалява от 6 000 000 на 1 000 000, брутният вътрешен продукт на Германия нараства с 37%, а броят на произведените за една година автомобили се увеличава от 45 000 на 250 000. Проблемът с недостига на стоки е разрешен. Този успех подтиква Чърчил дълго време преди нападението на Хитлер над Австрия и Чехословакия да признае пред американския генерал Робърт Уд в апартамента си в Лондон през ноември 1936 г.: „Германия става прекалено силна и ние трябва да я смажем”.

Ако Хитлер е искал да завладее света, доказателството за намеренията му не може да бъде открито в състоянието на въоръжените сили, с които започва войната. Американският генерал-майор К. Ф. Робинсън пише в един доклад за военното министерство на Съединените щати:

„Противно на схващанията на демократите, през 1939 г. Германия не беше подготвена да води продължителна или тотална война. Икономиката й все още не се беше възстановила напълно. Фабриките й произвеждаха оръжия и боеприпаси, без да използват пълния си капацитет.“

БЕШЕ ЛИ ИЗЛОЖЕНА АМЕРИКА НА СМЪРТНА ОПАСНОСТ?

 В книгата си „Република вместо империя” твърдя, че след като Луфтвафе под командването на Гьоринг изгубва битката за Великобритания, Германия не представлява смъртна заплаха за Съединените щати:

„Ако наистина е имало сериозна заплаха за Америка по време на войната в Европа, тя възниква през лятото на 1940 г., след като Франция е прегазена и съществува вероятност Англия да бъде нападната и да изгуби военноморския си флот. Но след като Кралските военновъздушни сили спечелват битката за Великобритания, заплахата от инвазия отминава. Как щеше да се справи Луфтвафе над Атлантическия океан, след като не успя да постигне превъзходство в небето над Ламанша? След като през есента на 1940 г. Хитлер не е в състояние да прехвърли нито един войник в Англия, твърдението, че ще завладее Западното полукълбо, без да разполага с надводни плавателни съдове, с които да атакува флотовете на Америка и Великобритания, и при положение че военновъздушните сили на Съединените щати господстваха над Атлантическия океан, е абсурдно.“ 

Като опровержение на това твърдение в списание „Ню Рипъблик” е публикувана статия на историка Джефри Хърф, който пише, че дори след победата на Кралските военновъздушни сили Америка все още е изложена на смъртна опасност. Хърф цитира историка Герхарт Вайнберг, „известния хроникьор на външната политика на Хитлер”: 

„В забележителното си есе „Представата на Хитлер за Съединените щати” Вайнберг пише, че след прегазването на Франция през 1940 г. от германската армия Хитлер и хората от вътрешния му кръг започват да съставят план за Третата световна война – за войната срещу Съединените щати. През 1943 г. Хитлер слага началото на изпълнението на мащабна програма за построяване на бойни кораби под названието „План Z”, за да се противопостави на американския военноморски флот. Същевременно той изгражда военноморски бази по крайбрежието на Франция и Африка. В книгата си „Утрешният свят: Хитлер, Северозападна Африка и пътят към Америка” Норман Гоуда излага факти за плана на Хитлер да изгради голям надводен флот, да създаде трансатлантически бомбардировач и да се сдобие с военноморски бази във Френска Африка, на Канарските и Азорските острови и на островите Зелени нос.“

Това е исторически комикс. 

Хитлер наистина възнамерява да завладее Канарските острови, островите Зелени нос и Азорските острови, но целта му е да се добере до Гибралтар, до който не успява да стигне заради отказа на Франко да позволи на армията му да мине през Испания. 

Ако „хората от вътрешният кръг” на Хитлер са планирали да се „противопоставят на американския военноморски флот”, защо самият той не е настоял французите да предадат флота си на адмирал Редер при отстъплението на Франция през 1940 г.? 

След сключването на примирието през 1918 г. Германия е лишена от Флота на откритото море. А след като Чърчил издава заповедта за провеждането на операцията „Катапулт”, чиято цел е отстраняване на френския флот, френските бойни кораби, които се намират в пристанищата Тулон, Александрия, Дакар и Мерс ел Кебир, са потопени от корабите на Кралския военноморски флот, за да не попаднат в ръцете на нацистите. 

През цялото време, докато се води войната, американският военноморски флот не попада на нито един германски надводен плавателен съд. Хърф обаче твърди, че нацистите са били готови „да открият ловния сезон в пристанищните градове и в градовете във вътрешността на източния бряг”. 

Ако през 1943 г. Хитлер е възнамерявал да построи военни кораби, планът му е бил свързан с битката при Ютланд, а не с Втората световна война. През 1940 г. Германия пуска на вода два линкора – „Бисмарк”, който е потопен при първото си плаване, и „Тирпиц”, който се крие във фиордите на Норвегия. Три години по-късно ерата на линейните кораби вече е отминала и е настъпила тази на самолетоносачите. През юни 1942 г. при Мидуей по време на най-решителните битки в историята американският военноморски флот потапя „Хирю”, „Сорю”, „Акаги” и „Кага” – четирите самолетоносача, които са основната част на ударната сила на Японския императорски флот, а към края на войната САЩ разполагат с десетки самолетоносачи и с безценен боен опит. В книгата си „Самолетоносачи” Роджър Шино пише по повод на План Z на Хитлер:

 „Прочутият План Z предвиждаше до края на 40-те години да бъдат построени 4 самолетоносача, но заради липсата на ентусиазъм от страна на Луфтвафе (която щеше да ги управлява), както и заради решението предвидените за тях средства да бъдат вложени в задоволяването на по-належащи нужди, производството им все още не беше започнало.“

Според Денман изпълнението на План Z започва в края на 1938 г., но е спряно заради посрещането на по-неотложни потребности до септември 1939 г., когато избухва войната. Всъщност германците се опитват да построят два самолетоносача – „Граф Цепелин” и „Петер Щрасер”, но германските моряци не са запознати със спецификата им, тъй като флотът на страната им никога не е разполагал с такива специализирани военни кораби.

Работата върху двата самолетоносача е прекъсната в средата на 1940 г. заради изпълнението на програмата за построяване на подводници. Вторият кораб, който със сигурност е щял да бъде кръстен „Петер Щрасер”, все още е на хелинга в корабостроителницата „Германия” в Кил и е предаден за скрап, но изграждането на „Граф Цепелин” е възстановено през 1942 г. В началото на 1943 г. строежът на „Граф Цепелин” отново е спрян. Той е потопен в Шчечин от германците няколко месеца преди края на войната, но е изваден от водата от руснаците. През август 1947 г., докато те го отбуксират за изпитания, отново е торпилиран и потопен.

Това е краят на изложената от Шино на две страници история на самолетоносачите на Хитлер, които заплашват сигурността на Америка. Ако Хитлер бе изпълнил плана си, в средата на 40-те години справянето с четирите самолетоносача с екипажи от неопитни германски моряци щеше да бъде детска игра за Американския военноморски флот, който разполага с повече от 1000 бойни кораба.