Издателство „Кръг“ пусна на пазара ново издание на абсолютния бестселър на Ейвъри Корман „Крамър срещу Крамър“. Тази емблематична творба се превърна в съществена част от обществено-културния дебат по темата за промяната на ролите в семейството и равноправието между половете през 70-те години. През 1979-а по романа е заснет и едноименният филм с участието на Мерил Стрийп и Дъстин Хофман, който спечели пет награди „Оскар“, включително за най-добър адаптиран сценарий.

Преводът е на Иванка Томова, а оформлението на корицата е на талантливата дизайнерка Наталия Чайкина. Днес преведен на повече от петдесет езика, романът на Ейвъри Корман доведе до драстична промяна в масовите възприятия за развода и семейните отношения не само в САЩ, но и в международен план.

Тед и Джоана Крамър, заедно с техния 4-годишен син Били, наглед са перфектното нюйоркско семейство – енергичен и отдаден баща, с големи кариерни амбиции и малко свободно време, и красива, грижовна майка, посветена на детето и домакинството. Но зад приказната фасада се прокрадват все по-отчетливи симптоми на разпадащи се отношения и потискащо ежедневие. Джоана е на ръба на нервен срив, отегчена, преуморена и неудовлетворена от ролята си на домакиня. Всеки неин опит да придаде значимост на живота си като започне работа, се приема от Тед като шега. Разводът помежду им е неизбежен, но раздялата се случва извън стереотипните представи на обществото.амър срещу Крамър“ (1977) – тя го превръща в класик от ново поколение.

Представяме ви откъс:

Уилям Крамър стана на пет години. С него­вия рожден ден се навърши и година в техния живот, откакто Джоана ги остави. Тед орга­низира празника. Изпълни молбата да има тор­та, украсена с любимия Батман, и да бъдат поканени шестимата му най-добри приятели. Тед направи сметка, че миниатюрна количка за подарък и скромен детски рожден ден струват трийсет и осем долара.

Замисли се дали да не започне временно ра­бота като продавач или телефонист в някой универсален магазин, но тогава нямаше да по­лучава помощ като безработен. Не си струва­ше да се захваща с нещо, което не е по специалността му. Парите се топяха. Всичко беше толкова скъпо.

* * *

– Останал си без работа. Ааах!

Той имаше намерение, след като си намери нова, да съобщи кротко на родителите си, че е сменил службата си. Когато майка му го попи­та направо: „Как е положението“, той знаеше, че за да протече разговорът спокойно, трябва веднага да отговори: „Добре е“, но просто не можа да го каже.

– Страхувам се, че компанията вече не съ­ществува, мамо. Всички сме без работа. Аз търся. Ще намеря нещо.

– Изхвърлили са го. Изхвърлили!

Баща му взе телефона.

– Тед, изхвърлиха ли те? Защо те изхвърли­ха?

– Слушай, татко. Фред Флинтстоун го из­хвърлиха. Мен ме освободиха.

– Кого изхвърлиха?

– Продадоха компанията.

– И не те взеха? Сигурно си направил нещо лошо, за да не те вземат.

– Не поискаха да вземат никой от нас. Преместиха се в друг град.

– И сега?

– Ще си намеря друга работа.

– Изхвърлили са го. Ааах! – Майка му се беше появила отново на сцената. – Тед, ти имаш да изхранваш дете и да плащаш на онази жена, а днес всичко е толкова скъпо. Сам си, нямаш съпруга да ти помага, да не дава господ да ти се случи нещо, какво ще стане с детето? И си без работа! Какви ги вършиш?

Като че ли той не си задаваше същите въпроси. Приключи разговора с уверенията, че хо­рата, които зависят от него, ще оцелеят; през това време баща му крещеше по телефона, че Тед трябва да отиде във Флорида и да стане шофьор на такси – толкова много възрастни хора не шофирали и не можели да ходят пеша, от тази работа се изкарвали добри пари, – кое­то Тед схвана като доказателство, че баща му има съвсем погрешна представа за сина си.

* * *

Служителка от бюрото за безработни, която прие ентусиазирано документите му и каза, че ще му намери работа в срок от една седмица, не се обаждаше вече трета седмица. Лятото наближаваше. Свободни места няма­ше, хората чакаха да излязат в отпуск. Парите му в банката бяха намалели на деветстотин долара.

– Били, дявол да го вземе, казах ти да се ма­хаш оттук! Играх вече с теб! След вечеря иг­рах цял час, дявол да го вземе! Повече не мога да играя с теб. Иди си разглеждай някоя книга.

– Недей да ми крещиш.

– Недей да хленчиш.

– Аз не хленча.

– Изчезвай оттук! Върви си в стаята!

Той го сграбчи и го изтика от спалнята, като го стискаше толкова силно, че палецът и показалецът му се отпечатаха върху ръката на детето.

– Заболя ме! – разплака се то.

– Не исках да те заболи. Но не искам и да хлен­чиш. Играй си сам, дявол да го вземе. Остави ме на мира.

Самочувствието му се подхранваше от ра­ботата. Той не смяташе, че има някакви особени способности. Трябваше да минат години, докато намери тясна област в търговията, където можеше да се изяви. Продаваше идеи за реклами, осигуряваше места за отпечатване­то им. Службата му, костюмите и връзките му, името му, напечатано на служебни бланки, секретарките, модерните кабинети, парите, които му даваха възможност да живее по този начин, да се опитва да забрави Джоана, да наема домашна помощница, да купува вино – във всич­ко това го крепеше само работата. Останал без нея, той се чувстваше безсилен.

Въпросът не търпеше отлагане заради де­тето, то беше толкова зависимо от него, от таткото. И друг път беше оставал без рабо­та, но никога не беше изпитвал това чувство на тревога. Ако се събудеше нощем, после не можеше да заспи часове наред.

Започна да се обажда отново в бюрата за безработни, чиито служители бяха изпратили на погрешно място документите му или загу­били данните му, или забравили за него сред по­тока от нови безработни. 

„Кога казахте, че сте идвали тук, мистър Крамър?“