Веднага щом пристига, Дженифър Баркли се залавя да опознае Южна Корея отблизо. Разхожда се из градските паркове в Сеул, качва се до кулата Намсан и се потапя в историята на страната насред кралските палати на династията Чосон. Скоро решава да замени шума на метрополиса със спокойствието и живописта на корейската провинция.

Докато пътува само с раницата на гърба си, Дженифър се наслаждава на пищните природни гледки на Сораксан и вкусва автентични корейски ястия като бибимбап и кимчи. Натъква се на скрити в гората будистки манастири и гостува на непознати, добродушни жители из малките селца по крайбрежието на Пусан. Лека-полека културата и хората, с които се среща, ѝ вдъхват ново усещане за душата на азиатската страна.

Дженифър Баркли е пътешественик и писател. Работи дълги години в литературни агенции преди да основе своя собствена. В момента живее в Гърция.

Представяме ви откъс от "Моето корейско лято или как заобичах кимчи", издателство "Ера":

 

Сърцето и Сеул

– Здрасти, бебчо – посрещна ме с огромна прегръдка Гав.

Все още замечтана след последните няколко дни, успях някак да му разкажа всичко, което се беше случило.

– Мъчно ми е, че и ти не беше там – казах аз.

– Не, аз се радвам за теб! – отговори той, но виждах, че му се иска и той да е бил с мен. Въпреки че не го казах, аз се чувствах различна след преживяното. Цяла една нова Корея се бе отворила пред мен. През цялото пътуване с автобуса към Сеул писах в тетрадката си за манастира. Или би трябвало да кажа, историята се пишеше сама. И сега се вълнувах и исках да я споделя с хората. Въпреки че минаха години откакто работих като журналист, въпреки че оставих всичко, когато започнах работа като литературен агент, пътуването ме насърчи, за да си уговоря час за посещение в офиса на англоезичния „Корея хералд“ и да говоря с редактора за възможността понякога да пиша за притурката на вестника, който излиза през уикенда. Свързах се и с един вестник у дома. Това беше изключително важно лято в Корея с историческата среща на високо равнище през юни и символичното събиране на някои семейства, планирано за август.

Но аз никога не съм била добра в новините и актуалните събития в това да знам какво биха искали да научат хората на улицата. Исках да открия тайните места, които ми говореха за корейската култура. Писането щеше да ми позволи да ги изследвам и да мисля за тях. Имах възможност да поема нов път за учене и свободата да пътувам без определен маршрут. В Сеул животът продължи както обикновено и трябваше да се погрижа за прането – от сублимното към нелепото. Но открих една нова пералня на нашия хълм и колкото и прозаично да звучи, ме зарадва. Може би ставам будистка. Пералните не бяха на самообслужване – човек отнася торбите с дрехи да бъдат изпрани и изсушени. Пералнята, която използвахме по-рано, беше „Пералня за чужденци“ близо до „Хаят“, но хората нямаха особени познания по английски, а местната, беше по-евтина и по-добра. Приятният, спретнат млад мъж, който я ръководеше (и аз бях впечатлена от това, че млад мъж ръководи пералня), вече ме познаваше, така че сделката беше лесна. Аз му давам торбите с цветните дрехи отделени от белите, той прави жест, че ще ги изпере поотделно. Аз питам по елементарен начин – Неил – дали може да ги взема на следващия ден. 

Утре вечер – отговаряше на английски.

И аз отговарях на корейски „Камсамнида“.

И разбира се, на следващата вечер те бяха чисти и спретнато сгънати, и аз ги помъквах нагоре по стръмния хълм към апартамента ни, доволна, че ми е било позволено да си изпера прането по начин не за чужденци.

Корейският ми бавно напредваше и няколкото дни в провинцията, когато говорих с хората, помогнаха да съм по-уверена. Отделни думи като не ил бяха лесни за овладяване. Но изреченията изглеждаха безкрайно по-сложни, защото думите изведнъж се сдобиват с наставки в учтива форма като „сумнида“ и навсякъде се появяват допълнителни кратки думи, които не знаем. И нещо толкова обикновено като „довиждане“ изглежда придобиваше различни форми. Чувах аньон гиесейо и аньони гашипшийо, което не трябваше да се бърка с аньон хасейо, което значи „здравей“. Въпреки че съществуваше и аньони джумусейо. Ужас!! Звуците в корейския език се предават трудно на латиница, така че не винаги е ясно как да произнасям, но опитвах да слушам.

Лаптопът ми бе спрял да работи и не можех да разбера дали е защото съм използвала погрешния адаптор и съм направила късо съединение, или просто след като го купих втора употреба преди няколко години, е избрал този момент да „умре“. За щастие бях в правилната страна за компютърни проблеми и младият мъж зад бюрото в компютърната стая „Клик“ ми даде информация как да се свържа с един компютърен специалист, Сен Ким. Той говореше английски добре, защото живял в Австралия, това беше може би и причината да се нарича Сен Ким, а не Ким Сен Нещо си, и пристигна облечен с тениска на „Рутс“, Канада. Компютърен специалист, който ходи по домовете! Той и приятелят му събуха обувките си на вратата. Казах им, че не е нужно да го правят, но те се чувстваха неудобно да останат с обувки, защото не беше в „корейски стил“. Корейците седят и спят на пода, така че винаги свалят обувките си преди да влязат.

– Учителка по английски ли сте? – попита ме Сен Ким.

– Не, тук съм, защото приятелят ми е барабанист и работи в „Джей Джей“ в „Хаят“.

– Аааа! – Сен преведе на приятеля си и двамата изразиха одобрението си.

– Хубаво място!

Сен беше приветлив и на мен ми беше приятно да се запозная с кореец в Сеул, с когото можех да говоря. Той ми каза, че корейците се страхуват от чужденци, защото повечето не говорят английски и по тази причина не знаят как да общуват с тях. Като цяло само по-възрастните корейци, които са учили английски от американски войници по време на войната, говореха английски уверено. Обаче американците бяха тук от началото на войната, така че ми се струваше странно, че толкова малко корейци са научили езика. Предположих, че между тях няма много контакти. Отново си помислих за етикетите на бирата на английски (Здраве! Свежест!) – това за американците ли беше, или е модерно? Сега в училищата се учеше английски, но предположих, че се набляга на граматиката с малко възможности за разговор. Предполагах, че английският ще е по-популярен като език на международната търговия. Така или иначе, може би защото тази седмица бях по-щастлива и се усмихвах повече, забелязах, че повече хора ми се усмихват в отговор, и когато това се случеше, винаги много се радвах. Двамата с Гав разглеждахме магазините в Итеуон, където продавачите говореха английски и имаше табели с реклами за костюми по поръчка на ниски цени. Когато Гав пробва черно кожено яке, продавачът отчаяно се опитваше да го убеди, че му става, като дърпаше раменете и ръкавите.

– Много добре!

– Не, не ми става – каза Гав, който имаше доста добра представа за това кога едно яке стои добре и кога не.

Едно лято работил в магазин за костюми и се учудваше колко много клиенти, особено по-ниските и набити, се опитваха да убедят себе си, че нещо им стои добре, когато изглежда ужасно.

– Имате ли по-голям размер?

Човекът извади яке в съвсем друг цвят и модел и му го подаде, като изглеждаше объркан, когато Гав му каза, че всъщност не се интересува от червено яке тип блузон.

Вечерта отново отидох до елегантната част на Итеуон и открих друго чудесно кафене на име „Шоколад“. Там бяха довели идеята за удобство до кичозна крайност с двуместни дивани, стъклени масички и красиви лампи, и френски балади и испански серенади, които звучаха от колоните. Горещият ми шоколад дойде с разбита сметана в керамична чаша и артистична, изработена на ръка папка за сметката. Струваше колкото автобусен билет до Конгджу или вечеря в ресторант, но, мисля си, че го заслужавах. Сервитьорите бяха целите в усмивки, а моят носеше къси панталони за колоездене, черна престилка до глезените и „дълги обувки“, квадратни отпред и с катарами, които напомняха за ренесансовите придворни. Беше доста добре сложен и не изглеждаше абсурдно, или поне не повече от обичайния модел на модно ревю.