Тази година не е лесна за добрите отношения между българите в България и българите в чужбина. Избори всеки сезон, взаимните обвинения „вие ни ги докарахте“ срещу „вие си ги избирате“, а сега покрай казуса с Кирил Петков емоциите съвсем се изостриха и вече преминаха към спорове имат ли право хора, живели и в друга страна и придобили и нейното гражданство по тази причина, да участват активно в управлението на България.

Подобно разделение за съжаление само пречи на развитието на страната, още повече, че българите далеч не са толкова много – в най-оптимистичните и вероятно по-скоро пожелателни статистики на НРБ наброявахме 9 милиона, а днес в страната трайно живеят към 6 милиона. Тоест една трета от българите са за постоянно или временно навън, което превръща страната в една от най-засегнатите от демографската криза в Европа.

Едно от най-честите обвинения срещу живеещите навън е, че възползвайки се от конституционното си право да гласуват, те участват в избори, чиито последствия не носят. Също така не са информирани и по тази причина не могат да изберат обективно нужните за страната политики. Или пък съвсем националистическото, което се използва обаче на драго сърце дори и от политици: ако не живееш в България, значи не я обичаш, предал си я, продал си я и прочие.

Това е грешно по много причини. Ако не обичаш България или не се интересуваш от ставащото в родината си до такава степен, че да не можеш да избереш правилна според теб политика, то тогава не си правиш труда и да гласуваш. Гласуването в чужбина рядко е просто разходка до училището на ъгъла, отнема цял ден обикновено, а повечето емигранти изминават и доста километри до най-близката секция. Което не рядко отказва дори и заинтересованите и милеещите за ставащото в родината им. Съответно и процентът гласуващи българи в чужбина далеч не е толкова значителен, че да могат с лека ръка да бъдат обвинявани именно те за възхода или падението на някоя партия. На изборите тази година, които този път активираха повече от обичайния брой емигранти, в крайна сметка имаме малко над 150 000 гласа, идващи отвън. Това са около 15 депутати от общо 240  – при съотношение на българите в родината и българите навън 3 към 1 (макар че сметката е груба, тъй като абсолютно точни данни за реалния брой на хората навън няма как да има, заради непрекъснатото им движение). Така че страхът, че емигранти избират правителствата в България, е несъстоятелен и манипулативен.

Погрешно е и схващането, че българите в чужбина не носят последствията от изборите в България. Най-голямата група наши сънародници навън са трудовите емигранти. Някои от тях се устройват добре, бизнесът им тръгва или пък им се раждат деца и те остават трайно извън страната. Повечето обаче нямат никакво намерение да емигрират завинаги, те са били принудени да потърсят работа извън България или са получили възможност за по-високи заплати извън родината си. Много работят даже на сезонен принцип или се прибират периодично и после пак отиват да работят навън. Има цели села, които се изнасят заради безработица. От това как се развива България зависи и тяхната възможност да спрат да гурбетчийстват навън и да си останат при семействата, в родината, чийто език говорят и чиито социални политики имат пълното право да използват.

Другата доста по-малка група емигранти са високообразованите, които или са получили по-добра оферта за работа навън, или специалността им изобщо не се търси в България поради липса на бюджет или пазар за техния бранш (например за развитие на иновации, в науката, в енергетиката). 

Редно е България най-сетне да осъзнае, че е в конкуренция с цял свят за квалифицирани кадри. Математици, програмисти, физици, преподаватели по точни науки, лекари, медицински сестри, санитари. Това не е заговор на богатия свят срещу по-бедните държави, движението на висококвалифицирани кадри е интензивно навсякъде. От Източна Европа към Западна Европа, от Западна Европа към САЩ. И неминуемо ще дойде моментът, в който ще се наложи България не само да говори плакатно за „да си върнем българите у дома“, а и да помисли за привличане на кадри, които не са и никога не са били български граждани.

Но как би могло това да стане, ако дори завръщането на емигранти или децата на емигранти, се превръща в такъв скандален казус и проблем дори за Конституционния съд, ако понечат да се приберат и да се занимават не само с частния си бизнес? 

Разбира се, едно е чужденец да дойде да лекува в България и друго е човек с български и чужд паспорт да участва в управлението. Ограничения за активното избиране на политици е разумно да има, но то трябва да отговаря и на днешната реалност. Ако един доказан експерт иска да участва активно в развитието на България – независимо дали в политиката, науката или икономиката и се оказва, че пред него има непреодолими административни пречки, загубата е много повече за България, отколкото за самия него.

В конкретния казус с Кирил Петков българската държава се оказа поставена в зависимост от решението на чужда администрация дали неин министър е министър. Доводите, че човек първо трябва да се откаже от гражданството на чуждата и чак, когато го има черно на бяло, да се занимава  с каквото е решил да се занимава, звучат логично, но са неизпълними. Има над 30 държави в света, които не позволяват отказ от гражданство, има още десетки, при които тази процедура трае много повече от две години. Самата България преди членството си в ЕС бавеше своите граждани, решили да се откажат от паспорта си, защото кандидатстват за друго гражданство, средно по една година, но не рядко и по-дълго. Затова може би е време българската държава да намери по-нова формула, която хем да защитава интересите и сигурността на страната, хем да гарантира суверенитета ѝ, хем обаче да не отблъсква свои граждани с два паспорта, които иначе партиите във всяка предизборна кампания тръгват да връща у дома на приказки.

От миграцията – на първо време поне на своите собствени граждани, България може да извлече и много ползи. Какви са те и че са реални отдавна е доказано от други страни с по-стара диаспора.

Повечето страни, които разполагат с диаспора, имат сериозни програми за поддържане на връзката с тях. Диаспора по принцип са всички граждани на една държава, които са емигрирали, както и техните деца, ако идентичността им се определя както от новата родина, така и от старата. Най-общо казано това са хора, които наричат родина страна, в която не живеят. Това често обхваща и и децата на тези хора, които макари родени в друга държава, смятат България за своя родина. Връзката им с родното място на родителите е езикова, емоционална, роднинска, религиозна, културна и историческа. Това към момента са вероятно стотици хиляди деца и младежи, които биха работили със, във и за България от чисто емоционални подбуди и чувство за принадлежност.

За страна, която схваща като един от най-големите си проблеми „изтичането на мозък“ или на хора в трудоспособна възраст, това е възможност, която би било неразумно да се пропуска.

Освен това диаспората или емиграцията не се определя само от „изтичането на мозъци“ - „Brain Drain“. Има и три други ефекта от нея - „Brain Gain“ (печалба от мозъците навън), „Brain Bank“ (запас от мозъци навън) und „Brain Circulation“ (циркулация на така наречените мозъци, тоест хора с умения, от които всяка държава би имала полза, независимо дали става дума за обикновени работници или високо образовани кадри). 

„Изтичането на мозъци“ обикновено води до негативни за родината последствия – липсват млади хора с добро образование, липсват децата, които те раждат навън, липсва продукта, който биха могли иначе да произвеждат в България. „Brain Gain“ е терминът, с който се обозначава печалбата за една страна от прилива на кадри – млади, образовани, трудоспособни. 

В много случаи в други държави обаче поддържането на ефективна връзка с диаспората намалява негативния ефект от изтичането на мозъци и носи предимства, които иначе не би получила. Тези ползи се отбелязват с термините 

„Brain Circulation“ и „Brain Bank“. „Brain Circulation“ са емигрантите, които се сдобиват с безценни за родината си умения и познания, образование или технологични знания, които трасферират обратно под някаква форма. България вече е печелила веднъж от този процес – след Възраждането, икономическият и културен напредък се носят основно от хора, завършили образованието си навън. Ако сме реалисти, ще си признаем, че едва ли някой свръхтърсен специалист ще избере България пред Швейцария или САЩ, ако няма емоционална връзка и България не е негова или на родителите му родина. Така че шансът у нас да изберат да работят хора, които са канени в много други страни, може да се случи само заради факта, че емигрантите и децата им се чувстват предимно българи. „Brain Bank“ пък са онези българи в чужбина и техните деца, които са се сдобили с ценни за България знания, образование и умения, не се връщат директно в родината, но с работата си с български институции, фирми, университети и училища, трансферират тези знания и умения обратно.

Спорът имат или нямат право българите навън да се ангажират директно или индиректно  със ставащото у нас може само да донесе още загуби и вреда на България, не на самите емигранти. 

Изминалата година  и половина в COVID условия пък промени с неочаквана скорост и дигитализира бизнеса и образованието. Това отваря още възможности за привличане на българи към добруването на България.

Едниственото, което родината трябва да направи за това е да не прекъсва тази ценна връзка и да не прогонва хората, за които иначе от 30 години плаче. Не е задължително това да започне с промени в Конституцията, но неминуемо трябва да се стигне и дотам.