На 15 септември се навършват 131 години от рождението на Агата Кристи и по традиция "Ера" обявява "Месец на Агата Кристи". Издателството отбелязва годишнината с три книги, с изцяло обновени корици, дело на Фиделия Косева – сборникът с разкази „Четиримата заподозрени“ и криминалните романи „Защо не повикаха Евънс“, „Фатален Шанс“.

Еркюл Поаро, госпожица Марпъл и знаменитият тандем – Томи и Тапънс, се изправят срещу майсторски заговори, изпечени престъпници и ловки измамници. Когато убиецът е наглед извън подозрение, когато злодеянието е толкова прецизно, че дори не е сигурно дали е извършено, когато изборът на оръжие е неочакван  – героите на Агата Кристи се намесват, за да ви поведат по следите на… почти перфектните престъпления.

Представяме ви откъс от „Фатален Шанс“:

Франсес Клоуд внимателно се вгледа в съпруга си, седнал на масата срещу нея. Франсес беше на четиресет и осем години. Слаба като хрътка жена, която изглеждаше чудесно в костюм. Лицето ѝ притежаваше някаква дръзка, вече увяхваща хубост. Не носеше грим, само червило. Джеръми Клоуд беше слаб сивокос мъж на шейсет и три години, със суха, безизразна физиономия. Тази вечер лицето му беше по-безизразно от обикновено. Един бърз поглед от страна на Франсес бе достатъчен, за да го долови. Петнайсетгодишната прислужница сновеше около масата и подреждаше чиниите. Отчаяният ѝ взор бе устремен към господарката. Щом тя лекичко се намръщваше, момичето едва не изпускаше приборите, един одобрителен поглед и то засияваше от щастие.

Обитателите на Уормсли Вейл завистливо отбелязваха, че ако някой има истински прислужници, то това е Франсес Клоуд. Не ги подкупваше с твърде високи надници и беше много взискателна, но похвалите ѝ за положените усилия, както и заразителната ѝ енергичност превръщаха домашните задължения в дейност творческа и съкровена. Тя дотолкова беше свикнала да има прислуга около себе си, че несъзнателно го приемаше като даденост и ценеше добрия готвач или прислужница не по-малко от добрия пианист. Франсес Клоуд беше единствената дъщеря на лорд Едуард Трентън, който тренираше конете си в околностите на Уормсли Хийт. Пълното му разоряване бе сметнато от посветените в неговите дела за милостиво спасение от по-лоша участ. Носеха се слухове за коне, претърпели пълен провал на състезанията в най-неочаквани моменти, клюки за предприето разследване от жокейския клуб. Но лорд Трентън успя да запази репутацията си почти неопетнена и постигна задоволително споразумение с кредиторите си, което му позволи да изживее остатъка от дните си в Южна Франция далеч по-охолно, отколкото му позволяваха възможностите. За неочаквано благоприятното стечение на обстоятелствата лордът дължеше благодарност на уменията и специалните усилия на своя адвокат Джеръми Клоуд. Той беше сторил далеч повече от нормалните задължения на един адвокат към клиента си и дори бе платил гаранции от собствения си джоб. Освен това бе демонстрирал силно възхищение от Франсес Трентън и когато му дойде времето и бащините ѝ проблеми напълно бяха решени, Франсес стана госпожа Джеръми Клоуд. С какви чувства встъпи тя в този брак, никой никога не разбра.

Единственото, което можеше да се каже, беше, че се справи блестящо със своята част от сделката. Прояви се като пълноценна и вярна съпруга на Джеръми, грижлива майка на сина му. Защитаваше интересите на мъжа си и никога не показа, че женитбата ѝ е била нещо друго освен проява на собствената ѝ свободна воля.В отговор членовете на фамилията Клоуд се отнасяха с изключително уважение и възхищение към Франсес. Гордееха се с нея, съобразяваха се с преценките ѝ, но нито един от тях не се чувстваше достатъчно близък с нея. Никой не знаеше мнението на самия Джеръми Клоуд за брака му, защото всъщност на никого не беше известно какво точно мисли и чувства той по какъвто и да било въпрос. Хората го наричаха „сухар“. Репутацията му като човек и адвокат беше много висока. Кантората „Клоуд, Брънскил и Клоуд“ никога не се заемаше със съмнителни дела. Не бяха блестящи, но всички ги смятаха за доста солидна кантора. Преуспяваха в работата и семейството на Джеръми живееше в прекрасна къща в стил, характерен за XVIII век, съвсем близо до Маркет Плейс. Поддържаха голяма градина, където напролет овошките образуваха море от бели цветчета.

След вечерята съпрузите се преместиха в една стая с изглед към градината. Една, петнайсетгодишната прислужница, поднесе кафето. От вълнение момичето се беше задъхало. Франсес си наля малко кафе в чашката. Беше горещо и силно. Отпи и се обърна с похвала към Една:

– Кафето е превъзходно, Една.

Момичето поруменя от удоволствие и излезе, като тайничко се чудеше на хорския вкус. По нейно мнение кафето трябваше да бъде с блед кремав оттенък, много сладко и с голямо количество мляко.В стаята с изглед към градината семейството отпиваше от кафето – черно и без захар. По време на вечерята бяха водили лек, неангажиращ разговор – за познати, които бяха срещнали, за завръщането на Лин, за перспективите на земеделието в близко бъдеще. Но сега, останали насаме, и двамата мълчаха.Франсес се облегна назад в креслото и впери поглед в съпруга си. Той явно не усещаше, че тя го наблюдава. Прокара дясната си ръка по горната си устна. Макар и да не го съзнаваше, този жест бе характерен за него при силно вътрешно вълнение. Съпругата му го беше забелязала само няколко пъти – когато синът им Антъни беше още малък и беше тежко болен; докато се притесняваше за решението на съда по важно дело; при избухването на войната в очакване да чуе официалното съобщение по радиото и при известието за кончината на Антъни след последния му отпуск. Франсес помисли малко, преди да заговори. Семейният им живот бе щастлив, но те рядко обсъждаха проблемите си. Тя уважаваше неговата сдържаност, както и той нейната. Дори при пристигането на телеграмата, известяваща за смъртта на Антъни, нито един от двамата не рухна.

Той я прочете, а после погледна жена си. Тя само попита: 

„Това ли е?“.

Джеръми кимна, прекоси стаята и сложи телеграмата в протегнатата ѝ ръка.

За миг останаха безмълвни. После той каза: „Бих искал да мога да ти помогна, скъпа“. А тя отвърна с твърд глас, без да пролее нито една сълза, само усети ужасяваща празнота и болка: „За теб е не по-малко мъчително“. Той я погали по рамото: „Да, така е...“. После се запъти към вратата, като леко залиташе, но все пак се владееше. Изглеждаше толкова състарен, докато излизаше с думите: „Няма какво да се каже... всичко е безполезно...“.

Тя му беше благодарна, благодарна от сърце, защото разбираше всичко толкова добре. Разкъсваше се от жал за него, забелязала внезапното му състаряване. Загубата на сина ѝ вкамени част от душата ѝ, пресуши елементарното чувство за доброта. Стана по-експедитивна и по-енергична от всякога. Хората понякога малко се плашеха от безмилостния ѝ здрав разум...
Джеръми отново постави пръст върху устните си – предпазливо и нерешително. Франсес заговори отривисто от другия край на стаята:

– Случило ли се е нещо, Джеръми?

Той се стресна. Чашата с кафе едва не се изплъзна от ръката му. После той се съвзе и бавно я постави на подноса. Погледна я в очите.

– Какво искаш да кажеш, Франсес?

– Питам те случило ли се е нещо?

– Какво може да се е случило?

– Глупаво ще бъде да правя догадки. Предпочитам ти да ми кажеш. – Гласът ѝ беше безизразен и делови.

Той заяви неубедително:

– Нищо не се е случило...

Франсес не отвърна. Само изчакваше. Отхвърли отрицанието му – звучеше толкова неубедително. Той я погледна нерешително. За миг невъзмутимата маска падна и Франсес съзря такава болезнена агония в изражението му, че едва не възкликна. Всичко стана за секунда, но тя не се съмняваше в това, което беше видяла. Заговори тихо, равно:

– Мисля, че ще е по-добре да ми кажеш...

Джеръми въздъхна – дълбока и мъчителна въздишка.