Какво е общото между Махатма Ганди, Вацлав Хавел и Елинор Рузвелт?

Нито един от изброените не е печелил Нобелова награда за мир. Звучи невероятно, но е факт.

Ганди е номиниран цели пет пъти – през 1937, 1938, 1939, 1947 и 1948 г. (няколко дни след последната номинация е убит).

През 2006 г. секретарят на Норвежкия нобелов комитет Геир Лундестад обяви:

"Най-голямата грешка през 106-годишната ни история, без съмнение, е, че Махатма Ганди никога не получи Нобелова награда за мир". 

Народът е казал: Признат грях – половин грях. Но отсъствието на велики личности като Ганди е непростимо, ако разгледаме какви скандални фигури от съвременната история са получили престижния приз.

Теодор Рузвелт – 1906 г.

Теодор Рузвелт на митинг през 1904 г. Снимка АП/БТА

Кланът „Рузвелт“ все пак си има своя нобелов лауреат и това е 26-ият президент на САЩ – Теодор Рузвелт.

Държавният глава печели Нобеловата награда за мир през 1906 г. Той е избран за медиатор между Москва и Токио след края на Руско-Японската война от 1904-1905 г. и заради добрата работа е отличен от комитета.

Но и най-незаинтересованият поглед върху биографията на президента е достатъчен, за да ни убеди, че за него стремежът към мир никога не е бил основен приоритет.

Испано-Американската война (1898 г.) сварва Рузвелт като асистент-секретар в  американския флот – топло кресло в нововъзникнала агенция към администрацията на президента Уилям МакКинли. Рузвелт веднага напуска и се записва в американската армия. След това събира отряд доброволци под името „Твърдите ездачи“ и лично го води на ключови сражения в Куба.

Като президент Рузвелт изгражда почти от нулата американския флот и го превръща във втория по размер в света след този на Великобритания. Организира околосветски пътешествия на армадата, за да демонстрира американската военна мощ. Мотото на президентството му е:

"Говори спокойно, но носи голяма тояга".

Рузвелт принадлежи към групата на американските президенти, които вярват в т.нар. Manifest Destiny – идеята, че американският народ е богоизбран и че му е писано да разпространи уникалните си ценности навред из Северна и Южна Америка на всяка цена, дори и насилствено. Това убеждение крепи империалистичните му апетити спрямо Карибския басейн и Южна Америка. 

По времето на Първата световна война Рузвелт публично критикува нежеланието на Удроу Уилсън да изпрати американски военни части в Европа. Обмисля отново да събере доброволчески отряд и лично да замине, но заради влошеното му здраве плановете се провалят.

Теодор Рузвелт е смятан за един от най-великите американски президенти. Но със сигурност не заради пацифистките си убеждения или постъпки.

Майка Тереза – 1979 г.

Платно с лика на Майка Тереза в Калкута. Снимка АП/БТА

Кой е най-големият враг на мира? Някои биха посочили войната, други – религиозния фундаментализъм, трети – бедността като предпоставка за възникване на конфликти.

По съвсем различен начин гледа на нещата Майка Тереза:

"Днес абортите са най-голямото зло и най-големият враг на мира".

Това обявява "светицата на Калкута" в речта си при приемането на Нобеловата награда за мир през 1979 г.

В публични изявления Майка Тереза признава, че целта ѝ не е да облекчи болките на поверените си пациенти, някои от които се мъчат от неизлечими болести. Напротив – тя приветства страданието, тъй като смята, че то ни доближава до Христос. Бивши служители на Мисионерите на милосърдието настояват, че Майка Тереза ги убеждавала да покръстват пациентите преди да починат, мнозинството от които не са били католици.

През 1994 г. редакторът на британското списание "Ланцет" Робин Фокс посещава едно от лечебните заведения на ордена и остава шокиран от лошите условия. Повечето от монахините и доброволците били хвърлени в дълбоки води да се грижат за хора в тежко състояние без да притежават медицински познания. Фокс дава и конкретен пример - пациент, получаващ лекарства срещу треска, по-късно е диагностициран с малария от истински лекар.

Показателно е, че Майка Тереза нарича тези лечебни заведения "Домовете на умиращите". 

Същевременно, когато към края на собствения си живот се бори със сърдечни проблеми, Майка Тереза не търпи аскетично страданията си, а напуска Калкута и получава възможно най-доброто „светско“ лечение. Както и пейсмейкър, който едва ли се вписва в представата за истински „християнин“ при фундаменталистки прочит на Библията.

За да финансира благотворителните си инициативи, Майка Тереза легитимира и публично другарува с диктатори като хаитянския президент Жан-Клод Дювалие (който ѝ връчва медала на Почетния легион на Хаити през 1981 г.) и Енвер Ходжа.

Повече за гореизброените грехове може да прочетете в книгата на покойния британски журналист Кристофър Хичънс – „Мисионерската позиция: Майка Тереза на теория и на практика“.

Хичънс предава събраните си разкрития на Ватикана и се опитва да предотврати канонизирането на Майка Тереза – идея, която набира популярност в края на миналия век след кончината ѝ.

Журналистът почива от рак през 2011 г. и не доживява да види провала на мисията си.

През 2016 г. Папа Франциск канонизира „светицата от Калкута“.

Хенри Кисинджър – 1975 г.

Хенри Кисинджър. Снимка АП/БТА

Може да предположим, че съществуват ситуации, в които Нобеловият комитет е желателно да си затвори очите за „мръсните ризи“ на наградените.

Престъпленията на Ясер Арафат ще накарат и Чингиз хан да се изчерви. Но „какво тук значи някаква си личност“, ако награждаването му бе спомогнало за успеха на мирния процес в Осло през 1994 г.?

Съвсем друг е случаят с помиряването на САЩ и Виетнам, което носи на Хенри Кисинджър и Ле Дък Тхо (водещият мирните преговори на Северен Виетнам) Нобелова награда за мир през 1973 г.

Америка и Виетнам не са традиционни врагове. Резултатът от войната не представлява екзистенциална заплаха за Вашингтон. Още в края на 60-те американското общество е настроено против участието в конфликта, но Линдън Джонсън и Ричард Никсън излишно я удължават.

Огромна вина за забавянето на мирния процес носи Хенри Кисинджър, който през 1969 г. става съветник по националната сигурност на Белия дом (от 1973 до 1976 г. е държавен секретар). 

Години наред той отказва да преговаря с Виетконг, тъй като смята, че Южен Виетнам трябва да бъде защитаван за благото на имиджа на Америка пред света – иначе кой съюзник ще разчита на нея, ако остави територията да бъде превзета от Севера? Кисинджър също подкрепя американските бомбардировки срещу „Червените кхмери“ в Камбоджа, за да спре набезите им в Южен Виетнам.

Едва когато и последните „ястреби“ във Вашингтон се примиряват с идеята, че няма как Америка да победи, Кисинджър решава, че е време за преговори.

След съобщението, че Кисинджър и Тхо са носителите на Нобеловата награда за мир през 1973 г., двама от членовете на комитета напускат в знак на протест. Наградените не присъстват на тържествената церемония. Тхо обявява, че няма време за „буржоазни сантименталности“, а Кисинджър благодари и дарява парите си на благотворителна организация. 

По-малко от две години по-късно Сайгон пада. С него и надеждата на американците, че жертвите във Виетнам не са дадени напразно.

Кой се бори за мир?

Тазгодишните носители на Нобеловата награда за мир са журналисти – руснакът Дмитрий Муратов и филипинката Мария Реса. 

"Реса и Муратов са символ на всички онези журналисти, които защитават идеала за свободата в свят, в който демокрацията и пресата срещат все по-големи пречки", се казва в официалното изявление на Нобеловия комитет.

Ето това са достойни победители. Нобеловият комитет не бива да се влияе от хорската любов по харизматични президенти или популярни религиозни лидери, когато в биографиите им прозират неморални постъпки.

Може би е време да настъпи ерата на великия „малък човек“ – журналистът, лекарят, адвокатът или активистът, който може и да не води милиони след себе си, но пък безспорно оказва ползотворно въздействие върху своята екосистема и чиито ценностни убеждения не подлежат на съмнение. Това е пътят, по който Нобеловият комитет трябва да поеме.

А пък, когато се наложи, винаги може да направи изключение за следващия велик "голям човек" като Ганди.