През последните десетина дни недъзите на съдебната система отново грозно се оголиха с обвинения от страна на посланици в корупция, съмнителни инциденти с магистрати, неслучайно разпределение на дела и пр. Тази система отдавна е отражение на най-смущаващата черта на българската обществено-политическа уредба: фаталистичната убеденост, че нищо не може да се направи и силният все ще му намери колая. Прокуратурата стана пророк на тази съдба с невероятната си способност да се присламчва и обслужва политически силните на деня: днес с едните, утре с другите, после пак с първите, докато законът не се превърне в компаньонка на властта. 
И, о, чудо! Костинбродските бюлетини първо проговориха и споделиха, че са били подготвяни за грандиозна фалшификация на вота. После загубиха езиковите си дарби, а сега вече май-напълно предадоха богу дух. С проговорилите тефтерчета стана същото контра-чудо – и те замлъкнаха, дори взеха, че изчезнаха мистериозно (макар и прозаично, при облекчаване на пазителя им в храстите). Случайният подбор на съдиите пък подбира все трима от тях, напук на всички статистически закономерности. Както става и със синдиците на фирми, които им назначават охрана за по 30,000 лв. месечно, уж за да не бъдат окрадени, а всъщност – май точно обратното. Банкер No. 1 за една нощ стана поръчител на пишман убийство и в банката му влязоха разследващи органи. Поръчаният-недоубит пък продължава да контролира медии и фирми без да притежава нищо, но правен проблем в това няма и т.н. и т.н.
Само чудо може да спре чудесата в съдебната ни система, която уж е сляпа, а все цели и удря на едни и същи, предвидими места. Ако използваме познавача на модерната държавност Макс Вебер, нужно е „разомагьосването“ на съдебната власт, поставянето й на основата на формални правила. Една разомагьосваща реформа е съдбовна за настоящото правителство, защото тя е едно от нещата, чрез които то може да докаже смисъла на собственото си съществуване. 
От тази гледна точка е необходимо максимално бързо правителството да излезе със своите предложения, за да започне дискусия по тях, да се даде и времева рамка за тяхната реализация. Като цяло започва да става притеснително, че подробна правителствена програма и досега отсъства. Коалиционното съгласие беше постигнато по доста абстрактни правителствени приоритети, които трябва да бъдат конкретизирани в ясни планове за действие. Накратко, 100-те дни толеранс вече се изнизват със скоростта на коледна ваканция.

Нови институции или нови хора?

Първият въпрос, на който трябва да си отговорим, е каква е основната цел на реформата в съдебната сфера: нови хора по върховете или нови институции? Досега промяната на институциите се е използвала основно за да се сменят хората по върховете, а това винаги остава лош вкус и е нарушение на принципите на конституционализма. От друга страна, обаче, всички имат огромно основание да се притесняват, че със сегашните ВСС и Главен прокурор нищо позитивно в съдебната сфера не може да се случи. Затова мнозина симпатизират на призива на Радан Кънев за колективна оставка на членовете на ВСС, като необходимо признание за неспособността им да си свършат работата.
Парадоксът на ситуацията е в това, обаче, че от институционална гледна точка нашата система създава сериозни гаранции за независимост, от които самите магистрати не се възползват. Малко съдии и прокурори по света са по-институционално независими от нашите и въпреки това влиянието на външни фактори върху системата е голямо: и по политическа, и по корпоративна линия. Основният проблем е, че съдебната система не е доказала, че сама може да се защитава от подобен натиск, сама да отстранява подалите се на него нейни членове. За съжаление ВСС действа по скоро на принципа „гарван гарвану око не вади“.
Ако това е основният проблем, нито само нови институции, нито само нови хора ще го решат. Трябва да се подобри драматично професионалната етика в системата, да се създаде вътрешна нетърпимост към нарушителите. Заетата позиция от страна на групи съдии към административните безобразия в ключов софиийски съд е добър сигнал в тази посока, но той трябва да е много по-масов, да създаде истински натиск за промяна. Също така, етическата комисия към ВСС трябва да е проактивна, сама да открива проблеми, ежедневно да налага етическите правила в практиката на съдии и прокурори чрез дисциплинарната си политика. Към момента както комисията, така и целия ВСС са чисто реактивни органи, които трябва едва ли не да бъде молени да се сезират и го правят само в краен случай, при голям обществен натиск. Тази ситуация е позорна за системата – едно такова поведение само по себе си уронва престижа на магистратите.
С две думи, да, и нови институции ще помогнат, и нови хора по върховете биха били от полза, но основното е промяната на манталитета на самите магистрати, на отношението им към тяхната работа, към стандартите на поведение, които трябва да спазват. В този смисъл, при назначаването – особено на висши магистрати - изборът трябва да става при максимална публичност, широко участие на магистратската общност, която като цяло да поеме отговорност за него, публични изслушвания на кандидатите, широк консенсус върху приемливостта и качествата на кандидатурата им.

Политическата квота

Много се е изприказвало за премахването на т.нар. политическа квота във ВСС, 11 члена на който се избират от парламента (при 25 члена общо). Премахването на тази квота както и намаляването й би било грешка, според мен. Няма международни стандарти, които да изискват нещо такова. Сегашната ситуация е съобразена с изискванията на Венецианската комисия (за мнозинство на магистрати/съдии в подобни органи), а пък международните гилдийни асоциации на съдиите са заинтересована страна – естествено е те да искат да се самоуправляват в максимална степен. Въпросът е дали българските съдии с нещо са заслужили такова самоуправление и скъсването на всякаква възможност за отговорност на системата пред обществото като цяло? Отговорът на този въпрос е ясен, но по-важното е, че парламентарната квота е необходима форма на относителен контрол и баланс между властите. Трудно може да се твърди, че точно тя е по-проблемна в сравнение с останалата част от ВСС.
Разделянето на ВСС на съдебен и прокурорски панел
Тази идея е разумна и въпросът е само как да се проведе по най-добър начин. Първо, конституционните препятствия пред нея не са сериозни: в най-тежкия случай тя би изисквала обикновена поправка на основния закон, а според мен би могла да се извърши и само по законодателен път, тъй като може да не се променят пълномощията на конституционно установени органи, а само да се въведат нови правила по упражняването им.
Един вариант би бил ВСС рутинно да действа разделен на съдийски и прокурорски панел, като пленумът потвърждава формално всички решения на панелите. Само в извънредни случаи, засягащи интересите на системата като цяло, пленумът би разглеждал решенията на панелите по съдържание. Например, ако евентулно решение на даден панел среща голямо публично неодобрение, или когато се повдигат етични и професионални проблеми, засягащи функционирането на системата като цяло и т.н. Една такава реформа не би трябвало да изисква дори конституционна поправка, ако се разпишат внимателно правомощията на отделните панели и пленума на ВСС.
Една от слабостите на разделянето е в това, че прокуратурата може съвсем да остане изолирана и под абсолютния контрол на Главния прокурор. Затова е добре парламентарната квота да се запази и тя да участва цялата в прокурорския панел. При съдебния панел нещата стоят по подобен начин, макар че разликата е в това, че там огромното мнозинство ще са съдии: това е така, защото прокурорите и следователите няма да участват, а парламентът така или иначе избира голямо количество съдии в собствената си квота. Ако съдийският панел е от 19 души, например, в него съдиите – ex officio и избрани от магистрати – ще са 8, а парламентът винаги избира от своите 11 между 5 и 6 съдии. По този начин със сигурност съдиите ще доминират с общо 13-14 места (най-малко), но ще има все пак и представители и на други професии, парламентарна квота и пр., които биха били някаква гаранция срещу самоизолация и липса на отчетност. 

 

Отговорност на Главния прокурор пред НС

За реализацията на тази идея конституционна поправка е задължителна и въпросът е дали тя може да стане без ВНС. Според сегашната юриспруденция на КС най-вероятно е такава обикновена поправка да бъде обявена за противоконституционна. Така че без ново тълкувателно решение на КС, подобна реформа не би могла да се проведе. Въпросът е необходима ли е?
Аргументите в нейна полза са, че ВСС се оказа доста беззъб в контролирането на дейността на прокуратурата. Например, макар че има сериозни притеснения за политически слугинаж от нейна страна, никога ВСС не ги е разглеждал сериозно, като системен проблем. Ако са вземани решения, то те са засягали прокурори на по-ниски нива, а дейността на Главния прокурор е оставала незасегната. Защо ВСС се проваля в тази си функция на надзирател на прокуратурата е неясно. Не е вярно, например, че прокуратурата има мнозинство във ВСС: ако има такова, то не е плод на формалните правила, което показва, че дори те да се сменят, проблемът може да остане. 
В тази ситуация, пътищата са два. Единият е да се опита трудна конституционна поправка (с евентуална промяна на практиката на КС). Другият е да се търсят начини да се подобри надзора на ВСС върху прокуратурата и най-вече дейността на Главния прокурор. Вторият вариант е може би по-реалистичен и правителството не трябва да залага всичко на първия, който може да се окаже блокиран. 

В заключение, време е за ясни стъпки, предложения и план за действие от страна на правителството, но е време също така и самите магистрати да застанат искрено зад идеите за реформи. Запазването на статуквото не е от полза за никого – то ще срине още повече доверието и в съдебната власт. Ново начало е необходимо и надеждата е, че и политиците и съдебната власт ще се възползват от настоящата възможност. Съдбата дава на съда втори шанс, но е добре и той, и прокуратурата да не го пропуснат.

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още статии от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.