В епохата ни, белязана от толкова много причини за безпокойство за състоянието на планетата и бъдещето на човечеството, думата "песимизъм" получава изненадващо лоша слава.

Ноам Чомски, в многозначително озаглавената си книга „Оптимизъм над отчаянието“, поставя въпроса за оптимизма или песимизма като дилема: можем да бъдем оптимисти пред възможностите в бъдещето, или да предпочетем да сме песимисти, т.е. отчаяни, т.е. просто „предаващи се". Стивън Пинкър пък отправя в книгата си „Просвещение сега“ призив за вяра в прогреса и борба срещу това, което той възприема като широко разпространеното течение на „песимизма“ или вярата в културния упадък.

Трябва да бъдем до известна степен скептични, когато се сблъскаме с подобни генерализиращи изявления, още повече когато не са подкрепени с убедителни примери. В крайна сметка:

Кой в ​​наши дни убедено се определя за песимист?

Кога песимизмът е бил „на мода“?

И кой казва, че песимизмът е същото като да вярваш в упадъка или да се примириш с отчаянието?

Много по-трудно е да намерим открит песимист, отколкото горд оптимист, независимо дали го търсим в политиката, философията, науката или ежедневието. Малкото примери, които можем да намерим, са изключения. Дори Джон Грей, може би най-известният с песимизма си философ в наши дни, не приема термина без известни уговорки: 

„Аз съм обнадежден песимист“, заяви той в програмата на BBC Desert Island Discs. 

Тази предпазливост, неувереният характер на неговото самоопределение, са показателни: те разкриват за какво често е обвиняван песимизмът и срещу какво е принуден да се защитава. Но нещата, които най-често свързваме с песимизма, са далеч от това, което всъщност той представлява. Те се основават на смесица от опасения и предразсъдъци. Истината е, че песимизмът представлява много по-богат, по-дълбок и по-интересен поглед върху живота.

Етиката на оптимизма и песимизма

И така, какво са оптимизмът и песимизмът? Стандартният възглед е, че тези термини се отнасят до избраните от нас очаквания за бъдещето: оптимистът вярва, че нещата ще се подобрят; песимистът – че ще се влошат. 

Тази дефиниция е погрешна. Основният й недостатък е, че ни внушава убеждението, че песимизмът ни настройва за провал. Ако се предполага, че двете перспективи трябва да ни кажат какво можем да очакваме и следователно на какво можем да се надяваме в бъдеще, тогава оптимизмът очевидно побеждава. Всеки на интуитивно равнище ще се съгласи, че песимизмът може да доведе до отчаяние, което от своя страна – до примирение, отказване. Това са двете алтернативи на Чомски: можем да изберем или оптимизъм, или отчаяние (тоест: песимизъм). Ако това наистина е изборът пред нас, тогава Чомски е прав и самата етика се противопоставя на песимизма. 

Но в повечето случаи песимизмът изобщо не е свързан с бъдещето. Той е философия, която се опитва да даде място на по-тъмната страна на живота, на реалността на злото, болката и страданието в човешкото (както и животинското) съществуване.

Доколкото песимизмът е ориентиран към бъдещето, повечето философски песимисти ще ви кажат, че да си песимист не означава да очакваш най-лошото, а по-скоро да не очакваш нищо. Песимизмът е по-скоро свързан с границите на това, което можем да знаем за всичко, което животът ни е подготвил. Това изобщо не е положителна вяра в упадъка, а по-скоро отказ да се надяваме, че напредъкът е гарантиран. Така на онези хора, които хитро биха казали: „Аз не съм песимист или оптимист: аз съм реалист“, песимистите биха могли да отговорят, че това е просто още един начин да признаят, че са песимисти, тъй като те отказват да обсъждат въпроса какво ще се или няма да се случи в бъдеще.

Но този изглед към бъдещето е само второстепенна и производна част от това, в което философският песимизъм е най-заинтересован: опитът да се нарисува алтернативна картина на реалността на човешкия живот. Това е биещото сърце на песимизма, не карикатурата, с която сме свикнали да го обрисуваме. Това е и оригиналната му концепция.

Причината, поради която песимистите възразяват толкова яростно срещу системата на оптимизма, е, че тя пренебрегва реалността на страданието или по-лошо – обяснява го по грешен начин. Например, оптимистите твърдят, че страдаме, защото сме съгрешили, защото болката е полезна за нас или по собствен избор, тъй като имаме силата да се издигнем отвъд нашето страдание. 

Според песимистите това е неправилен начин да се изследва човешкият опит. Те критикуват оптимистите, че не изпитват истинско състрадание към нещастието на останалите.

Никоя утеха не може да бъде по-малко добре дошла от това да ви кажат, че страдате безсмислено и поради собствените си дела. Това, казват песимистите, е удвояване на страданието с добавката на чувството за вина.

От другата страна, оптимистите също се водят от етичен стремеж, като аргументът им е, че песимистите преувеличават човешкото страдание и затова те са тези, които влошават страданието, като добавят към факта на страданието рефлексията срещу това страдание. Песимистите са обвинявани не само в неблагодарност, но и в отчаяние и волева немощ.

Тази морална загриженост от двете страни е точно това, което спасява и двете философии – тя им осигурява почтеността, която липсва у тях, ако се разглеждат като абстрактни съображения. 

Двете традиции са съгласувани именно чрез моралното им противопоставяне една спрямо друга. Затова е трагично, че през цялата история на философията двете традиции не са успели да разпознаят този етичен стремеж у опонента и да приемат противоположната философия сериозно. Оттук и разделението, което продължава и днес дори в най-обикновените употреби на термините „оптимизъм“ и „песимизъм“.

И все пак, човекът, който е най-отговорен за лошото име на песимизма, е и философът, чието име е най-тясно свързано с тази перспектива: Артур Шопенхауер.

Влиянието на Шопенхауер

Шопенхауер твърди, че животът е белязан дълбоко и изначало от страдание, до степен, че то го съпътства и в самия му край. 

За да постигнем „спасение“, според Шопенхауер, ние трябва радикално да се отклоним от това съществуване, което означава да се отвърнем както от нашите копнежи и удоволствия, така и от нашите болки. Трябва да се откажем от щастието като идеал.

Този вид примирение, последван от мрачни аскетични разсъждения, изглежда потвърждава точно тази интуитивна концепция за песимизма като вид безнадеждност, философия на отказването. Това повдига и два въпроса, които удрят в сърцето на лошата репутация на песимизма. 

Първо, този вид философски размисли не са ли много силен аргумент за самоубийството? 

Второ, това не означава ли, че просто трябва да спрем да се интересуваме от всичко?

Това са типовете въпроси, които спечелиха лошото име не само за конкретната марка песимизъм на Шопенхауер, но и за песимизма като цяло. И все пак германецът е първият, който отговоря на тези въпроси по начини, които трябва да изтрият тези мрачни съмнения.

Първо: Шопенхауер не представя аргумент в полза на самоубийството. Самоубийството, според философа, не е отговор на проблема, поставен от съществуването. Осъзнаването на реалността на песимизма трябва да ни насочи към пътя на философското и духовно просветление, чрез което се научаваме да разбираме илюзорната природа на повечето от нашите познания и дори на собствената ни идентичност. Песимизмът има за цел да ни помогне да намерим утеха във факта, че нашето страдание не е случайно и не е изключително, а е неразделна част от съществуването в този свят. Истинското примирение за Шопенхауер е опит да постигнем спасение чрез завладяването на себе си, което може да бъде извършено само като живеем с ясното осъзнаване на нашето човешко състояние, а не като изберем смъртта.

Що се отнася до втория въпрос, Шопенхауер иска аргументите му да бъдат основата за нова етика. Може би няма философ, който да е отдал толкова голяма тежест на етичните механизми на състраданието като германския мислител. Неговата централна идея е, че излизайки отвъд нашите лични стремежи, ние ще открием, че дълбоко в себе си всички ние сме свързани с реалност, която е по-мащабна и по-силна от нашата индивидуална идентичност. Така според него ние ще можем взаимно да признаем чуждите страдания за свои и ще поискаме да направим каквото можем, за да намалим страданието, което виждаме по света. 

По този начин става невъзможно да се отвърнем от страданието на другите. Докато оптимизмът за Шопенхауер ни вгражда в нашите лични интереси и желания и ни прави безчувствени към страданието на другите, песимизмът създава етиката на крайното състрадание. За германеца идентичността и индивидуалността са илюзорни, така че страданието на едно същество принадлежи поравно на всички създания. 

Това не е възхвала на страданието, това е изключително състрадателна философия. Истинската „доброта на сърцето“, казва Шопенхауер, „отъждествява всички същества със собствената си природа“.

Обнадежден песимизъм

Разбира се, все още има причина да се чувстваме неудобно от почти всеки аспект от философията на Шопенхауер за песимизма, и особено от неговата етика на примирение, отказ от всякаква надежда за щастие. Шопенхауер нарича това „примирение“, но действително по-скоро звучи като „отчаяние“.

Напротив, има много какво да се каже за оптимистичната етика, която ни казва да търсим добрата, по-леката страна във всички неща. Тя е тази, която ни предупреждава да не се фокусираме твърде много върху това, което Шопенхауер нарича „ужасната страна на живота“, за да не загубим надеждата и способността си да сме добри, нежни и весели. Подобна етика би ни напомнила, че винаги трябва да вярваме, дори и в най-мрачните времена, че нещата могат да се оправят – нагласа, която Шопенхауер критикува. Това е и причината Чомски да възхвалява оптимизма над отчаянието. 

Въпросът е дали това, което американският лингвист коментира, е наистина оптимизъм, или по-скоро надежда. Не могат ли двете да вървят ръка за ръка? Може ли да има нещо като „обнадежден песимизъм“, както предполага Джон Грей (което за много от нас би изглеждало като оксиморон) – и може ли този „обнадежден песимизъм“ да изпълнява същите функции като оптимизма на Чомски, но по-добре? Мисля, че може – и трябва.

Въпреки че е дълбоко погрешно да се бърка песимизмът с фатализма, безпокойството зад това предположение е основателно. Това е притеснението, изразено най-ясно от Чомски – ако станем твърде убедени, че нещата ще се влошат каквото и да правим, в крайна сметка няма да направим абсолютно нищо. 

Ако дори тази нишка на песимизъм, която е най-ориентирана към примирението (версията на Шопенхауер), запази дълбока етична ориентация; ако дори в този случай признаването на страданието в света е тясно свързано с борбата за намаляване на това страдание – тогава може с право да заключим, че това е философия, която вижда себе си като заредена с най-висок етичен потенциал. Далеч от това да ни разубеждава от етични или политически действия, смисълът на песимизма е да ни мотивира.

По-важното е, че страхът от фатализма, повдигнат от Чомски, върви и в двете посоки. Песимизмът може и да доведе до демотивация, но също така е редно да се спомене, че убеждението на твърдите оптимисти, че нещата сами ще се наредят, също може да предизвика апатия. Защо да се тревожим за сложен проблем като изменението на климата, ако вече вярваме, че всичко все някак си ще се оправи – че прогресът ще надделее? Оптимизмът, също както и песимизмът, може да бъде представян в несправедлива светлина.

Затова трябва да се вгледаме в етичния стремеж на двете традиции: те се опитват да осмислят страданието, да предлагат надежда и утеха. И поне до известна степен да подобрят състоянието на човека. 

Разликата се състои във видовете морални източници, които те намират за приоритетни. Нека разгледаме отново примера с изменението на климата: оптимистите вярват, че ще бъдем най-мотивирани, ако черпим от историите за успех на човечеството, като новите технологии и огромния човешки потенциал за промяна и иновации, като същевременно избягваме да се фокусираме върху причините за отчаяние. За разлика от тях, песимистите настояват, че трябва да отдадем значение на реалността на страданието и злините (включително вероятността за предстоящо бедствие) и че точно заплахата ще ни мотивира да искаме да променим нещата. Така разногласието в крайна сметка е относно това, което е най-способно да ни парализира морално: прекомерното подчертаване на нашите способности или дефицити.

Докато мнозина със сигурност черпят надежда от вярата, че щастието ни е изцяло в наши ръце, това не е просто послание на надежда. То може да се превърне в императив и веднага щом това се случи, да разкрие своята грозна страна, като започне да тормози волята ни. Ранните песимисти като Волтер реагират особено критично на идеята, че ние сме точно толкова отговорни за страданието си, колкото и за нашето щастие. Това може и да ни дари с надежда, но не може да ни утеши.

Чомски аргументира оптимизма пред отчаянието. Можем също толкова успешно да поставим надеждата над оптимизма.

Ако оптимизмът рискува, от една страна, претоварване на волята, а от друга, подценяване на реалността на реалните щети, нанесени на света и на самите нас – не може ли песимизмът да ни послужи по-добре като източник за морал? И там, където песимизмът рискува да се превърне в примирение – не може ли надеждата да ни помогне да избегнем пропастта? 

Не може ли философията на „обнадеждения песимизъм“ да ни поведе към едно по-добро бъдеще?

---

Мара ван дер Лугт е преподавател по философия в Университета Сейнт Андрюс и авторка на книгата: "Тъмните материи: песимизмът и проблемът със страданието". Коментарът й е публикуван в IAI.TV. Преводът е на Клуб Z.