Андрей Ковачев е български евродепутат от ГЕРБ и Европейската народна партия (ЕНП). Той бе сред най-активните наши представители, повдигащи на глас въпроса за споровете между Българя и Северна Македония. Клуб Z го потърси за коментар на постигнатото от премиера Кирил Петков споразумение Скопие да покаже с вербална нота до страните от ООН, че няма териториални претенции към страната ни.

 

- Г-н Ковачев, смятате ли за пробив нотата, изпратена от Северна Македония до страните от ООН, която означава отказ от териториални претенции към България?

- Смятам, че това трябваше да се случи преди много, много време. Не знам защо Скопие чака толкова дълго. Това не може да се счита за какъвто и да било пробив, защото е близо до ума, че няма как териториални претенции да има една съседна страна. Не можем да си представим, че на европейския континент има страни, които могат да имат такива претенции към други държави.

Защо не го направиха досега? Единственият отговор е, че са искали да го използват като още един инструмент за натиск върху нас и сега да го представят като някакъв пробив. За мен това не е пробив, защото не е нещо специално. Щом не са го направили досега, значи не са били добронамерени към България, особено след подписването на договора през 2017 г.

Това е една стъпка, която трябваше да бъде направена. Но тя може да бъде представена като положителна само ако е в пакет с всички други стъпки – преодоляване на инерцията от югославското минало, прекратяване на дискриминацията, мерки срещу речта на омразата на всички нива. Необходими са и промени в учебния материал, защото фалшификацията и манипулацията на историята водят до тази дискриминация. Тя от своя сктрана нарушава европейски ценности като критериите от Копенхаген за човешките права и за това хората да не се притесняват, да не ги е страх публично да заявят своята българска идентичност. Това е потвърдено многократно в резолюциите на Европейския парламент, в които се изразява огорчение за липсата на стъпки за преодоляване на дискриминацията срещу открито определящите се за българи граждани, открито споделящите българския си произход.

Не виждаме и да се е случило историческо помирение. Трябва да имаме пакет. Ако не можем да решим тези проблеми, както се вижда досега от нежеланието от страна на Скопие, те трябва да бъдат заложени в преговорната рамка, много внимателно и добре разписани в нея преди започването на преговори със Северна Македония.

- Как разчитате петте работни групи, които ще бъдат създадени? Най-вече тези за инфраструктурата и историята.

- И в самия договор между София и Скопие, и в секторните политики имаше разписан проект на дневен ред или пътна карта. Но за да се случва напредък по секторните политики, трябва желание и от двете страни – както за насърчаване на инвестициите, така и за реална работа по железопътната линия. Ако няма магистрала, поне да е скоростен път. Същото се отнася и за въздушната линия, и за културния обмен, и за българските медии, които трябва да имат своето присъствие на пазара и на електронния пазар в Северна Македония. Отнася се и за премахването на роуминга.

За съжаление, виждахме, че вместо желание е налице обратното – стопиране на желанието да има български инвестиции, предпочитание към сръбските. Без желанието на другата страна тези работи да се случат всичко ще си остане само на хартия и на заседания на тези работни групи.

Нека да видим. В наш интерес е да има подобряване на отношенията. Добри са последните изказвания на външния министър Буяр Османи, че Северна Македония вече не е в съюз с Югославия, а иска да бъде в политически съюз с България. Че проблемите, идващи от Югославия, трябва да бъдат преодолени. Това е много добра основа, ако се надгражда над казаното от Буяр Османи.

- Все пак писмото до страните от ООН не е ли поне една положителна крачка, макар и малка?

- Кое по-точно? Трябва да се радваме, че е много добре съседната държава да няма териториални претенции и няма да бъдем нападнати ли? Това за мен е от само себе си разбиращо се. Дори декларирането на краткото име пред ООН трябваше да се случи много по-рано.

- Какво виждате в заявлението, че за спорните въпроси двете страни трябва да си дадат време? Надежда или опит за протакане от страна на съседите?

- Не разбирам от какво време имат още нужда. Минаха 30 години. През 2017 г. подписахме договора. Колко време чакаме все някакви избори – парламентарни, местни, президентски. Трябва да има смелост, политическа смелост да се преодолее нози воденичен камък, който е на врата на сегашната Република Северна Македония. Той се нарича наследство на югокомунизма. И не позволява да се тръгне напред и се търсят различни поводи да мине време.

Франция и Германия успяха да преодолеят вековни спорове и войни по пътя на европейската интеграция. Вярвам, че ще има смелост у тези, които носят отговорност това да се случи в Северна Македония, въпреки огромната съпротива, която виждаме.

Ние сме братя, най-близки до гражданите на Северна Македония. Трябва да променим и нашето отношение – на българската администрация, на Министерството на правосъдието. Трябва промяна в закона за българското гражданство. Тези, които желаят да го получат или да си го възстановят по произход като част от българската етническа общност било от Егейска, било от Вардарска Македония, да могат да го направят много по-бързо и по-лесно. Но това не трябва да става тайно, а на церемония пред знамето и герба, за да има институционална памет, която да е публична. И да не се страхуват тези 120-130 граждани на Северна Македония, които са получили и българско гражданство по произход. Неразбираемо е как може да се плашат, че ако се разбере, че имат и българско гражданство, ще бъдат изгонени от работа, ще бъдат обидени като предатели, като „бугараши“, българофили и какви ли не. Да трудно е, защото идва от миналото, от идеологията на Титова Югославия и която, за съжаление, не бе преодоляна през 90-те г. на ХХ век.

Нека кажат някаква времева рамка, защото минаха вече 30 години. Какво чакаме? Някой смел човек да си сложи главата в торбата? Премиерът Зоран Заев имаше смелостта да подпише договора с България през 2017 г., но нямаше смелостта той да бъде реализиран. Защото цялата „гарнитура“ около него явно не му позволяваше да направи тази крачка. Имам предвид службите, професорите, академичният свят, журналистите, които имат закалката на бивша Югославия.