Ако никога не сте си купували турска дъвка „Бип-Бип“ от селското стрелбище, не сте се возили в рейс, облепен с плакати на англичанката Саманта Фокс, не сте пили турско виетнамско кафе и не сте белили кубински портокали (много трудно се белят), значи и никога не сте чували песента „Хотят ли русские войны“. Която, разбира се, е руска.

Така че, ако сте родени след 1989 година и някой ви каже, че ние, по-старите, не знаем какво е това глобализация, не му вярвайте. И преди 1989 година бяхме във връзка с останалия свят – с паралелния социалистически легално, с останалия – не съвсем.

Днес всичко вече уж е различно. Саманта скоро ще удари шейсетака, дъвките вече са американски, кафето -  бразилско, портокалите - гръцки, крушите - полски, краставиците - холандски, месото - новозеландско, киселото мляко - френско и само заплатите си останаха български. 

Представете си, че някой от 1980 година попадне в портал на времето и се появи при нас днес? Какво ли ще си помисли? Всъщност, ако се появи точно днес, ще му отнеме известно време, докато види разликите със своето си време и може да не загрее веднага, че е направил скок в бъдещето. Ще си пусне телевизора и ще види пряко излъчване на конгреса на комунистите, които умоляват лидерката си да си остане лидерка. Тя пък си е подала оставката, но нали я молят, не може да откаже. По вестниците същата работа – на първите страници БСП, БСП, БСП, Русия, Русия, Русия, НАТО.... Трябва да се зачете, за да види, че този път вече не НАТО ни заплашва, а Русия. Но иначе реакциите са същите. С половин уста се репчим и с половин уста се подмазваме, оставяйки си вратичка за всякакви варианти. Не се знае утре на кого ще опъваме червения килим.

Но да се върнем на гостенина ни от миналото. Отваря той вестника да види какво друго се случва в родината – прибрана ли е реколтата, колко тъкачки са станали многомашинички и пак ли сме най-силни на щанги и о, ужас! Вижда заглавия като: „В банката – само с маска!“. „Да затворим децата, за да не убият бабите!“ „На училище – всеки втори ден.“ „Съдят пътник, кихнал над шофьора.“ След кратък припадък гостенинът от миналото се свестява и разбира, че е попаднал в 2022 година. Вирус избива човечеството. БСП при всичките медийни салтанати не е печелила избори от 20 години. Можеш да си купиш тоблерон и с левове. Саманта се е пенсионирала. Русия се въоръжава и ще напада съседите си, за да се защити от тях, макар че те не я нападат. Това последното го успокоява донякъде – все нещо си е останало същото. Е, с малки териториални корекции, де. 

И по инерция започва да си татаника въпросната песньовка „Хотят ли русские войны“ (за родените след 1989 година ще преведем - „Искат ли руснаците война?“) На тази песньовка ми хрумва веднага отговор с друга, немска такава, която оглави всички западни класации през 80-те. Тя бе изпълнена от знаменитата естрадна група „Трио“ и в нея се пееше: „Да, да, да“. 

Но нашият гостенин от миналото едва ли е чувал това парче или която и да е западна музикална класация, освен, ако там, през 80-те, нe е човек с връзки. Тоест има леля медицинска сестра в Либия, чичо тираджия или баща му е важна клечка в комсомола и така се снабдява с най-популярните музикални парчета, само година-две след излизането им.

Зачита се гостенинът от миналото в международните новини и разбира, че руският външен министър и американският му колега са се срещнали, за да обсъдят евентуално обезоръжаване. „Ах, като при нас през 1980-та“, казва си той. Лавров и Блинкън обаче прекратили разговорите доста бързо. Уж, за да печелят време.

„Сигурно американците са предложили кока-кола на руския президент, но той е успял да избяга“, мисли си гостенинът на глас, защото знае, че официално кока-колата е отровна напитка и затова не бива да я пиеш. И също така знае, че никога не знае кой в този момент слуша размислите ти. А наум си допълва: „Или пък Путин е предложил на американеца чай. Или ако вали – чадър. И той е избягал, като агент 007.“ После гузно се оглежда дали някой не е успял да прочете по погледа му, че е гледал този филм, плод на вражеската пропаганда. Той още не е разбрал, че в 2022 година съществува фейсбук и всеки знае какво мисли другият, което, да си признаем, е унищожило илюзиите ни, че човекът – това е венецът на природата.

И така, гостенинът от миналото, решава да се поразходи из София. Да положи цветя пред Паметника на Съветската армия, да се повози на ескалаторите в ЦУМ, да се качи на трамвай – обичайните занимания за гостите на столицата. Има известни промени в центъра, например липсва звездата от Партийния дом, но гостенинът от миналото знае, че не бива да се задават въпроси за липсващи неща. И хора. Бил до вчера тук, днес изчезнал – траеш си, ако искаш да не изчезнеш и ти. Мавзолеят също го няма, но, както казахме – не задаваме въпроси. Някъде на поредния ремонт на “Шишман”, госетнинът пропада в не добре затворена шахта и отново се връща в своето си време.

А през това време в НДК възторжени комунисти гласуват за лидерката си. Президентът-генерал получава салюти за втория си мандат и държи речи за тежката съдба на родината. Путин дрънка с оръжия. И само тоблероните продължават да се продават с левове. Поне засега.