Георги Борисов е поет, есеист, преводач и редактор на списание "Факел".

Тази сутрин въздушно-космическите сили на РФ изстреляли 30 ракети от аеродрума си в Саратов на река Волга срещу военния полигон край град Яворов. Този полигон е още от съветско време, а от 1995-а на територията му се провеждат международните учения „Щит на мира“ в рамките на програмата на НАТО „Партньорство за мир“. Полигонът е известен като Международен център за мир и безопасност и е само на 20 км от Полша и на някакви си 30 от Лвов. 

Убити са 35 и ранени 134 души.  

До този час – 13.00 – на 13 март 2022 г. 

Не можах да се сдържа и реших да предложа на българските читатели откъс от книгата „Хиатус. Пътешествие до пъпа на Земята и обратно“, сложена под печат от известно българско издателство, чието име няма да спомена, за да може все пак да излезе един ден. Написах я в съавторство с големия руски белетрист Анатолий Корольов, а този мой откъс от нея е от 2019 година. 

 

ХИАТУС. До пъпа на Земята и обратно

 

…Защото аз скоро в Русия няма да стъпя!

Просто не изпитвам желание. Там руската Дума на всеки работен час приема по един забранителен закон, а президентите придобиват пожизнен имунитет, дори ако в разцвета на силите си или в разгара на мандата случайно застрелят жените си – като болезнено мнителният грузинец Джугашвили, да речем. Градовете и селата гъмжат от чуждестранни агенти и за всичко в Русия е виновна Америка – от тровенето с „Новичок“ и сухия режим в изтрезвителните до зловонните сметища край разбитите пътища и боя в трудово-изправителните лагери, където също е пълно с чуждестранни агенти, при това хомосексуалисти. 

Във въпросния Литературен институт, в който Анатолий Корольов вече беше доцент и водеше творчески семинар по проза („уъркшоп по креативно писане“, за да бъда по-ясен за днешните начинаещи автори на бестселъри), бях изкарал цяла петилетка като студент. Докато един ден, 40 години по-късно, от които 30 прекарах над техни ръкописи в списание „Факел“,  руснаците решиха да ме поканят. Присъдили ми специалната награда на Фонда „Елцин“ „за принос в сближаването и развитието на традициите на руската култура извън границите на Руската федерация”. 

Беше средата на април 2015-а и на летището не ме посрещна никой от организаторите. Добре, че вече бяха пуснали експреса от Шереметиево до Белоруската гара и че там ме чакаше с колата си друг верен приятел и труженик на словото – разсъдливият сатирик Евгений Попов*. Валеше дъжд, който преминаваше в мокър сняг и се стелеше на езера по широкия колкото самия проспект тротоар. След кратка инструкция за утрешното тържество Женя ме настани в стаята и като се увери, че съм достатъчно омаломощен, за да не хукна нанякъде, ме остави с опаковка „съвършено безвредни“ успокоителни на „билкова основа“. Едва изчаках да си тръгне и изскочих с празна раница да търся хранителен магазин. Закусвалня или уютно заведение за разтоварване наоколо нямаше да намеря. 

Макар и ранен следобед беше започнало да се смрачава и от двете страни на проспекта вече палеха грамадните неонови витрини на магазини за мебели, порцелан, стоки за бита, минах дори покрай един ослепителен куб от алуминий и стъкло с наредени по конец леки коли вътре, вносни до една и пъстри като тропически риби в аквариум на Световната банка. В началото заобикалях – къде на пръсти, къде на пети – локвите, накрая подкарах, без да си гледам в краката. Спрях да питам един от редките минувачи – мокра до кости девойка с червено чадърче в ръка – да не би да съм объркал посоката и колко още има до магазина, тя радостно закима: да, да, натам е, на две крачки е. Продължих слепешката в хлъзгавата лапавица, но нито някоя най-обикновена бакалия, нито връщане назад имаше. Ругаех на ум и се чудех къде тук ходят за хляб и мляко хората зад прозорците, вградени като урни в безкрайните жълтозелени стени на блоковете по проспекта. Не знам колко крачки съм извървял, хиляди сигурно, докато не се озовах в приказна пещера на бляскав супермаркет без нито един купувач в него. Помислих си, че е заради времето, но постепенно започнах да идвам на себе си. 

По сергиите лежаха в лакирани кошници или на цели купчини току-що откъснати банани и десертно италианско грозде, мандарини от Мароко, кървавочервени портокали и сочни аржентински лимони, грейпфрути от Флорида, бодливи ананаси и кадифено индийско манго, китайско и брюкселско зеле, клонки градински домати от Холандия, къдрави като пинии броколи, сандъчета със стриди от Нормандия… Край бутилките с бира – от най-прочутите немски и чешки до напълно неизвестните ми турски и японски марки – минах със затворени очи. И слава Богу, защото на нито един от рафтовете нямаше да видя позната от студентските години марка, някоя светла Жигульовска или тъмна Балтика; нито пък мярнах за миг сред десетките видове камамбер, чедър и ементал любимото топено сирене „Дружба“ за 23 копейки, голямо колкото кутия кибрит и като него спасително за всеки самотен пътешественик в Русия. Какво оставаше за парче черен орловски хляб… 

Въртях се като насън между щандовете и пълнех раницата с напълно ненужни продукти. Малко преди да стигна до касите, реших да надникна в отдела за спиртни напитки. Дали реших, или бях неудържимо притеглен от северните сияния на бутилките зад витрините от бронирано стъкло, е друг въпрос. Отделът беше обособен в подходящо за целта помещение и пред строените за вечерна проверка шишета водка в парадни униформи се възвисяваше величествен бюст на Петър Велики във вид на бутилка. Бях напълно замаян и на крачка от непоправимия завършък на първата ми нощ в Москва. Между витрините стояха разкрачени и щракаха с ключодържатели двама охранители, непроницаеми като гвардейци пред мавзолея на Ленин. Понечих да прекрача, но те ме изгледаха така, че замръзнах. Обърнах се много бавно кръгом и с раницата на гръб внимателно се насочих към касите. Платих космична за обикновения труженик, но поносима за бъдещ лауреат сума и се прибрах в хотела. Бях твърдо решил да не се обаждам на никакви приятели и до връчването на наградата в хотел „Президент“ на следващата вечер да не си подавам носа навън; плашеше ме този нечовешки мегаполис и ме караше да се чувствам беззащитен като старец, попаднал в друго измерение. Бях споделил това свое усещане със суровия Павел Васев, оглавил отскоро Българския културен институт в Москва, и той ме поряза: „Да, Георги, прав си, тук по улиците чужденците ги колят!“. Знаех, че процентът да бъда пребит някъде из центъра на София е далеч по-висок, но защо да крия: страх ме беше – първо от себе си, после да не се подхлъзна някъде, и в двата смисъла на тази дума. Проверих дали добре съм заключил вратата и пуснах телевизора. 

Даваха новини. Украйна и САЩ провеждаха съвместни военни учения на Яворовския полигон. Кой – Яворовския? Помислих, че ми се е счуло или аз оглушавам и увеличих звука. Американците отново се държаха като господари на света и дрънкаха с оръжие срещу Русия, при това най-нагло, под носа ѝ. Абе тия хора не си ли даваха сметка, че с едно натискане на копчето ще изчезнат от лицето на Украйна с всичките им там платени и неплатени агенти, или си мислят, че ще им цепим басмата?! Не си ли спомнят какво им рече право в очите самият Путин веднага след преврата в Киев: как бил на ръба да приведе в бойна готовност и ядрените сили! Говорителят повтори и този път ясно чух: Яворовският полигон. Обля ме топла вълна на благодарност към братята украинци от Тарас Шевченко до Сергий Жадан и Юрий Андрухович – да нарекат цял полигон на името на нашия Яворов, поетически гений и борец за освобождението на българска Македония от турците! Разположих се пред телевизора и колкото и да бях уморен, започнах да сменям каналите. Сменях и хвърлях по някой друг поглед към вратата: май наистина бях попаднал в друго измерение, полузабравено, но до болка познато още от студентските ми години. Политици и широко известни общественици, обикновени трудови хора и хора на изкуството, някои от които дори лично познавах, легендарни дисиденти и хора на властта с нескривана омраза и праведен гняв плюеха Америка, виновна за всички мръсотии по планетата и в гордото им отечество. Стори ми се дори, че някакъв непредпазлив кавказец с брада до гърдите я нарече Големият шейтан, за световен жандарм да не говорим, този изтъркан израз от времето на студената война повечето събеседници избягваха, най-вече защото Америка вече не притежаваше същата мощ да управлява света и Русия…

Не се прави, че не ме чуваш, Толя!

 

*За мое изумление – и на ред други мои колеги, сред които и Корольов, – Евгений Попов подписа позорното обръщение на руските писатели „Кой иска жертви“ в защита на „специалната военна операция на руската армия в Донбас и на територията на Украйна“. Може би в качеството си на президент на руския ПЕН-център, на който той застана начело през 2016 г., след като Андрей Битов се отказа от поста си. Битов сигурно в гроба ще се обърне, ако научи каква позиция е заел наследникът му, навремето той беше подписал открито писмо срещу анексирането на Крим. А Попов е сред създателите на легендарния алманах „Метропол“ заедно с Аксьонов, Виктор Ерофеев и споменатия Битов, автор и сътрудник на не по-малко легендарното  у нас сп. „Факел“. Явно нещо много страшно става в Русия и то вече пълзи към България, щом като такива чисти приятели и писатели-дисиденти, преследвани дълги години от КГБ, днес се обявяват защита на един бивш негов служител. При положение, че нееднократно са заявявали: „При всякакви обстоятелства и особено по време на война произведенията на изкуството не трябва да служат на национални и политически страсти.“ А в писма до мен са споделяли: „Всички политици у нас са мошеници и аз не искам да имам никаква работа с тях!“