В България предстоят четвърти парламентарни избори в рамките на година и половина. Погледнато отстрани това е парадокс и нещо нетипично, но ако направим един по-задълбочен психо-политически разрез, в това няма нищо ненормално. Това е така, защото в българската политика съществуват няколко устойчиви илюзии, които можем да определим като политически синдроми. 

На първо място е синдромът "Питър Пан". Това е неспособността да пораснеш, продължавайки да се държиш наивно и безотговорно, особено в ситуация на трудности. Вместо политиците да се обединят около 3-4 значими антикризисни мерки докато отмине войната и рецесията, те  устойчиво вървят към непримирима вражда помежду си.

Синдромът "Питър Пан" е да се държиш наивно и незряло по време на политическа криза, като в психологията това се нарича групов регрес. Поведението на "Има такъв народ" по време на предишните опити за съставяне на правителства, както и сърдитата им позиция и държание в последното коалиционно управление е точно такъв парадокс. Проблемът е че подобно регресивно поведение при един от коалиционните партньори каскадно повлича надолу и останалите участници и "Продължаваме промяната", например, бързо се зарази от този синдром и в крайна сметка това даде шанс на опозицията да свали управлението. 

По тази причина, чисто политически днес преживяваме и втория парадокс, който може да наречем "синдром на сварената жаба". Това е ситуация, в която при постепенно повишаване на температурата до точката на кипене (в случая свързано с външно-политическата ситуация), българските политици без да се усетят са сварени в собствен сос и попадат в невъзможност да направят каквото и да е значимо.

Феноменът да не си даваш сметка за промените в контекста и да действаш смело, за да излезеш от врящия казан, наричам синдром на "сварената жаба". В психологичен план това е механизмът на отричане на реалността и невъзможност да се предприемат необходимите спасителни мерки за излизане от ситуацията.

Поведението на някои министри спрямо руската инвазия в Украйна и отказа да признаят, че това е война, както и отказа на БСП да подкрепи официално предоставянето на военна помощ на Украйна (при официална позиция на НАТО, чиито член сме) са примери за подобен синдром. Проблемът с този синдром е, че "сварената жаба" разклаща единодействието в коалициите и създава условие "питърпановците" да излязат напред.

На трето място в българската политика устойчиво битува познатият от психологията "стокхолмски" синдром, при който жертвата несъзнавано започва да се идентифицира със, и да защитава насилника. В политически план това е неспособността да се изработва собствена политика поради постоянно съобразяване на решенията с външен авторитет и сила. В случая българските политици се вторачват травматично в мнението на "великите сили" и забравят интереса на собствената си държава. В психологически план това е ситуация на зависимост, която прави българския политик неспособен да излъчи собствена и автономна политика. Класически политически пример за подобен синдром е енергийната зависимостта на българската държава от "Газпром" и руските интереси и хроничната невъзможност за излизане от този капан, както и илюзията, че това е добро за България. Разбира се и обратният пример с фиксацията върху втечнения газ от САЩ е същата проява на подобен синдром.

Казано накратко, в момента в българската политика доминират състоянията на регрес, отричане и зависимост. В подобна политическа култура трудно се постига съгласие, базово доверие и възможност за споделени управленски действия от страна на политическата класа. Избирателят, от своя страна, е склонен силно да се гневи, да поддържа магически очаквания и бързо емоционално да се заразява от всякакви нови политически проекти. В този смисъл, избирателят все повече има характеристики на футболен фен, който е движен от емоции и сляпа вяра, а не от рационални аргументи и конкретни доказателства. Той е лесно манипулируем и склонен на импулсивни действия. 

От четвъртото по ред служебно правителство на Радев очаквам да продължи да обърква с действията си и без това обърканите избиратели, да търси изкупителни жертви, и да налага аргументите на силата. Чисто психологически ще се направи опит за връщане към старите порядки и външно-политически отношения, каквито са връзките с "Газпром" и Русия, което да създаде илюзия за сигурност у хората. Очаквам и да се появи нова политическа фигура тип спасител, която за пореден път да обърка сметките на досегашните политически играчи на предстоящите парламентарни избори. Струва ми се, че скоро след тях ще имаме още едни нови поредни, докато политиците не узреят, че описаните политически синдроми се лекуват с откритост, публична кооперативност, политическа независимост и смелост, която да гарантира евро-атлантическия ни начин на живеене срещу евроазийския. 

Цялата тази картина обаче не е проблем. Обикновено дълбоките структурните промени в едно общество минават през подобни политико-социални кризи. Важното в такъв момент е да не се губи стратегическата визия, чувството за общност, и да се засилва усещането за независимост. Както и публично да се разкриват синдромите и илюзиите в политиката, което би имало известен терапевтичен ефект върху българската политика.  

*Иван Иванов е народен представител в 43-тото Народно събрание и заместник-председател на НС; психолог, доктор по политически науки и ръководител Магистърска програма по Политическа психология във ВТУ "Св.св. Кирил и Методий" .